Ароматът на перфектно изпечени кафени зърна се носеше из цялата кухня. Галеше сетивата на всеки изискан ценител в радиус от два метра, докато Елица се бореше да разгадае функциите на своенравната кафемелачка. Натискаше с всичка сила и също толкова агресия всяко копче, мъчейки се да спре раздиращия звук, който беше също толкова дразнещ, колкото бормашината на съседите в осем часа сутринта. Сетне младата юристка успя да надвие електрическото чудовище, изпускайки тънка въздишка от облекчение. Закле се да не близва кафе по края на престоя им в хижа "Душа", било то само, за да не чува пронизителния вой на машината.

     Зад гърба на Елица, положил тяло върху ъгловатото канапе, Никола потропваше нервно с крак от петнадесет минути насам. Погледът му беше празен, а очите му бяха изгубили всяка жизнерадостна искрица, която проблясваше в тях предната вечер при срещата му със самодивата Ирина. Сега на тяхно място се виеха тъмните мъгли на подтиснато напрежение и всепомитащо объркване. От транса го изкара до болка познат за него шум - този на топла течност, бавно изливаща се в керамична чаша. Плъзгането на цип и шумоленето на шушлеково яке обаче привлече вниманието на младежа. В укритието на горската постройка, температурата беше повече от приятна, почти като тази на късен, майски следобед, следователно връхните дрехи нямаше да допринесат особено много. По - скоро бяха напълно излишни, което наведе Никола на мисълта, че най - добрата му приятелка не мислеше да прекара деня на закрито.

     — Искаш ли – поде Елица, но беше прекъсната преди да преполови изречението си.

     — Не. – сряза я Никола, без грам емоция, пропита в гласа му.

Мигът на пълна тишина се проточи прекалено дълго, докато лицето на Ели изменяше доброжелателното си и загрижено изражение в пращяща от гняв гримаса. Младият, тъмнокос мъж пък оставаше все така вглъбен в мислите си, излъчващ единствено ледено спокойствие. Това подейства каталитично на гнева на приятелката му, която стисна юмруци и се подготви за словесен двубой със съквартиранта си.

— Дори не ме изслуша, как така не?

— Щеше да ме питаш дали искам да дойда с теб и другите на импровизираните ви обиколки. – Никола извърна глава, за да срещне очите на Елица, преди да завърши изречението си – Отговорът ми все още е не.

     — Никола, обясни ми защо дойде с нас тогава? – изръмжа червенокосата фурия – Да си седиш в хижата, пробивайки дупка в пода с това нервничене? Или да изчезваш бог знае къде вечерно време?

     — Чудех се кога ще го повдигнеш на въпрос. – изсумтя тъмнокосият студент.

     — Ами изчаках те прекалено дълго мен ако питаш. – Ели скръсти ръце пред гърдите си, както правеше винаги, когато очакваше обяснение за нечии непристойни постъпки – Обеща, че ще ми кажеш.

     — И ти казах, не исках да участвам в сценката от блудкав американски филм, която щяхте да разиграете. – поде Никола с раздразнение в гласа – Исках да се разходя.

     Елица изчака няколко секунди, през които преценяше дали най - добрият ѝ приятел се правеше на глупав или беше изгубил голяма част от мозъчните си клетки в близката гора. Опита се да придобие вид на заплашителен съдия, какъвто се надяваше да стане някой ден. Изисканата млада дама присви зелените си очи и стисна челюст, преди да продължи:

     — Причините са ми ясни, обаче последствията-

     — Бяха конското, което ми изчетохте. – довърши Никола.

     — Никола! – провикна се Елица заповеднически – Мисля, че се бяхме разбрали, че това не е цялата история. Сега изплюй смотаното камъче!

     На младежа му беше станало пределно ясно, че измъкване от разговора нямаше. Приятелката му си беше навила на ината да измъкне всичката информация от него, което го плашеше прекалено много. "Ще те прати на психиатър, а може би така и трябва", мислеше си Никола. Везната натежаваше повече към негативния изход от ситуацията, логично беше Елица да не се вържеше и на една дума. Самият той едва вярваше, че снощната му среща беше реална. Според Никола, изходите бяха два: или Елица щеше да му се присмее, или щеше да се държи съвсем нормално, докато не се върнеха в София и на вратата им случайно не почукаше някой служител от психодиспансер. Заложи на първото, просто защото му се струваше по - приятно. Но какво имаше да губи? И без това приятелите му го бяха заклеймили като върл мечтател, за когото всичко бе възможно, дори съществуването на свръхестествени създания. Може би това, което се готвеше да разкаже на Елица, нямаше да ги шокира толкова много.

     — Няма да ми повярваш. – поде Никола, облягайки се назад, за да подпре глава на стената. Зарея поглед в тавана, докато мисловно оформяше следващите си изречения.

     — Пробвай ме.

     — Добре, обаче да не кажеш, че не съм те предупредил... – младият филолог се извърна отново към червенокосата си приятелка, преглътна всички съмнения и продължи – Когато ви оставих, попаднах на едно планинско езерце. Малка локва с кристална вода, нищо особено. Обаче се случи нещо странно, не мога да го обесня.

     — Какво е станало, Ники? – Елица беше започнала да пребледнява. Не знаеше какво да очаква, но отново най - лошите варианти се загнездиха в ума ѝ. Ами ако беше видял труп? Тогава щеше да се вдигне една ужасна олелия, щяха да ги разпитват с дни, а дори не ѝ се мислеше какво щеше да сполети най - близкия ѝ човек, който щеше да бъде първият заподозрян.

Никола искаше да се убеди, че разполага с пълното внимание на Елица, защото това, което щеше да ѝ сподели, не беше лесно за осмисляне. Изчакваше малко, за да може му съквартирантката му да спре да развива теориите си и отново да върне поглед към него. Когато това се случи, на младежа му се стори много по - лесно просто да каже "Видях огромна мечка", отколкото да изрече следващите думи.

     — Ще решиш, че си въобразявам, но съм почти сигурен, че видях с-

     — Никола Петров, вдигай си кльощавия задник от дивана и тръгвай! – Женя Казимир връхлетя в помещението с гръм и трясък, извисявайки глас до небесата.

Младият мъж не знаеше дали да благодари на онзи горе за спасението, въплътило се в тялото на къдрокосата полу-рускиня или да се притеснява какво щеше да му стори тя. Темпераментната жена беше навлякла късо палто, което едва ли щеше да ѝ държи топло, под което пък се подаваха впити черни дънки и високи кадифени ботуши. Тоалетът ѝ беше по - подходящ за есенна фотосесия, отколкото за планински преход. Женя напълно си контрастираше с Елица, която приличаше на снежен човек с бледото си, пухкаво, шушлеково яке и белия си, спортен клин. Дали пък момичетата не се готвеха наистина за фотосесия и отчаяно се нуждаеха от единствения човек, който снимаше прилично и не се оплакваше, когато го караха да прави по петдесет снимки на всяка?

     — Жени, защо всички настоявате толкова? – тросна се Никола. Дори и да им трябваше фотограф, той не беше в настроение да се превъплъщава в такъв днес.

     — Ставай преди да съм те изритала навън. – отсече на свой ред Женя, преди да се завърти на пета и да се отправи към входната врата – Не те изпускаме от поглед след снощните изпълнения.

     — Ясно...

     — Не ми ясничи насреща, а се раздвижи! – чу се в далечината суровият акцент на младата дама.

• • •

Половин час по - късно, Никола се измуши от предверието на хижа "Душа", по - навъсен от градоносен облак. В поляната пред къщичката се бяха разпръснали всичките му приятели, готови за поход. Момчетата бяха нарамили препълнени раници, а момичета стояха спокойни, необременени от тежестта на подобни аксесоари. Самият Никола беше помъкнал със себе си любимата си дънкова раница, в която беше натъпкал в бързината една книга, няколко опаковани мюсли барчета и едно голямо шише с вода, а в джоба на черното му палто се криеше напълно ненужен телефон. Тъмнокосият младеж се отправи с чевръста крачка към групата, заплашвайки да изпепели всеки, който срещне ядния му поглед.

     — И това ако не е странстващата дива. – дрезгавият смях на Денислав достигна ушите на младия филолог – Извлякоха те от заешката дупка, Алиса, сега си с нас.

     — Как бих ти сритал задника, ако не беше с двадесет килограма по - тежък от мен. – измрънка Никола на свой ред, докато подминаваше масивната фигура на приятеля си, все така с гробно изражение.

     — Искам да видя това. – последва провикване от Калоян, който пък беше преметнал ръка през рамото на дребната Дарина.

Атлетът си изпроси гневен поглед от любимата му, а това бързо секна дяволитата му усмивка. Дарина прекоси малкото разстояние, което ги делеше с Никола и нежно постави ръка върху рамото му. Първоначално младият мъж се стресна, не беше очаквал да му бъде отправен такъв успокоителен жест от когото и да е в тяхната малка свита, след като беше изкарал от релси всеки един от тях снощи. Отправи ѝ лека усмивка, първият признак на прокрадваща се позитивна емоция зад високите, ледени стени, които Никола беше издигнал около себе си. Това даде на бъдещата криминалистка нужната смелост да заговори с нежния си, като майчина милувка, глас:

     — Ники, как си днес? Не обръщай внимание на тези клоуни, искат да са тук точно, колкото и ти.

     — Благодаря ти, Дара. – отвърна ѝ Никола с все същата топла, половинчата усмивка на лице.

     — Винаги.

     — А къде е госпожица Сталин днес? – отново заговори Денис докато се оглеждаше наоколо в търсене на русокосата им отговорничка – Разбива мечтите на малки дечица?

     — Магдалена си има личен живот, ти да видиш, какъв шок. – скастри го Дарина - вечната умиротворителка на групата.

     Истината беше, че дъщерята на собственика на горските хижи просто искаше да си вземе ден почивка. Това беше едва първият път, в който баща ѝ я оставяше да надзирава и забавлява гостите им, а още през втората вечер тя беше сгафила, щом изпусна един от тях от поглед. Толкова гняв към самата себе си разяждаше младото момиче, че още при изгрев слънце беше напуснала хижа "Душа" и се беше отправила към близкото село, където щеше да прекара деня, събирайки нови сили. На излизане, Магдалена беше оставила кратка бележка, която гласеше: "Наблизо съм, но днес ще съм заета с лични задължения. Ако има проблем, позвънете на оставения номер."

     — Всъщност - права си, скъпа. – продума Калоян, докато наместваше раницата на гърба си – По - добре да се разсее малко, иначе някой от нас ще свърши пет метра под земята. Нали така, Дениславе?

     — Аз пък какво съм ѝ направил на злата диктаторка?! – Денис вдигна невинно ръце във въздуха, имитирайки шокирано изражение, ала едва подтискаше смеха си.

     — Определено не и добро първо впечатление. – намеси се Елица, повдигайки една перфектно оформена вежда.

     Последва бурен смях, изтръгващ се от гърдите на Женя, който пък прерастна в смесица от такива. Дори Никола се беше засмял недоловимо. Всеки от приятелската група бе запомнил как Денис се беше изложил през първата им вечер и едва ли скоро щяха да спрат да му го натякват. Положението беше най - критично през следващата вечер, когато до един се бяха изредили да с подигравателни подмятания, прякори и прочие. Ала самоиронията на Денислав беше почти толкова голяма, колкото самочувствието му и той просто се присъединяваше към подигравките, прихванал пухкавата Ноара в ръце.

— Предният ден с Дара набелязахме някои места, които можем да обиколим. – извиси глас Калоян, за да надвика глъчката – Дори открихме перфектното място за пикник, щом се изморим. Ще тръгваме ли?

— Колкото по - бързо тръгнем, толкова по - рано ще се приберем. – отбеляза Никола с въздишка и пое към отъпканата горска пътека, налагайки умерено темпо.

• • •

След дълго странстване в горите, придружено от няколко фотосесии на младите дами, другарската група се беше прибрала в отредената им постройка. Всеки се беше заел със собствените си дейности: Дарина и Калоян разпалено спореха на философска тематика, Елица и Женя обработваха на телефоните си заснетите кадри, подготвяйки дълъг спам от снимки за социалните мрежи, а Денислав унищожаваше съдържанието на хладилника, споделяйки храната с черната си котка. Само Никола стоеше пред горящата камина с книга в ръка, след като беше забранил на всички да започват разговор с него, докато разлистваше четивото. Не беше вникнал в страниците му, както правеше често, мислите му отново го придърпваха към дебрите на Пиринските гори.

Небето навън бе загубило цветовете си, докато и последният обитател на хижата се оттегли в покоите си. Единствената будна душа беше тази на Никола, чийто план щеше да се задейства час след като всеки заспеше. Когато последната врата се затвори, студентът затвори книгата си и се отправи към собствената си стая. Там го посрещнаха светещите в тъмното очи на Ноара, която се беше сгушила в краката на стопанина си. Ако Никола съдеше по равномерното повдигане на тялото на чернокосия младеж, Денис беше заспал дълбок сън. Но нямаше да поема този риск все още, затова затвори вратата и остави стаята да потъне в пълен мрак. Едва откри собственото си легло, преди да се шмугне в него. След това Никола успокои дишането си и зачака.

     По - късно вечерта, бъдещият филолог се беше намърдал в най - топлите си, удобни дрехи и безшумно открехваше врата на стаята. В дънковата му раница нямаше нищо, което да го дърпа назад или пък да възпрепятства свободното му предвижване. Вътре леко продрънкваха един фенер, една метална химикалка и чудноватата, кожена книга с мисли на Никола, която беше успял да открие по - рано в покоите на Елица. Неусетно младият мъж беше достигнал входната врата, предвижвайки се безшумно по коридорите. Завъртя ключа два пъти и открехна входната врата, а пред него се разкри страховитата, но магична нощна картина на Пирин.

     Секунди по - късно, Никола вече крачеше по до болка познатата му пътека, включил фенера си. Отхвърляше треперенето си, подтискаше страха си, защото те заплашваха да го отклонят от единствената му цел: трябваше да я зърне поне още веднъж. Дори да не успееше да поговори с нея, това щеше да е достатъчно да потвърди или отрече тезата му, че е започнал да полудява. Бъдещият филолог се надяваше да е първото, тъй като ценеше здравия си разум повече от всичко друго. Само това му беше останало, след като сърцето му на заклет мечтател бе потъпквано толкова много пъти.

     Затова продължаваше да крачи към притихналата гора, воден единствено от истинктите си.
Крачка след крачка към небитието на планинските дебри.
Дъх след дъх, устремен към едно митично създание.
И тогава я чу, глухо, едва доловимо - песента на горското дете, пропита с мистични ноти на нещо вековно, нещо отвъд него, отвъд всяко човешко същество.
И я остави да го напътства...