— Ти наистина ли помъкна котката си на планинска хижа? – попита Елица през поредния пристъп на смях, който се повтаряше за трети път в рамките на изминалите десетина минути. По лицето ѝ вече течаха сълзи при вида на привлекателния им приятел, спокойно стиснал черната си котка в отпусната прегръдка.

     — Много добре знаеш, че не мога да я оставя сама десет дни. Ако толкова искаш, вземи я закарай до Бургас при нашите собственоръчно – сопна се Денислав на свой ред, навеждайки се напред, за да може очите на двама им да са на едно равнище, което изискваше определени усилия от негова страна, тъй като Елица беше с около двадесет сантиметра по - ниска от него, а картинката, която представляваха отстрани беше меко казано комична. Спокойни сини вълни срещнаха разгорещени, пъстри искри в безмълвна борба за надмощие.

     — Ели, и ти би постъпила по този начин, ако беше на негово място, само дето ти презираш котките – дипломатичният глас на Никола прекъсна тягостното мълчание и привлече погледите на двамата си приятели в негова посока.

     Беше облегнал лежерно гръб на излъскания, черен джип до който бяха подредени всевъзможни чанти, раници и сакове, чакащи да бъдат разпределени в изпразнения багажник, който зееше отворен от появата на Денис и черния му домашен любимец. Въпреки отпуснатата му, незаинтересована стойка, Никола дълго се беше чудил какво е най - подходящото облекло за подобно "приключение" и накрая се бе спрял на кафеникаво кожено яке и разпуснати дънки с цвят на тъмна маслина. Невежеството му по отношение на планинските преходи се виждаше с невъоръжено око, при това - от километри.

     — Не ги презирам – тросна се Елица, наблягайки на последната дума и иронизирайки я, докато попиваше с пръсти почти засъхналите си сълзи. – Просто не се спогаждаме с тях.

     — Ти не се спогаждаш и с хората, но не им съскаш всеки път, щом ги видиш – рязко се намеси Денис и си изпроси поредния смразяващ кръвта поглед.

     — В моя защита ще кажа, че те първи започват. Нищо не съм предизвикала по своя воля.

     С тези думи, Елица измъкна от джоба на бежовия си шлифер един чифт ключове, с полюшващата се емблема на марката на колата, до която стояха съвкупно. Завъртя леката вързулка на показалеца си, завършващ с идеално оформен нокът в цвят на червено вино и с победоносна усмивка отправи жест в посока на двете момчета, който трябваше да им подскаже, че е време най - сетне да товарят обемистите ѝ сакове и останалите пособия в така празния багажник.

     Очите на Никола бяха увеличили размерите си двойно, в израз на неистово притеснение и изумление. Всеизвестен факт беше, че Елица си падаше безотговорен шофьор, който за почуда на всеки, бе взел изпитите си със завидни резултати. Денислав, който караше сякаш го е правил цял живот, със същата лекота и предпазливост, прикрито завиждаше на точките, които червенокосото момиче успя да получи и придобиваше кисела физиономия всеки път, щом някой изтъкнеше този факт. Никола на свой ред, след едно доста екстремно возене на предната седалката до Елица, се бе заклел да не се качва при нея за по - дълги от 5 километра разстояния по непознат за най - добрата му приятелка маршрут.

— Само не ми казвай, че ти ще караш... – поде с пресипнал глас. –Разбирам, че това е джип, но пак ще умрем, ако полетим в някое планинско дере.

— Щом си толкова оправен, ето ти ключовете, Никола! – видно ядосана, Елица се приближи, размахвайки ключодържателя с полюшващия се на него ключ пред пребледнялото лице на младия мъж. Предизвикваше го да продума, да каже нещо хапливо и саркастично, както правеше обикновено и беше подготвила купища отговори, но Никола така и не помръдваше. Единствено стискаше нервно челюст, а мускулчетата му потрепваха издайнически.

— Денис? – процеди най - сетне Никола, премествайки поглед към частично скритата фигура на чернокосия атлет.

— О, не, аз нямам нищо общо с вашия спор, не ме намесвайте – тялото на Денислав се подаде иззад багажника, докато той изтупваше длани. В разигралата се ситуация, изглежда студентът от Националната спортна академия се беше оказал най - здравомислещ и си даваше ясна сметка, че конфронтацията с Елица бе лишена от всякакъв смисъл, и нямаше да доведе до никакъв положителен развой на събитията.

След като Никола видно нямаше желание да приеме привлекателното предложение на Елица, червенокосата фурия се завъртя на пета и с отмятане на чупливата си коса, вързана в отпусната конска опашка, заобиколи лъскавия джип и се покатери на шофьорското място. Не удостои с поглед застиналия силует на приятеля си и се захвана с обезопасяването си. След като двигателят нададе ръмжащ вой и измъкна Никола от екзистенциалния транс, в който беше изпаднал, изражението на Ели най - сетне поомекна и тя отправи подканващ жест с ръка в посока на бъдещия литератор.

— Остава ни само да се молим – с поглед, отправен към небесата, Никола направи първите стъпки към предната седалка, която го очакваше. Смирено сведе глава, с преглъщане се набра на ръце и положи тяло в кожената тапицерия на чудовищната кола. Докато затваряше вратата, си мислеше как ако оцелее, със сигурност трябваше да изкара прословутите шофьорски курсове и да спре да се подлага на подобни мъчения всеки път, щом приятелската им група вземеше решение да пътува нанякъде.

• • •

Пътуването им се проточи близо два часа, прекарани в смях, подмятания и дори няколко сюблимни моменти, в които Денис едва не прескочи предните седалки, за да налети на Елица с всевъзможни заяждания и подмятания. Но тази им радост бързо бе отшумяла, беше се понесла из чистия въздух на Пирин и бе отлетяла в безмерния небосклон, щом осъзнаха, че тесният път свършваше с импровизиран паркинг, на чийто пункт за наблюдение им съобщиха, че оттук нататък трябва да извървят разстоянието пеш. А то съвсем не беше малко, установиха тримата другари едва на половината му.

— Не мога да повярвам, че се наложи да зарежем колите на почти два километра оттук! – промърмори Елица, подритвайки ядно един камък. Не беше спряла да се оплаква от двадесет минути, въпреки че не беше натоварена с много багаж. Товарът ѝ се свеждаше до клетката с котката на Денис, която Ели размахваше като пазарна чанта, за ужас на животинката и стопанина ѝ, естетвено това стана и повод за няколко спречквания помежду им, и до една раница с хранителни и други провизии, която Никола настоя да вземат на първия тур до хижата, за всеки случай.

— Погледни го от добрата страна - двата ти сака се превърнаха в перфектната ми фитнес тренировка. Камъни ли реши да помъкнеш? – запъхтян от тежестта на въпросните чанти, в комбинация със скоростта, с която се придвижваха, Денислав се обади от края на колонката в която се бяха наредили. Елица дори не си направи труда да се извърне в негова посока, а кротко продължи да изкачва стръмната пътека, като внимаваше да не се спъне в някой камък или издаден корен на дърво.

— Много забавно, Денис, топлите дрехи никога не са в излишък. А и не знаеш какво може да ти потрябва през предстоящите десет дни в дебрите на планината.

— Със сигурност не и камъни – изпуфтя под нос натовареното момче и тази му реплика предизвика сподавения смях на Никола.

За разлика от двамата си приятели, чудещи се за какво да се сдърпат в изминалите минути и все така забили погледи в нозете си, Никола Петров оглеждаше заобикалящата го природа, любуваше се на вечнозелените дървета и вдишваше дълбоко планинския въздух. Единствен той оценяше пленителната красота на българските планини, които всички народни поети описваха в поне една, а в някои случаи - във всички техни творби. Вековните дървета разцепваха ясното, синьо небе, владенията на недокосната природа сякаш се разпростираха до края на света и пълзяха към отнетите им от човешката алчност земи, с цел да си ги възвърнат. Останалите му двама спътници сякаш бяха слепи за величието на атмосферата, на гледките, на тишината, общо казано - на всичко, което планината пазеше ревностно в своите прегръдки.

— Побързайте, Женя, Калоян и Дара сигурно вече се чудят къде сме се дянали. – подвикна развеселено Елица, щом на фона на дърветата се очертаха силуетите на няколко дървени постройки. Събрала всичката си останала енергия, младата девойка подтичваше напред, увеличавайки бавно дистанцията между нея и двете момчета.

— Искаш да кажеш, че Жени вече се е побъркала сама – изсумтя Никола, донякъде в израз на недоволство от бодрото преобразяване на Елица, която допреди секунди не спираше да мрънка. – Дара и Калоян сигурно са прекалено заети.

— Никола! Ама че си и ти...

— Какво казах толкова? – кафявоокият мъж повдигна рамене, извръщайки се към Денислав, който едва прикриваше смеха си.

• • •

Планинските хижи бяха модерно съградени дървени къщички, чиято подръжка си личеше, че се извършваше често. Китни, подредени стъпаловидно в подножието на един скалист хълм и едва пет на брой, малките постройки излъчваха топло чувство на спокойствие, на място, където винаги ще се чувстваш у дома. Това накара Никола да се усмихне, дотегнало му беше от лъскави хотели, които безхаберните младежи превръщаха в кът за запой и разврат. Не беше донесъл фотоапарат, а не искаше да разваля момента, превръщайки се в поредния турист, впил поглед в дисплея на мобилния си телефон, за това се насили да запамети първото впечатление от магичната гледка в съзнанието си, а по - късно можеше и да го опише в малкия си дневник.

С влизането им във втората подред къщичка, топъл полъх обгърна телата им, което им даде да разберат, че не бяха първите пристигнали, както вече предполагаха. Шумотевицата, която вдигнаха предизвика отзвук от горния край на постройката и не след дълго бързи стъпки затрополиха по извитото, дървено стълбище. Стройната, висока фигура на Женя Казимир се приземи леко върху един от килимите, застлан на пода и топлата ѝ усмивка озари помещението. Секунди по - късно, в пълен синхрон, Елица и приятелката ѝ нададоха пронизващи писъци и започнаха да се прегръщат разпалено, сякаш не се бяха срещали от години.

— Не го вярвам, вие наистина успяхте! Ели, толкова се радвам! – грубият изказ на Женя изпълни антрето. – Денис, я се виж!

Наполовина рускинята по бащина линия, беше същинска красавица, по която единици хора не бяха въздишали. Късата ѝ до раменете пепеляво-кестенява коса се полюшваше живо, докато младата жена оглеждаше старите си приятели, а стъклено-сините ѝ очи шареха със същото темпо по лицата и телата им. За огромно съжаление на представителите на мъжкия пол, Женя не даваше пукната пара за тяхната визия и за опитите им да я съблазнят, което обаче не можеше да се твърди за жените, които тя поставяше на пиедестал, боготвореше разпалено и неприкрито.

— Не. Може. Да. Бъде! Това Никола Петров ли е? – в момента, в който руското чудо се отдели от Денислав, тя прелетя разстоянието, което ги делеше с Никола и го стисна в прекалено силна за едно момиче прегръдка. – Как те довлякоха тук, приятелю, заплашиха ли те тези двамцата?

     — И аз се радвам да те видя, Жени, – отвърна Никола с разливаща се усмивка, все така неоткъсвайки кафевите си очи от студено-сините, въпреки това излъчващи приятна топлина, ириси на стройната жена – и не - за всеобщ смут, тук съм по своя воля.

     — Наистина? Ще го проверим това. – Женя сръчка Никола с лакът в ребрата и го накара да се свие инстинктивно, преди всички да поемат към помещението, което представляваше обединена кухня и трапезария.

     — Както виждате, Калоян и Дарина ги няма. – последва демонстративно завъртане на очи от страна на Женя и също толкова преправена прозявка. – Но не правят това, което си мислите за мой искрен шок. Отидоха до близкото село, с няколко човека от другата хижа, да напазаруват за довечера. Доста приятни хора са, ще ви допаднат.

     Съвкупна вълна от смях заля заглъхналата стая, когато Никола изсумтя недоволно при опцията да общува с непознати и това сякаш превърна вече изстиващото помещение в уютно кътче за приятелски срещи.

     — И кога ще се върнат влюбените гълъбчета? – попита Денис, докато пускаше черната котка от преносимата клетка. Животинката се приплъзна грациозно, оглеждайки и преценяйки обстановката, а щом зелените ѝ орбити срещнаха тези на червенокосото момиче, грубо изсъскване беше отправено в нейна посока.

     — Видя ли? Видяхте ли го? Какво бях виновна аз този път?! – Елица вече пищеше в израз на искрен шок и местеше поглед между засмяните си приятели.

     — Като изключим как я размяткваше няколко километра сякаш е чувал с картофи?

     — Довел си Ноара, ах, колко прекрасно! – възкликна Женя, сядайки на земята пред котката, която започна да се увива с мъркащи звуци покрай нея.

     — Аз бях дотук! Това е война, малък демон! – снижи се червенокоската и оголи зъби в посока на черната котка.

     Силно потропване по дървената врата предизвика смут у обитателите на къщата. Не очакваха посетители и това правеше ситуацията да изглежда подозрителна, меко казано плашеща. Тишина се разля из досега изпълненото с приятна шумотевица горско убежище, а всеки от четиримата приятели вътре се споглеждаше с някой друг притеснено. Дори черната котка Ноара отстъпи назад и зае отбранителна позиция, скрита зад краката на новата си любимка Женя.

     — Не би трябвало да са се прибрали толкова скоро – прошепна рускинята, все така впила поглед в тъмната врата.

     След второто силно почукване, Денислав събра цялата си смелост и стискайки, и отпускайки силните си юмруци, се отправи към вратата. Никола на свой ред понечи да го последва, но Елица се беше вкопчила така силно в ръката му, че беше невъзможно да се отскубне от хватката ѝ. Младият студент си пое дъх и затвори очи в момента, в който Денис отпусна ръката си на дръжката на бравата и я натисна леко. Скърцащият звук прониза слуха на Никола, но той така и не помръдваше, сякаш нещо го бе смразило.

Температурата в помещението сякаш се бе понижила с няколко градуса от момента на първото почукване и продължаваше да спада. Нещо предизвикваше тревогата на всеки от групичката им, нещо, което сега стоеше на предверието на вратата...