Беше минала почти седмица от сватбата на Шарлот и се чувствах все така психически изморена. С щипка стрес и самотност мога лесно да потвърдя, че засега не се справям добре с раздялата от сестра си. Майка ни почина при раждането на Шарлот поради усложнения и баща ни беше толкова съкрушен, че реши да ни остави в ръцете на верен приятел, докато се пропиваше по баровете. И скоро след това и той намери края си. Ужасно е да гледаш как живота на близки хора рухва из основи и неможеш да направиш нищо.

Избърсах сълза напираща да се спусне от окото ми и внезапно чукане пред входната врата ме накара да подскоча. Кой може да е?

Станах от дивана и пооправих леко смачканите си дрехи. Почти не бях излизала днес, тъй като имам свободен ден от работа. Почука се отново и едва не се спънах в крачето на холната маса.

- Един момент! - провикнах се и хвърлих тънка жилетка върху пижамата си. След като открехнах вратата си отдъхнах. Беше просто съседката г-жа Бренан с котарака си Зевс. Той беше един сладък шотландски фолд с леко страшнички оранжеви очи и променливо поведение.

- Ласи, точно ти ми трябваше! Сама ли си, е? Къде се е дянала Шарлоте? - ирландският ѝ акцент надделяваше дори при многото години прекарани в Америка като имигрантка. - За какво приказвах?

- Шарлот е на меден месец, а за какво Ви трябвам? - г-жа Бренан често губи нишката на мислите си, но съм свикнала. А и в повечето случаи просто иска да наглеждам котката.

- Точно! Трябваш ми. Ще гледаш ли Зевс, е? - блокиралите колелца в мозъка ѝ отново се завъртяха и прехапах бузите си от вътрешната страна, за да спра напиращата усмивка. - Тази вечер имам среща с един ирландец, запознахме се в пощата, можеш ли да повярваш!? Не съм излизала с лад от толкова време, колкото са дълги ушите на магарето.

Напиращият в мен смях излезе като тих кикот, докато ми подаваше едрия котарак. Понякога изобщо не разбирам за какво говореше.

- Нядявам се да си прекарате добре!

- Това мога да ти го обещая, Ласи. Щастлива съм колкото самия Лари! - каза развълнувано и се завъртя пъргаво за възрастта си да си ходи.

- Кой е Лари? - прошепнах на котарака и пълният му глас ми отговори с провлечено мяукане. Свих рамене и затворих вратата след себе си. Пуснах го леко на земята, той се огледа любопитно преди да се запъти към дивана и да се настани върху одеалото ми.

- Хей! Това е мое. - скарах му се, но като отговор получих пренебрежителен поглед и за инат се намести дори по-удобно. Ех...поне си имам компания. Дори и приказливата ми съседка си намери обожател, но не и аз. Какво не ми е наред?

Хвърлих се върху дивана с остра въздишка и затворих очи. Към шумното тупване от сядането се включи и телефона ми с известие. Кой пък е сега?

Грабнах го изпод възглавница и при вида на името над съобщението се стреснах.

Варваринът:
Вкъщи ли си?

Реших да го игнорирам. Защо му е да задава такъв специфичен въпрос и то в 7 вечерта?

Съгласих се да се виждаме само като приятели и два пъти тичахме в парка през изминалата седмица. Странното беше, че настояваше да е рано сутрин или късно вечерта. Немога да си обясня поведението му понякога. Скоро екранът отново светна с ново съобщение.

Варваринът:
Може ли да дойда? Спешно е.

Леко притеснение се зароди в мен и взех телефона в ръце. Защо би ми писал ако не е важно?

Аз:
Прави си сметката ако това е един от откачените ти номера! Пращам ти адреса.

В момента, който съобщението се изпрати леко съжалих. Имам силното чувство, че това не беше никак добра идея.

******

След близо половин час се почука на вратата. Междувременно реших да си взема душ и да облека нещо, което не издава като каква развалина се чувствам. Носех сив, удобен клин и черен потник, а косата ми беше пусната и още леко влажна. С бързи крачки стигнах до вратата и отворих рязко, но нищо не можеше да ме подготви за това, което щеше да се стовари върху мен...и то буквално.

Огромното тяло на Мейсън залитна право в моя посока, тъй като стоеше частично облегнат на вратата, и ме повлече на пода преди да мога да сторя нещо.

- Господи! - изкрещях в ужас и затворих очи при мисълта, че ще бъда залепена за пода от тежестта му, но за моя изненада паднах върху нещо друго.

Усетих вибрации срещу ухото си и надигнах плахо глава, откривайки смеещ се с глас красавец под мен.

- Какво забога ти става? Аз те пускам в апартамента си, а ти се опитваш да ме убиеш! - извиках като луда и се отскубнах от ръцете му на кръста ми. Но несъзнателно се озовахме в друга поза. Седях точно върху издутината в панталоните му, която моментално реагира на близостта ни и накара и двамата да замръзнем. Погледът му потъмня и се премести надолу, запалвайки огън в гърдите ми. За момент съзнанието ми се замъгли и ми дойде на ум да се раздвижа, но дълбокия му глас секна тези мисли.

- Съветвам те да станеш от чатала ми в следващите три секунди освен ако не искаш да те чукам, докато не видиш звезди.

Ахнах при липсващия му филтър и моментално се надигнах, при което усетих спазъм от мускулите там долу като знак на протест. Изправих се и се огледах сякаш незнаех къде се намирам повече. Той последва моя пример, но изглеждаше много по-уравновесен. Затворих напълно вратата и още обърната с гръб си взех дълбоко въздух.

- Знаеш, че не може да говориш така. - смъмрих го след като събрах мислите си обратно и се извърнах да го погледна, хващайки го в процес на наместване впечатляващата си ерекция, която изпъваше материята на панталоните му. Дявол да ме вземе...знаех си, че не беше добра идея да идва.

- А ти се опитай да спреш да ме разсейваш. - изръмжа сякаш контрола му се изплъзваше и пристъпи по-близо. Проследих погледа му и при вида на щръкналите ми през потника зърна се паникьосах. Ръцете ми се стрелнаха да скрият гърдите ми и лицето ми започна да се затопля от срам. Дори нямам отговор на това него изказване.

- Аз не... - понечих да се оправдая, но очите му блуждаеха по лицето ми сякаш искаше нещо и може би имах някаква идея какво може да е то. Застинах, раздвоена в реакцията си, когато притисна нежно дланите си върху бузите ми и прокара палци по скулите ми.

- Забога, колко си красива. - думите излязоха като шепот и ме накараха са потреперя. Чувствах се като в транс, докато той се доближи толкова, че когато вдишвах гърдите ми докосваха леко тениската му. Но тогава друго мое сетиво реагира.

- Пил ли си? - прошепнах плахо срещу устните му, които бяха на милиметри от моите и от тях се носеше лъх на водка.

Мяяяууу!

Мека опашка погали глезена ми, карайки двама ни да се извърнем посока земята и да открием Зевс, търкащ се любвеобвилно в левия крак на Мейсън.

- Незнаех, че имаш котка.

- Нямам. Коткогледачка съм. - свих рамене и той се засмя тихо. Наведе се плавно и взе котарака в силните си ръце, като увеличи достанцията между нас. Най-после можех да си взема достатъчно въздух и възвърнах капацитета си на рационално мислене. - Искаш ли нещо? Вода?

- Водка? - попита със саркастичен тон и ме накара да се усмихна и да поклатя глава. - Една чаша вода ще е добре. - отговори смирено и се настани на дивана. Исках да го попитам какво е станало, но незнам дали сме стигнали това ниво. Най-добре да си мълча.

Напълних стъклена чаша с вода, но се спрях преди да му я подам като видях котарака лежащ по гръб в скута му, махащ с едрите си лапи. Гледката затопли сърцето ми.

- Какво му направи? Зевс никога не играе. - продумах с истинско недоумение в гласа и оставих чашата на масата. Настаних се на разстояние, докато се усмихвах на сладката сцена. Но изведнъж слуха ми прихвана тихо равномерно говорене, може би принадлежащ на репортерка и познато име прихвана вниманието ми. Мейсън Левис.

- Подяволите!