Тишината беше злокобна, а полъхът на вятъра забиваше ледени игли по протежение на тялото на младежа. Никола не беше усетил в кой момент бе започнал да стиска очите си, но някаква неизвестна за него сила не му позволяваше да ги отвори. Сякаш миглите му бяха слепени една за друга и каквото и усилие да полагаше младият мъж, за да ги отлепи, не даваше никакъв резултат. Затова пък той се насили да издиша задържания в дробовете си въздух и да прочисти мислите си, които описваха хаотични кръгове в съзнанието му. "Истина е... не, Никола, тъпак непрокопсан, пак си въобразяваш" спореше той със себе си, нищо необичайно като се замислеше.

     След още няколко разпалени дебати с вътрешното си аз, студентът успя да открехне клепачите си, било то само да открие, че дивното създание не бе помръднало и на сантиметър. Взираше се в мъжката фигура от ложето си в покрайнините на водния басейн. Ако тялото на Никола не беше било отбой на всички двигателни функции, сигурно щеше да се ощипе сам, за да се увери, че случващото се е истина. Всяка теория, която бе развил в главата си му крещеше в отговор най - простото обяснение за женското привидение:

     Самодива.

     Дете на дивата природа, смъртоносно творение с непредвидлив темперамент и фатални оръжия, скрити зад невинната обвивка на красива жена. Косите ѝ се стелеха като воал от златисто-бяла мъгла. Очите ѝ - бездна, изпълнена с чернилка, но със свое собствено сияние, сякаш хиляди искри проблясваха, разпалени от лунната светлина. Тялото ѝ бе обвито в одърпан бял плащ, прихванат в тънкия ѝ кръст от блед пояс в цветовете на дъгата. Прелестно създание, излезнало от детските приказки, но не тези, които ти разказваха за лека нощ. Не, това бяха историите и преданията, които те държаха буден нощем, които караха сърцето ти да тупти с яростен ритъм и те държаха далеч от подобни забравени от Бога места.

     За жалост, магичния момент бе напът да бъде разбит на черен прах, когато кракът на Никола се плъзна по мокрите камъни, върху които бе стоял неподвижно досега. Момчето успя да запази баланс, макар и да залитна застрашително към ледените води на малкото езерце. Този миг разконцентрация костваше на студента повече, от колкото си мислеше - нямаше и следа от самодивата, която красеше скалното образувание преди секунди. Младежа започна да се озърта безпомощно, надявайки се да фокусира посребреното сияние на съществото. Безрезултатно, уви. Остана единствено да направи следното и да се надява на чудо:

     — Не бягай – провикна се Никола, успял да възвърне дар слово, въпреки че гласът му изневери - потрепна под напора на хиляди смесени емоции – Не ти мисля злото.

     Не получи отговор през последвалите секунди, които се превърнаха неусетно в минути, а Никола така и не помръдваше. От позицията, в която се намираше, можеше да наблюдава целия воден басейн и част от прилежащите му, каменисти брегове - все толкова пусти, без признак на живот. Но не виждаше това, което се случваше зад гърба му, точно отвъд границата на периферното му зрение. Или по - точно, не виждаше светлата сянка, оглеждаща го обстойно.

     — Всички човеци така казвате. – прошепна женски глас, който се лееше като ароматна амброзия, истински дар от древните богове. Мелодия, на която дори Орфей би завидял и която запрати тръпки по тялото на Никола.

     Младият мъж не действа инстинктивно, защото разумът му подсказваше, че при по - рязко движение от негова страна, митичното създание щеше да се изпари мигновено. Извърна се бавно, вдигайки ръце във въздуха, за да покаже, че нямаше нищо скрито в тях, което да застрашава самодивата и с изненада откри, че самата тя се намираше не толкова близко, колкото очакваше. На разстояние от пет крачки встрани, облегнала снага върху ствола на един бор, се разнасяше плътният ѝ воал от светлина. От тази близост, Никола можеше да огледа безупречното ѝ лице, неприсъщо за смъртните момичета. Сякаш беше дарена с тази красота с едничката цел да пленява достатъчно дръзки младежи като самия него. Смелостта му заплашваше да прекрачи всички граници на разумното, щом реши да не се впусне в спринт за живота си, а да продължи да пренабрегва опасността, за която бе чел толкова много.

— Аз... дори не мога да повярвам, че това се случва. – отново продума Никола, този път обгръщайки главата си с длани.

Изящната самодива гледаше младежа със същото любопитство, с което малките деца оглеждаха животните в зоопарка. Дали се възхищаваше на глупостта му да подема разговор с нея, или просто не бе виждала човешко същество от дълго време? Едва ли имаше значение, важното бе, че Никола още дишаше, което може би означаваше, че намеренията ѝ не бяха лоши. Засега.

— Ако не вярваше, че е възможно, нямаше да ме видиш. – заговори земната сирена с мелодичен глас – Дочул си песента ми, затова ли си тук?

— Почти съм сигурен, че самодивска песен е равно на смъртта ми, но не съм чул никаква хипнотизираща мелодия. – изстреля скоростно Никола, отново анализирайки ситуацията и съпоставяйки я с изчетените материали по темата. След което лицето му помръкна, а зениците му увеличиха размера си тройно – Чакай, сега ще ме убиеш, нали?

— Би трябвало да те попитам същото, юнако. – отвърна тя със звънък смях на уста.

Объркване се изписа на лицето на бъдещия филолог. Никъде не бе казано как се отнема животът на самодива, а само как да се предпазиш от такава, та логичните изводи бяха следните: или съществото си играеше игрички с него, или откритията в сферата на митичните български създания далеч не бяха толкова обстойни, колкото смяташе той. Но младежът не мислеше злото на странницата, макар да не бе сигурен в нейните намерения. Съдбата му не беше в собствените му ръце и това го знаеше, но желанието да продължи разговора със самодивата надделя.

— Не съм никакъв юнак, по - скоро мечтател и безделник. – отвърна с въздишка, сетне зададе въпроса, който глождеше съзнанието му – И как така съм още жив?

— Предпочиташ да си мъртъв ли?

— Чел съм много за теб, за вас, и колко ревностно пазите личното си пространство, а аз глупака очевидно нагазих в дълбоките води. – продължи да упорства Никола. Дали пък не си просеше митичното същество да го убие?

— И ти, млади момъко, вярваш на всичко, що прочетеш? – запита на свой ред сияещото момиче.

— Нещо такова.

Настъпи нов прекалено дълъг момент на затишие, през който Никола се взираше в самодивата, която пък бе потънала в мислите си. Девойката знаеше, че се разнасят легенди за вида ѝ, коя от коя по - плашеща и всички до една - частично верни. Но самите хора преди всичко трябваше да са наясно, че не биваше да слагат всички под общ знаменател. Самата тя беше човек, сякаш преди цяла вечност и за разлика от себеподобните си, все още таеше в себе си частица от миналия си живот.

— Как се назоваваш, мечтателю-безделник? – попита самодивата, простичък въпрос, който обаче стаписа за момент събеседника ѝ.

— Никола. – отвърна студентът, отпускайки скованото си тяло едва сега.

— Ирина е моето име. – думите ѝ се понесоха във въздуха над водоема, сетне секнаха в безплътно мълчание. Русите коси на Ирина се поклатиха от необичайно лек полъх, след което изражението ѝ помръкна. Сребристото ѝ сияние започна да добива все по - ярки отенъци в пълен контраст с покрусата на лицето ѝ. – Сега бягай, младежо, колкото нозете ти държат и до де видиш високи огньове, преди създания по - злотворни от мен да са надушили човешката ти плът.

Казаното от самодивата Ирина спря дъха на Никола. Мозъкът му отказа да функционира правилно, отхвърли казаното от женското привидение в бяло. Но нямаше как да не усети внезапния студ, прокрадващ се през дебелите му дрехи, нито пък успя да игнорира усилването на планинския вятър. Вярваше, че самодивата се опитва да го сплаши, да го прокуди, а той не искаше да си тръгва все още. Имаше хиляди въпроси, изгарящи любопиството му, чиито отговори искаше да получи още тази нощ. Ако послушаше Ирина, може би никога нямаше да я зърне отново, какво оставаше да разговаря с нея. Не, нямаше да си тръгне, не и преди да разбере какво точно се криеше зад думите ѝ. Затова извиси глас настоятелно, оформяйки следните думи:

— Какво означа-

— Бягай, човеко! – гласът на самодивата обаче се бе превърнал от сладникава мелодия в нещо отвъд този свят, нещо дрезгаво, сурово... страховито.

И точно в този момент Никола побягна, без дори да се замисля дали пътят, който беше избрал е този, който щеше да го отведе до мястото на лагерния огън. Самата мисъл за същества, по - зли, по - безмилостни от една самодива караше стомаха му да прави задни салта в кухината на корема му. Но точно това чувство на помитащ страх го караше да продължава да бяга, дори всеки мускул в тялото му да го убеждаваше да се предаде в обятията на горската почва. Спъваше се в издадени клони, изрисувани с мъх камъни, а единствената му пътеводна светлина бе тази на кръглата луна в центъра на небосвода, която той установи, че не беше достатъчно ярка, за да осигурни безпроблемното му придвижване. Един изкълчен глезен и с него бе свършено, но колкото и да се препъваше, чудодейно успяваше да запази равновесие и да се окаже стабилно стъпил едва след секунда. Благодареше на онзи горе за нетипичния си късмет, ала не подозираше, че не той бе негов закрилник тази вечер.

Краката му спряха едва когато долови тежкия аромат на прегоряла дървесина, а очите му зърнаха алените къдрици на най - добрата му приятелка. Никола не можеше да си спомни дали някога се бе радвал повече, или изобщо, на смъртоносната ярост, погълнала нежните черти на лицето на Елица. С неестествено бърза крачка, бъдещата юристка прекоси малкото разстояние, което ги делеше и блъсна съквартиранта си в гърдите, изкарвайки и без това малкото му дъх.

— Никола! Къде се дяна, мамка му, изкара ни ангелите?! – секунди по - късно, пискливият глас на Елица прокънтя из местността. Другарят ѝ не я винеше, защото знаеше колко държеше тя на него, но малко се ядоса на свръхдраматичната ѝ реакция.

— Аз... – опита се да продума Никола, след като успя да възвърне кислорода в дробовете си, но беше безцеремонно прекъснат от новопоявилата се фигура на русокосата Магдалена.

— Трябваше да ти напиша табела "не напускай територията на лагерния огън" ли, та да ме разбереш! – разкрещя се госпожица Стоянова с целия авторитет, който притежаваше. Никола обаче долови нотка на загриженост зад суровата ѝ фасада, което накара една тънка усмивка да се оформи на лицето му.

Създадената от двете момичета суматоха привлече вниманието на другите лагеруващи. С крайчеца на окото си, Никола забеляза почервенялата от яд фигура на Женя, което може би го стресна най - много, познавайки характера и корените на девойката. За негова радост, по - разумната Дарина успя да я възспре преди да му налети с ругатни, юмруци и кой знае още какво. След секунди обаче, всичката насъбрана ярост в приятелите му щеше да бъде пренасочена към другите звезди на тазвечерната програма.

— Стига бе, хора, успокойте се. – с широки усмивки се присъединиха Денислав и Калоян, които ако Никола съдеше по зачервените им, притворени очи, едва ли бяха отдали важност на изчезването му – Най - много да го беше нападнал заек.

— О, да, защото вие двамата се смяхте половин час на един гущер и сега сте много запознати с това, което обикаля горите. – разкрещя се отново Магдалена, оголвайки префектните си зъби в посока на двете мъжки фигури.

— Май някой още е крив. – прошепна прекалено силно Денис преди с Калоян да се разхилят отново. "Поне на двама от нас им е забавно", помисли си Никола.

— Ники, ще кажеш ли нещо? – Елица откъсна най - добрия си приятел от разиграващия се комедиен скеч, превръщайки го отново от зрител в главен герой.

Приятелите му не бяха наясно колко много всъщност имаше да каже Никола, но едва ли биха се вързали и на пукната дума. Младият мъж си даваше ясна сметка за това, че не можеше да каже пълната истина и да получи разбиране. Беше нарушил заповедите на Магдалена и това беше главната причина за гнева на всички. Не очакваше повечето от тях да ги интересува какво му се беше случило, по - скоро искаха да знаят защо ги беше изоставил, без да каже дума. Никола щеше да измисли правдоподобна история по - късно, но сега трябваше да каже нещо, да изиграе някаква сценка, само да го оставят намира.

— Искам да си легна.

Въпросната реплика обаче предизвика неразбиращи погледи и няколко секунди мълчание, през които младежа осъзна колко неуместно е било изказването му.

— Страшен отговор, няма що! – възмути се Ели.

— Е, това беше, хора. – обяви с въздишка Магдалена, отправяйки се към центъра на лагерната зона. – Време е да гасим огъня и да се прибираме.

• • •

— Ники, какво си мислеше? – промълви Елица, докато сборната група лагеруващи се спускаше към резервираните от тях горски хижи.

Никола бе прекарал половината от времето в гробно мълчание, преповтаряйки случката от по - рано в главата си за стотен път. Беше игнорирал изцяло конското, което му бяха изчели всеки един от приятелите му, с изключение на Денис и Калоян, които бяха сгафили точно колкото него. Но Елица му беше най - близка, почти като сестрата, която никога не е имал. Винаги разбираше, когато нещо му тежеше, дори да се опитваше да скрие това от нея. И знаеше, че може да ѝ сподели всичко, но как се предполагаше да ѝ поднесе подобна информация? Никола не беше в пълна кондиция след срещата с Ирина, трябваше първо да се оттърси от шока и въздействието ѝ, и после да мисли как да съобщи всичко на Елица.

— Исках да разгледам и това е, не се превръщай в майка ми, Ели. – сетне Никола отговори, подритвайки едно камъче, попаднало пред обувката му.

— Виж ако не ти се говори, добре, но поне не прикривай там каквото и да ти се случва с пасивна агресия. – Елица положи ръка върху рамото на приятеля си и го дари с топла, неподправена усмивка. Беше приключила отдавна с гневните нападки – Поне не от мен.

— Съжалявам, просто съм изморен.

— Не си просто изморен, пребледнял си като труп. – Ели изтъкна очевидното със загриженост в гласа. Никола винаги оценяше подхода ѝ и това го накара да се усмихне. Преметна ръка върху рамото на другарката си, стискайки я в нежна прегръдка.

— Може ли да го обсъдим утре, Ели? – измънка студентът по българска филология – Обещавам, че ще ти кажа всичко, щом се наспя като хората.

— Разбира се. – отговори му червенокосата дама, прихващайки го през кръста. Нямаше да се отлепи от него докато не прекрачеха прага на хижа "Душа", нямаше да го загуби втори път за една вечер.

• • •

     Морфеят отказваше да навести Никола. Въпреки, че приятелят му вече сънуваше седми сън в съседното легло, топлите, шоколадови очи на студента бяха приковани в открития прозорец, зад който се ширеше красотата на нощната, планинска картина. Шедьовър, под чиято повърхност се скитаха сюреалистични същества, всяко едно по - коварно от предишното. И сред тях една феерична жена в бяло, опровергаваща всички злокобни истории, които се преписваха на нейно име.

    Луната светеше по - ярко тази вечер, осветявайки пътя на едно дивно създание. Дори студовете отстъпваха пред топлината на делото ѝ, а самата тя се бе почувствала по - жива от всякога. Бе спасила човешки живот, вместо да го отнема като посестримите си и не съжаляваше. Вместо това запя песен, красива като никоя друга, възпяваща добротата ѝ, силата ѝ.
Тази светла нощ Ирина щеше да прогони всички творители на злини в тези гори.
Щеше да пее, докато мелодията не достигнеше ушите на младото момче, чието сърце бе по - чисто от това на всички други...