Сутрините в планината бяха осезаемо по - прохладни от вечерите, установиха отседналите в хижа "Душа" младежи. Вятърът беше притихнал, не свистеше и не брулеше игличките на вечнозелените, вековни боровете, но студът все така оставаше, дори бе станал по - суров. Сякаш ледени пръсти се приплъзваха по кожата и си проправяха път чак до костите, мислеше си Никола докато трепереше на балкона, увит в най - дебелите си дрехи и чакаше Денис да изпуши безкрайно дългата си, сутрешна цигара.

     — Тази смъртоносна пръчка не изгоря ли най - сетне, мамка му! – процеди през протракващи зъби студентът от Софийския университет.

     — Почти я изпуших, стига си се държал като женчо – отговори с равен тон Денислав, без да отмества поглед от покритата с мъглива постеля планина пред очите си. Не че успяваше да ѝ се полюбува истински иззад черните стъкла на слънчевите очила, които бе положил на лицето си, в опит да потули ужасното си главоболие и да скрие оттеклите си от препиване очи. Махмурлукът никога не е изглеждал добре на човек, но Денис винаги успяваше да му предаде мистериозен и привлекателен вид, който се оказа, че въздейства на момичетата дори повече.

     — И филтъра ли смяташ да допушваш? – продума след няколко секунди Никола, който следеше с очакване настъпването на заветния момент, в който оранжевеещото огънче щеше да докосне хартиената граница.

     — Не мога да те търпя – изръмжа атлетичният мъж, като хвърли изцяло загасения фас през терасата. – И как така си толкова свеж, че да мрънкаш като самотна жена в менопауза?

     — Пия повече вино от теб и съм развил устойчивост към въпросния алкохол, която ти очевидно нямаш? – отвърна невинно Никола, като сви рамене, докато двамата с Денис се отправиха към зеещата врата на стаята им.

     — Кълна се, Никола, ако не млъкнеш ще измета пода с теб до края на деня... – промърмори на свой ред препилото момче, а дървената рамка на вратата отнесе цялата натрупана в него агресия, като се затвори с проглушителен трясък. Стъклените прозорци иззвънтяха досущ като коледни звънци.

• • •

     — Стани и изгрей, слънчице! – бодро се провикна Елица щом двете момчета влязоха в кухненското помещение, където вече се разнасяше плътният аромат на горчиво кафе. С иронична усмивка на лице, червенокоската обходи с очи двете новопоявили се фигури и се засмя искрено при измъчения вид на Денислав. Понечи да пусне някой язвителен коментар по посока на чернокосия мъж, но беше прекъсната от провлачения му, но все така ръмжящ глас.

     — Каквото и да е на езика ти - спести си го. Тук има ли кафе и блистер аспирин, с който да сложа край на шибаната болка в главата си? – промърмори той на свой ред, като стовари масивното си тяло върху ъгловото диванче под прозореца.

Все още на прага на вратата, Никола едва прикриваше една подигравателна усмивка, която припламна в сподавен смях, щом с Елица сключиха погледи. Червенокоската му подаде порцеланова чаша, от която като нежен воал се разливаше гъста пара и галеше, като дългоочаквана милувка на нечия любима, сетивата на младия мъж. Ели винаги е била по - ранобудна и след две години съвместен живот с Никола, бе усвоила техниките за приготвяне на перфектното сутрешно кафе, което винаги очакваше най - добрия ѝ приятел на кухненския плот. Момчето безгласно оформи с устни "благодаря" и се облегна на рамката на отворената врата, откъдето смяташе да наблюдава трагикомичното представление на двамата си препили приятели.

— Аспирин, моля! – чу се измъченият глас на Денис преди да се отпусне изцяло в малкото диванче.

Размърдване в другия край на масата извести на тримата приятели, че Женя Казимир не беше изпаднала в безсъзнание, а просто нямаше желание да помръдва от неудобната поза в която беше застанала, а още по - малко имаше такова да общува с хора днес. За сметка на това, Ноара се бе сгушила на топка в скута на дамата с руски корени и от време на време мъркаше от задоволство.

     — Не викай, за Бога, знаеш ли докъде се чуваш!? – Женя, която беше все така положила чело върху масата и обгърнала с двете си ръце една вече изстинала чаша с кафе, изсъска през зъби. Като отговор получи един неразбиращ, отчасти неадекватен поглед от препилото, синеоко момче.

     — Да. До края на масата, ако си в нормално състояние, – намеси се най - сетне Никола – но очевидно и ти си подценила коварната сила на виното, Женя.

     — Господи, май някой е станал накриво. – Женя надигна глава и предизвикателно впи светлите си ириси в тези на Никола. Личеше си отдалече, че младата жена бе потъпкала привидно голямото си чувство за самоирония и не бе в настроение за хапливите подмятания на стария си приятел.

     — Някой го държаха шибани 15 минути на брулещия студ отвън, така че, прости ми, обаче някой не е особено щастлив. – тросна се на свой ред Никола.

     Хлопването на входната врата разсея насъбралото се напрежение, което жужеше из въздуха като електричество, готово да подкладе ненужен пожар. Всички зачакаха мълчаливо в кухнята появата на новодошлия, а след неколцина секунди прага пристъпи Калоян - задъхан, с прогизнали спортни дрехи и слушалки в ушите, от които се разнасяше позната, изпълнена с енергия, песен.

     — Добро утро, принцеси. – поздрави ги с котешка усмивка русокосото момче и се запъти право към хладилника.

     — Ти пък къде се беше дянал? – попита Ели.

     — Бягах? – Калоян вече допиваше втората си чаша с вода и с видно изумено изражение, сякаш отговорът беше очевиден, очакваше някаква реакция от страна на Елица. Но получи друг отговор.

     — Вие, хора, съвсем не сте с всичкия си. – измрънка Женя и отмествайки Ноара на вече затопления диван, се отправи към стаята си, където никой нямаше да подсилва главоболието ѝ с празни приказки.

     — Какво стана пак?

     Елица и Никола размениха многозначителни погледи, обърнаха се към Денис, който изглежда бе заспал в същата позиция като Женя, сетне се обърнаха към Калоян и в синхрон, с въздишка на уста, отрониха:

     — Алкохол.

• • •

     Денят на приятелите в хижа "Душа" протече по обичайния за всеки от тях ред: първо бяха подмятанията към жертвите на "коварното отроче на Ада" - виното, както колоритно го определи Денис. Последваха обичайните за всеки занимания - Елица и Женя по женски наваксваха с обсъждането на клюките, Калоян бе помъкнал любимата си Дарина на поредната обиколка на местността - естествено, налагаше му се да търпи мърморенето ѝ през целия път, но пък в крайна сметка тежкият преход ѝ помогна да прогони махмурлука си. В една от стаите Денислав спеше непробудно вече пети час, от което обаче най - ощастливен се оказа Никола, който се беше излегнал на терасата с кафе в ръка и четеше.

     Когато почна да се смрачава, рязко потропване на вратата измъкна Никола от приказния свят на четивото и дори събуди тъмнокосия му съквартирант. Денис само се зави през глава, което ясно трябваше да оповести на Никола кой от двамата щеше да получи честта да отвори на напиращия да влезе гост. Младият мъж тръсна книгата на леглото си и прокарвайки ръка през къдриците си, отвори вратата.

     — Лагерен огън тази вечер с отседналите в останалите две хижи, тръгваме в седем часа. – изстреля машинално русокосата красавица Магдалена. Никой не я беше виждал през целия ден, но ето че сега стоеше на вратата на стаписания Никола, който и думичка не можеше да обели. Дали дъщерята на собственика му беше дошла изневиделица или просто идваше прекалено дръзка за неговия вкус, щеше да разбере, когато се отърсеше от шока, в който бе изпаднал. – Земята до Никола, чуваш ли ме изобщо?

     — Да, да, ще бъдем точни. – изстреля в отговор момчето, сетне се почуди – Задължително ли е?

     — Да не би да ти прозвуча все едно ти задавам въпрос? – младата девойка скръсти ръце и с раздразнение изгледа момчето срещу нея. – Приготвяйте се, кокони. – след което затръшна вратата.

     — Кажи на Елица, че дните ѝ са преброени. – чу се приглушеният глас на Денис изпод завивките.

     — Не беше Ели.– все още в недоумение, Никола се бе втренчил в затворената врата, превъртайки цялата ситуация отново и отново, докато не се сдобиеше с що годе приемливо обяснение. – Ставай да се оправяш...

     Няколко минути по - късно, след прекомерно голям набор ругатни от страна на Денислав, всички младежи се бяха събрали във фоайето на къщата и потропваха нервно. Момичетата се оплакваха, че са нямали никакво време да се приготвят, момчетата на свой ред нямаха никакво желание да ги слушат, а от своенравната дъщеря на собственика на хижите нямаше и следа.

— И не стига, че ще трябва да вися на кучешкия студ отвън, ами при това с напълно непознати! – вайкаше се Елица.

— Всъщност, приятна компания са, но да - вечерите са хладни, не можеше ли да си останем тук? – включи се Дара, която беше единствената измежду групичката, опакована като коледен подарък.

— Лагерен огън, да не сме в шести клас?! – Денис мърмореше под носа си, скръстил ръце, без да отмества поглед от стълбището, водещо до горните етажи. Отстрани изглеждаше, сякаш щеше да се нахвърли върху всеки, чийто крак докосне дървените стъпала. И съвсем не бе далеч от тази идея, имайки предвид, че единственият човек, който още не бе слязъл, беше Магдалена.

Сетне се чуха отмерени стъпки по кухото, дървено стълбище и сецнаха всички приказки на долния етаж. Не от страх, а защото всеки един от присъстващите подготвяше репертоара си от оплаквания и нападки, с които щяха да залеят младата красавица. Сякаш напук на тях, тя слизаше необезпокоявано, с крива котешка усмивка и прилежно поддържан вид. Златистата ѝ коса се разстилаше на гъсти вълни, а тялото ѝ бе обвито в топли, но издържани на вид дрехи - черни дънки и червено шушлеково яке с пух, което се вързваше с ярките ѝ спортни маратонки.

— Готови ли сте, банда? – подметна тя, прескачайки последните две стъпала, а щом разчете киселите и озадачени гримаси, обхванали лицата на младежите, усмивката ѝ посърна. – Какво?

След тази реплика бесен потоп от думи заля предверието на хижата. Всеки бързаше да каже нещо, надвикваше се с другите, а като краен резултат се получи една пълна словесна каша, чиито съставки само онзи горе знаеше. Единствено Никола имаше благоразумието да си държи езика зад зъбите, тъй като разбираше, че несъмнено думите му нямаше как да пробият стената от върли простести.

— Хей, ей, тишина моля! – провикна се с всички сили Магдалена и частично поохлади страстите. – Вижте - лагерният огън е включен в задължителната ви програма, така че няма за какво да се карате на мен, а вземете за напред да си четете резервациите преди да плащате.

— Вие нали си прибирате парите, защо ни е да идваме изобщо? – подхвана ядосано Денис.

— Не подлежи на обсъждане, така че, извинете Мис Каприз, но си взимайте димната завеса и тръгвайте преди навън да се е смрачило. – с ръка, положена на бравата, Магдалена обходи с поглед всичките младежи – И ви моля, за доброто на всички, не напускайте лагерната зона.

• • •

Преходът не беше толкова труден, нито пък отне много време, напротив - минаха се 15 минути и сборната група вече се намираше на малка полянка, в укритието на стотици иглолистни гиганти. Беше приспособена за подобен тип мероприятия: дървесни стволове, служещи за пейки, бяха наредени в кръг, а в средата една голяма купчина дървета очакваше и най - малката искра, за да припламне в импровизирано огнище. Минути по - късно, всички се бяха разпръснали, едни обхождаха периметъра, други се любуваха на природата, докато трети...

— Ако завържа малката госпожица "взимай си димната завеса и тръгвай" на върха на някой бор и чакам да падне гръмотевица, може и да се успокоя! – ръмжеше през зъби Денислав, сдържайки целия напиращ в него гняв. Изглежда не беше доволен нито от мястото, нито от естеството на компанията, затова пък всички освен Калоян гледаха да странят от него... поне докато не се кротнеше. – И за това ли ни замъкна тук? Шепа пръчки и пет паднали дървета насред гората. Уау, няма що!

     — Положението не е толкова критично, колкото го представяш, а и какво толкова - ще издържиш една вечер. Сякаш не сме присъствали на по - големи простотии... – сетне Калоян се позамисли, извърна се лице в лице с Денис и продължи с равен тон и предизвикателна гримаса – Всъщност, даже сме правили по - големи простотии.

     — Какво пък трябва да значи това?

     — Предполагам и на теб ти беше изнесена лекцията а-ла Елица, включваща репликата "като доброто старо време". Да го направим тогава, както го правихме през доброто старо време.

На лицето на Денислав се преплъзна огледален образ на изражението на приятеля му. И двамата знаеха точно за какво иде реч, без реално да са използвали достатъчно думи да го планират. Потупвайки джобовете си, Денис отрони един единствен въпрос, който щеше за добро или за лошо да промени вечерта на всичките им приятели... за пореден път.

— Всичко ли имаме?

Не бе изненада за никого, че Никола странеше от тълпата престорено дружелюбни младежи, седейки на един сравнително отдалечен дървен пън. Това му местоположение предразполагаше към наблюдаване на цялостната обстановка на лагерния огън, без да се налага да участва в безсмислени, повърхностни разговори от сорта на "Доста е хладно тази вечер, как мислиш ти?". "Естествено, че е хладно, Шерлок, та ние сме насред планината, в разцвета на пролетта." - този въображаем разговор обаче напрегна младия филолог една идея повече от очакваното и докато се усетеше, вече крачеше в противоположната посока на мястото, където бяха всичките му приятели.

— Сякаш съм в поредния филм за тийнеджъри, които пият, пушат и се размножават под звездите. Какво по - хубаво от това? – мърмореше си Никола, подритвайки дребните камъчета, обсипващи една сравнително тясна, но отъпкана планинска пътека. – "Не напускайте лагерната зона" и изведнъж Американски пай се превърна в Американска история на ужасите.

     Изведнъж младият мъж се спря и отправи поглед към непрогледния, обсипан с искрящи кристали, небосвод. Вдиша дълбоко, за да потуши разразяващия се в него гняв, и почти му се получи... докато не забеляза чифт големи, кехлибарено жълти очи да го наблюдават любопитно, някак с почуда, от един клон.

     — А сега пък си говоря сам с бухалите, браво на теб Никола Дулитъл.

     Извървя останалия път в мълчание, тъй като осъдителният поглед на нощната птица все още го преследваше, запечатал се в съзнанието му. Не бе вървял много време, съдеше по това, че не беше изморен, а този феномен се случваше само при разстояния под един километър. Никола се зачуди дали не бе време да се връща, тъй като не знаеше колко дълъг щеше да е престоят им край лагерния огън, но размисли щом дочу румоленето на вода. Шоуто, което беше сигурен, че Денис и Калоян щяха да спретнат, щеше да му спечели още няколко минути, в които да огледа местността.

     Не искаше да звучи като изнежена госпожица, но нещо го накара да изтръпне. Мразеше това чувство, не толкова защото студът не му понасяше, а защото от личен опит се бе научил, че този му подсъзнателен рефлекс не предвещаваше нищо приятно. Въпреки това обвини рязкото понижение на температурата, закопча якето си до брадичката и се промуши между две почти срастнали се дървета.

     Пред очите му се разкри картина, достойна да бъде увековечена не само с думи, но и с бои, с ноти и с всичко, с което може да бъде запечатана величествената красота на подобно природно творение. Измежду две скали, бял воал от ледена вода се изливаше като от стомната на някоя богиня, нежно се вливаше в ониксовото, бездънно езерце, а копринени пари се разнасяха по повърхността му, с лекотата и спокойствието на приспивна песен. Никола се застави да не мига, боеше се, че ако го стори, пейзажът ще се разкриви, ще придобие злокобни форми и ще го изкара насила от транса, в който бе изпаднал. Как съжаляваше, че не беше измъкнал някак си коженото си тефтерче, преди Елица да го скрие от него. Но бе останал само със силата на паметта си, която момчето впрегна в опит да запомни всеки малък, приказен детайл от обстановката.

Тишината беше нетипична за местност с горски поток, но Никола не отдаваше нужното внимание на тази малка особеност, тъй като никога не бе разчитал на логиката в подобни ситуации. Беше започнал да крачи бавно около възмалкия воден басейн, зареял поглед високо нагоре, докато леко припукване не отекна из възцарилата се идилия. Никола се вцепени, но така и не събра нужната смелост да насочи погледа си моментално в посока на странния шум. Вместо това бавно започна да спуска очи към една чудновата скала, разположена на десния каменен бряг на езерцето.

Първоначално реши, че халюцинира, че виното от снощи още си правеше шеги със съзнанието му, този път карайки го да полудява. Примигна два - три пъти, убеден, че видяното преди малко ще се изпари по начина, по който се бе появило. Бяло привидение, обвито в ефирно сребристо сияние се бе оформило до скалата и досущ като самия Никола, не помръдваше. Инстинктивна стъпка назад от страна на момчето накара създанието да потрепне с нечовешка бързина. Миг по - късно сиянието му се бе преместило на самия връх на скалното образувание, все така наблюдавайки Никола. Той в отговор вдигна бавно двете си ръце, за да покаже, че не представлява заплаха за мистериозното видение.

Гората сякаш замръзна във времето. Клоните не дърветата не трепваха, дори игличките им бяха застинали. Потокът бе забавил своята скорост, а от звука му - ни следа. Дори вятърът бе прекратил вековната си песен и бе приковал вниманието си в разиграващия се сблъсък между два свята.
Точно когато планината бе най - притихнала, привидението започна да придобива ясни форми. Женско тяло, дълги, развяти, руси коси.
А щом булото от светлина се спусна от лицето ѝ и то се проясни, на Никола му стана пределно ясно в каква ситуация е попаднал.
И въпреки, че бе чел много за тези създания, и знаеше каква злочеста съдба го очаква, не помръдна.
Не побягна...