- Внимавай!

Внезапно дълги пръсти се увиват около ръката ми и с лекота ме стабилизират обратно на равна повърхност. Въздухът сякаш е изтласкан от дробовете ми при рязкото движение и близостта на нечие тяло. Ръката се раздвижва и спира на рамото ми, измъквайки ме от шока. Проследявам дирята от златен Ролекс на китката, безупречно черен костюм, черна вратовръзка и стигам до проницателните зелени очи.

- Добре си. - казва го като твърдение, от което ме полазват неприятни тръпки. - За какво се беше замислила, че не видя внушителното стълбище пред себе си? - устните му се разтягат в самонадеяна усмивка и пръстите му стисват рамото ми решително като че ли да не избягам, което беше напълно възможно. За нещастие няма да стигна далеч на люлеещите си крака и най-вероятно ще падна по лице както ми е тръгнало.

- Просто се подхлъзнах. - тросвам се и вирвам гордо брадичка, докато възможно най-галантно освобождавам рамото си от допира му заедно с предупредително изражение заело чертите ми.

Не съм се засичала с Доминик насаме след онази случка в стаята за кафе на работа. Но се постарах да забравя за присъствието му, което беше лесно съдейки по ниския ми пост и поради тази причина не трябваше да разговарям с него лице в лице.

Обаче искрата в очите му точно сега ме притесняваше. Страхувах се, че няма да остави нещата просто така.

- Опасявах се, че все още си бясна. - тембърът му спада с няколко децибела, за да не дочуят хората около нас. Очите ми се уголемяват тройно и го зяпвам невярващо. Прави го да звучи сякаш е имало нещо между нас. Разбира се, това не е дори опция за размисъл.

- Доминик, ти си ми шеф и аз- -

- Това не те спря да дойдеш в клуба онази вечер облечена като малка уличница. - прекъсва ме и междувременно се усмихва без нито капка вина за подхвърлената обида.

Преди да се замисля замахвам с ръка към лицето му, но рефлексите му се оказват изненадващо бързи и ме замъква за китката към по-усамотено място в сградата.

- Нямаш право да ме водиш където и да било против волята ми. - опитвам да се измъкна с аргументи, но той не се вслушва и дърпа безмилостно ръката ми. Паника се надига в мен, когато гърбът ми удря близката стена и тялото му се изпречва на пътя ми за бягство. - Какво искаш от мен? - прошепвам с треперещ глас и умствено се проклинам, че дори за миг пожелах този мъж.

- В момента, който ме погледна с тези невинни сини очи те пожелах...а веднъж наумявайки си нещо не се отказвам независимо от обстоятелствата.

Тялото ми замръзва като айсберг при думите му и търся частица шеговитост в очите му, уви такава не намирам. Дали казва каквото си мисля?

- Не би могъл. - изплъзва ми се без да искам и на следващата секунда съжалявам. Не е добра идея да предизвикваш мъж, който е на ръба да отприщи звяра в себе си и аз самата би трябвало да го зная по-добре от всеки.

- Така ли било? - усмивката му издава колко се забавлява от ужаса ми и застивам още повече. - Нямаш никаква представа какви неща мога да направя с теб, Скайлър. След това ничий пенис няма да ти помогне да забравиш. - дъхът му лъха на алкохол като се доближава и почти докосва устните си до моите. Притискам се към стената с надежда, че ще ме погълне и постепенно очите ми започват да парят от сълзите. За още по-голям шок ръцете му започват да се разхождат по страните на тялото ми и мускулите ми се напрягат до стотна степен.

- Каквото и да сториш няма да промени факта, че принадлежа на друг. - изсъсквам колкото се може по-категорично в лицето му и преглъщам напиращите хлипания.

Противно на очакванията ми лицето му се изкривява в зла усмивка и още веднъж ме побиват тръпки. Ръцете му се стрелват нагоре и затварям клепачи в ужас от предстоящия удар, но след като нищо не се случва отварям очи и забелязвам, че е подпрял длани на стената и разглежда реакцията на лицето ми.

- Предупредих те, Скайлър, а ти не ме послуша. В този случай ще трябва да ти кажа истината.

Не съм сигурна за какво говори и изражението му не помага. Как се забърках в това? Понякога е странно колко добре хората крият истинската си същност или дори плашещо.

- Спомни си онази вечер в клуба. Така нареченият Шампион ми каза нещо, което не беше за твоите уши. Жалко, че сега ще трябва да те омърся, скъпа.

- Не искам да слушам! - изпускам гнева си отчасти защото не съм сигурна, че искам да чуя повече лоши неща по адрес на Мейсън. Започват да се събират като купчина, която натежава на раменете ми дори и когато се опитвам всячески да забравя. За мое нещастие ръката на Доминик ме фиксира да го гледам право в очите, които са обезумели.

- Ще го втълпя в красивата ти главица без значение дали ще ми съдействаш или не. - изръмжава на ръба на контрола си и кара сълза да се спусне яростно бързо от окото ми въпреки усилията ми да се контролирам.

Защо изобщо е толкова решен да ме нарани? Не е като да сме се свързали емоционално по някакъв начин.

Да върви подяволите тази седмица и всичко, което се случва наопаки и ме разкъсва до основи. Не съм се чувствала така от смъртта на баща ми и последното нещо, което искам, е да се връщам към онези тъмни времена.

- Освен заплахата, че докосна ли те с пръст ще ме изтрие от лицето на Земята. - започва да говори дразнещо бавно и без предупреждение плъзва палец по челюстта ми като аз автоматично накланям главата си рязко настрани в опит да избягам от допира. - Той каза също, че работата не значи нищо за теб и по всяко време можеш да ме накараш да си платя. Но нали си наясно кой ще излезе прав пред съда в тази история? - очевидно говори за себе си и изглежда прекалено сигурен, прекалено богат дори да оспорвам очевидното.

Адреналинът в кръвта ми изведнъж идва в повече и успявам да го избутам крачка назад, въпреки че не е никак достатъчно и се мъча да забавя дишането си.

- Няма да повдигам жалба. Но за сметка на това ще напусна още сега.

******

Седя на дивана вкъщи и зяпам празно в работещия телевизор. Не осъзнах тежестта на думите казани от Доминик до момента, в който прекрачих изхода на сградата. Крокодилските сълзи дойдоха след като тръшнах вратата на апартамента си.

Напуснах работата, за която се борих с пот и кръв през последните години. Сега трябва да разчитам единствено на спестяванията си, защото дори не ми се мисли да търся нова позиция в това състояние. А опцията да отида и да се моля за втори шанс е отдавна изключена. Какво забога направих?

А с Мейсън не искам дори да започвам. Отказвам да го приема, но все пак в ума ми изниква как той наистина беше прошепнал нещо в ухото на Доминик онази нощ, ако са истина то неговите думи са ме изравнили със земята. Въпреки че е пълната истина и ненавиждам работата, все пак няма право да говори за това с шефа ми било то какъв голям кретен е. Още по-малко си позволи да го използва срещу мен като прецедент, че иска да ме защити.

Телефонът иззвънява прекалено силно на фона мъртвата тишина в стаята и мигновено вдигам при гледката на непознат номер върху екрана.

- Ало?

- Скайлър, Стивън се обажда.

Трябват ми няколко секунди, за да усвоя кратката информация, но евентуално колелата в мозъка ми се задвижват.

- Нещо случило ли се е?

Чакам някакъв вид отрицание. Но мълчанието от другата страна на линията казва повече от достатъчно.

Vote / Comment ❤️