| Скайлър |

- Наистина не те разбирам. - неодобрителният глас на Шарлот рекушира от стените в кухнята и преминава право през мен като стрели. Въздъхвам и прокарвам длани по лицето си. Изглежда всички около мен виждат очевидното само не и аз.

- И аз не се разбирам вече. - отговарям уморено и забелязвам състрадателната ѝ усмивка преди да се обърне с гръб и да продължи с готвенето.

Нуждая се спешно от опомняне. След като Мейсън тъй безцеремонно напусна болницата и ме остави да вися на нищо друго освен неясно сбогом започнах да се паникьосвам. Как можах да не го спра? Ами ако вече няма връщане?

От тази мисъл отидох на друга, свързана с чашите вино, които изгълтах като алкохоличка вчера. Докато същевременно бях бременна. И наградата за майка на годината отива за...

- Няма да съм добър родител. - признавам си на глас и свеждам глава. Точно това се опитвах да им обясня. Не съм Шарлот, която винаги е имала слабост към децата, въпреки че не искаше едно за себе си до сега. Какво ще научи едно малко същество от мен? Та аз не мога да разбера собствените си емоции, надали ще имам способността да помогна на друг в себеосъзнаването си.

- Какво говориш? Напротив! - тя ме зяпва сякаш говорех най-големите глупости.

- Виж...ти от друга страна ще се справиш прекрасно дори и сама. - добавям тихо като опирам лакти на кухненския остров и поставям глава в дланите си.

Нещастникът Травис не се провали да я разочарова. Отново. С най-голямо нахалство се върна при червенокосата си бивша след като тя го примами внимателно. Знаех, че не му е чиста работата и ужасно съжалявам, че не спрях обвързването им с халки. Нейната беше свалена и за радост нямаше следа от Травис в къщата. Нещата му бяха изхвърлени на предната морава и силен дъжд ги напояваше преди Кевин да дойде да ги събере и да се извини за държанието на братовчеда си, който дори нямаше топките да се появи пред очите ни.

- Мисълта да отгледам дете сама ме ужасява. - усещам дълбоката ѝ въздишка дори като е с гръб към мен. Не показва чувствата си, но ми е пределно ясно на колко малки парченца е разбито сърцето ѝ. Изправям се и заобикалям кухненския остров, за да се приближа към съкрушената си сестра.

- Не си сама. Имаш мен и бъдещия ти племенник или племенница. - поставям ръка на рамото ѝ и чак тогава усещам хлипанията ѝ, и не се колебая да я прегърна силно.

- Извинявай. Не искам да те заливам с допълнително проблеми. Вече си имаш достатъчно. - промълви срещу косата ми, докато тялото ѝ започваше да се успокоява. - Ще се оправя. Раздялата не е краят на света. - опитва се да е силна и го оценявам. Вече се държи като пораснала.

Отскубва се нежно от прегръдката и избърсва сълзите си преди да приглади моите коси.

- Скъпа, познавам сродни души като ги видя и вие с Мейсън...той не би те наранил. - прошепва насърчително преди да ме пусне и се обляга на плота зад тялото си.

- Знам. - въздъхвам и поглеждам надолу към плоския си корем. Трябва да взема решение и този път не дамо за моето благо.

******

| Мейсън |

- Направил е правилното нещо.

- Ти слушаш ли се изобщо? Той е пътник.

- Може ли да не драматизираш?

- Ти си тази, която е твърде спокойна.

- Всичко ще се подреди.

- Ако аз те бях пуснал вече щеше да си омъжена за плешивия Майкъл Скъмбъл.

- Безмислици! Не го слушай.

Давина се обръща рязко към мен и хвърлям поглед към каращата се двойка в центъра на всекидневната ми. Веждите на Стивън се стрелват нагоре с молба за мъжка подкрепа. Но изражението на Давина ми казва "все още не сте ме видели ядосана" и знам по-добре от това да я предизвикам.

- Не се надявайте да се бъркам в проклетите ви караници. - вдигам ръце във въздуха и лицето на Стивън губи всяка надежда.

От дни се опитват да ми вкарат разум в главата, всеки по свой собствен си начин, но аз знам какво правя. Или поне мисля така.

Скайлър се спотайва в мишата си дупка и нямам намерение да я издърпам оттам този път. Тя ще трябва сама да излезе и да ме намери.

Въпреки мъгливото състояние на ситуацията Давина, която общува непрестанно със Скай, издава някои позитивни сигнали. Това е ако не съм ги прочел грешно, а може би нещата са в действителност по-зле отколкото очаквам.

- Нещо не ми харесва в тази ситуация. - гласът на Стивън е тих и насочен само към мен, когато заема празното място на дивана до мен и премества погледа си към мача, развиващ се на екрана. Поглеждам го объркано, което той хваща с периферното си зрение и се накланя съвсем леко към мен сякаш да сподели нещо секретно, но в този момент Давина се хвърля върху тясното място между нас.

- Какво казваше? - пита го тя и си обменят поглед сякаш всеки знае какво става. Всеки освен мен.

- Днес се размотавахте тук достатъчно, не мислите ли? - подхващам с равен тон, но Давина ме прекъсва като ме шляпва по бицепса.

- Ако не бяхме ние и караниците ни щеше вече да си откачил сам самичък. - както винаги бърза да оспори всяка дума, въпреки че не приема обидите ми на сърце. Факт е, че не съм най-добрата компания, когато настроението ми е в долната граница.

- Пълниш му главата с глупости. - прекъсва Стивън и ей така парата отново се вдига от русата глава на Давина.

Успявам да ги игнорирам, когато продължават разгорещените си дебати в мое присъствие. В края на краищата винаги намират начин да се примирят един с друг, така че не виждам причина да се замесвам.

- Мисля да ви оставя и да направя нещо полезно, докато се опитвате да си пригрезете крайниците. - съобщавам безцеремонно като се изправям и ги лишавам от присъствието си. За момент се страхувам, че ще тръгнат по петите ми, тъй като са си го поставили за цел днес, но си отдъхвам, когато гласовете намаляват с отдалечаването ми от всекидневната.

За първи път бях принуден да напусна собствения си дом. Но така или иначе се нуждая да излея нетърпението и гнева си във фитнеса. Възможно ли е да полудееш заради жена?

******

След близо три часа неспирна тренировка дори не забелязах кога Стивън и Давина напуснаха дома ми. Изкъпах се с шибана ледена вода само за да охладя страстите след като картина на облия задник на Скай изникна в ума ми без покана и продължи да ме преследва през последните петнадесет минути.

Сега бях облегнат на стената в асансьора и прокарвах ръце през лицето си в опит да си я избия от главата поне за секунда. Как се очаква да съм разумният тип в тази ситуация?

Звукът от пристигащия асансьор ме отървава от страданията ми и тъкмо прекрачвам вратата, когато виждам позната фигура, намираща се не къде да било, а пред вратата на апартамента ми. Черни къдрици подскачат зад гърба ѝ, докато тялото ѝ се движи напред назад неспокойно, но бързо усеща присъствие и застива на място. Сините ѝ блещукащи очи се спират на мен и изглежда сякаш за момент спира да диша. Няколко тихи секунди последват преди розовите ѝ устни да се отворят и изричат името ми по най-интимния начин.

- Мейсън...

— • — • — • —

Здравейте отново! Поздравления към хората, които стигнаха дотук 👑 Не ми се вярва, но историята бавно идва към своя край...планирани са още близо пет части до финала и в тях ще се случат много неща, така че стегнете коланите 🤩

Как мислите Мейсън ще реагира на внезапната поява от страна на Скайлър? Споделете мнението си и можете да гласувате ако ви е харесало 🧡💛