Чувствам се и изглеждам като бъркотия. Косата ми е събрана в отпуснат кок и на лицето ми липсва грим. Вероятно имам тъмни сенки под очите поради факта, че плаках с грим и не заличих старателно следите. Краката ми са покрити от спортен черен клин и съм нахлузила прекалено голям суитшърт за слабата си фигура. Опитвам се да не мисля за външността си, докато бързам към входа на местното полицейско управление.

Нямам представа с какъв акъл се озовах тук. Явно изобщо не разсъждавах. Бях на твърдото мнение, че Мейсън трябва да осъзнае сам колко ме е наранил и оправдае думите, които е изрекъл преди повече от два месеца. Звучи нелепо, но трябва отчаяно да го чуя от неговите устни.

Дявол да ме вземе, но се тревожа адски много за глупака, вкарал се саморъчно в ареста. Стивън не ми обясни подробности по телефона, но би трябвало да е наоколо.

Краката ми се залепят за плочковия под, когато познато изглеждащ, тъмнокос мъж се насочва към мен с премерена крачка. Стивън не изглежда доволен, което определено е лош знак.

- Какво забога става?

Той единствено поклаща глава и ме придърпва внимателно встрани от другите хора.

- Не искаше да ти казвам, но ти си единствената, която може би ще послуша. - звучи уморен и отчаян, така че кимам в разбиране и изчаквам да продължи. Не съм убедена за частта с послушанието, но бих опитала ако се налага. Забелязвам, че ме наблюдава сякаш разплита всичките ми тъмни тайни и повдигам вежди изумено, което го пришпорва да говори. - Не бива да казваш на никого.

Присвивам очи за момент, въпреки че фактически вече съм се съгласила. Не бих поставила Мейсън в риск без значение дали в момента искам да му забия неопитно круше, което той със сигурност ще избегне.

- Естествено, че ще си мълча, Стивън. Какво се случва? - питам нетърпеливо и някак притеснено. Не съм сигурна дали съм подготвена за това, което ще чуя. Може да е нищо, но същевременно е възможно да е толкова зле, че да ме помете като цунами.

- Мейсън вкара Деклан в болница. Не сме сигурни за състоянието му и затова изпитвам трудност да го извадя от ареста за момента.

Определено не е на добре. Изненадана съм, но не и шокирана. Повече се ужасявам, че веднъж вкарвайки Мейсън зад решетките, Деклан няма да спре преди да го заключи на топло за по-дълъг период от време. Тази мисъл хич не ми се понрави. Изпитах желение да го намеря и довърша започнатото само за да спре да създава премеждия.

- Толкова ли е зле?

- Скоро трябва да научим дали ще повдигне обвинения срещу Мейсън. - притиска устни сякаш иска да каже нещо, но се колебае. Погледът му се изостря и осъзнавам, че вътре проблясва чиста омраза. - Лично смятам, че това е силно възможно. Не искам да те лъжа. Деклан се опитва да бутне Мейсън в пропастта от дълго време насам и този шанс е един на милион. Обикновено Мейсън се контролира добре извън ринга, но напоследък...

Ченето ми пада, когато ме гледа втренчено, очевидно имайки предвид мен. Аз съм разсейването. Имах малко аргументи, поради което си замълчах и стиснах челюст. Вината не е на Стивън. Той просто споделя наблюденията си от странична гледна точка. Понякога нещата не са както изглеждат, когато го преживяваш от първа ръка.

Чува се тракане на ключове и се съсредоточавам върху гласовете, единият от които ми е до болка познат. Заглеждам се по-внимателно в случай, че слуха ми си играе шегички. Нови лица не се появяват през последните секунди, но в края на краищата се убеждавам, че съм дочула правилно. Леко рошав и омърлушен Мейсън стъпва тежко от крак на крак и кафявите му очи забелязват първо Стивън, който вече крачи бясно към него. Започва са ръкомаха, а Мейсън поставя ръка на рамото му, за да го прекъсне и си обменят няколко реплики.

Нелогично започвам да изпушвам от гледката на спокойното му държание. Би трябвало да се усмихна, когато погледът му се спира на мен. Не го правя и той също не се прави на приятно изненадан.

Насочвам се към него с пълна сила, когато той самият прави крачка към мен и го връхлитам като орлица.

- Такъв идиот си! - викам като истеричка, докато удрям гърдите му с юмруци и се дразня всеки път, когато не потрепва. Ръцете му се увиват около бонтуващото ми се тяло и ме притискат към твърдата му фигура. Започвам да омеквам и осъзнавам, че шепти нещо в ухото ми.

- Защо си тук, Скайлър?

- Това е правилният въпрос, но зададен към грешния човек. - тросвам се, докато все още дишам забързано и опирам глава на гърдите му. Не ми се иска да го погледна в очите точно сега, защото съм сигурна, че ще рухна под наситената емоция в тях. Гледаше ме по този начин в последно време и знаех какво означава. Но нямаше как да се отдам напълно на топлината преди да изясня недуразуменията. Няма да направя същата грешка отново. Предпочитам да подведа него пред себе си и осъзнавам колко егоистично звучи, но след Люк нямам друг избор освен да поставя съхранението на чупливото си сърце като приоритет.

- Ще ти обясня, но не тук. Ела с мен вкъщи? - гласът му звучи изтощен и тялото му е напрегнато, крещящо за почивка. Не искам да го държа дълго, така че кимам в съгласие. - Тогава да вървим. - усмихва ми се с трапчинките си и преминава нежно с палец по лявата ми скула.

******

Стивън шофира към апартамента на Мейсън и недоволството му е видимо. Двамата се сдърпаха и не са продумали от десет минути. Аз седя колкото се може по-кротко на задната седалка и се чувствам крайно неловко. Гордея се с самоконтрола, който показвам, въпреки че искам да нападна Мейсън с въпроси.

- Стига толкова, момчета. Преминахте през достатъчно стрес за един ден. - незнайно защо се опитвам да ги сдобря и не изглежда да се получава.

Не искам да заставам на ничия страна. Разбирам какво му е на Стивън като адвокат на такова говедо, но и Мейсън може да прави грешки. Облягам се на седалката и наблюдавам пътя, когато един от мъжете най-после проговаря.

- Не ми се иска да го признавам, но тя е права. - Стивън ми хвърля един поглед през рамо и кимва едва забележимо. Отдъхвам си, че разумът им започва бавно да се връща на мястото си. - Малко преувеличих.

Поглеждам към Мейсън, който изглежда сякаш се вслушва в думите, поне се надявам да го прави. Накрая кима в съгласие и напрежението видимо спада.

- Мамка му. - ругатня излиза от двамата мъже и превозното средство намалява скоростта си.

- Нямах представа.

За какво говорят пък сега? Навеждам се напред и за мой шок виждам насъбрала се тълпа пред сградата, където Мейсън живее.

- Тук са за теб? - очите ми са готови да излязат от орбитите си и се моля папараците да са просто видение. Но преди да реагираме по някакъв начин те забелязват колата и обграждат предницата ѝ.

- Само не казвай нищо.

- Знам. - отговаря остро Мейсън и отваря вратата на спортната кола, за да излезе. Папараците го накачат като мухи, докато пристъпва към задната врата и тогава започвам да се паникьосвам.

- Трябва ли да сляза? - питам Стивън, който стиска волана и се опитва да изглежда безразличен. Той не ми отговаря, но ме поглежда в огледалото за обратно виждане по начин, който ми казва всичко. Не вбесявай Мейсън още повече.

Вратата ми се отваря и смесица от бърза реч ме залива като вулкан. Без предупреждение съм съпроводена вън от сигурността на колата и няколко светкавици заслепяват зрението ми.

- Гледай надолу и не отговаряй на нищо. - дълбок глас прошепва в ухото ми и кимам несъзнателно, когато пръстите му се стягат около ханша ми предупредително. - Ще се справиш, ангелчето ми.

Vote / Comment ❤️