Вкусвам нещо, за което май не съм готова. И не е каквото звучи...поне не точно. Изкушенията винаги са ме привличали и Мейсън Левис не е изключение. Той дори е най-голямото от всички.
- Знаеш, че немога да спра. - шепне срещу устните ми, докато поставя на пръв поглед невинни целувки върху подпухналите ми устни. Не искам да спираме, но здравият ми разум още не си е събрал багажа, така че кимвам и долепям устни за последно преди някой да ни прекъсне:
- Ето ве и вас, гълъбчета! - не съм изненадана, когато виждам Шарлот с ръка увита около съпруга си. Тя се отскубва от него и в миг притичва към мен. - Спокойно, разкарах Кевин. - намигва ми и съм напълно сигурна, че вече знае какво се случва.
Поглеждам към мъжете и установявам, че са намерили обща почва. Още веднъж ме учудва колко е скромен и се разбира с всекиго.
- За какво мислиш си говорят?
- Вероятно спорт. Травис се вълнуваше да се запознае с него. - усмихва се и ме побутва леко с рамо. - Какво беше това? Сякаш Купидон ви беше оцелил със стрелички.
Срамувам се, защото незнам как да си го обясня сама на себе си. Но определено усетих искри, които още държаха клетките ми под напрежение.
- Така се случи. - решавам да продължа с отрицанието, а Шарлот не остава доволна.
- Поне говори ли с него за снимките? - пита ме с отчаяно изражение. Знам, че правя всичко наобратно и тя би искала да съм пряма. Поклащам глава и оставям темата да виси в пространството, решена съм да не проговоря за това. Той сам си знае какво с кого прави и не ме интересува. Лъжи! Подсъзнанието ми вади сирените, но го игнорирам с пълна сила.
- Кой е този приятен за окото мъжки екземпляр? - познат женски глас ни прекъсва и се оказва просто Моли. Изглежда артистично и в същото време семпло с идеално права коса и тъмни дрехи. Чувала съм, че Париж действа по този начин на хората.
- Долу ръцете от гаджето на сестра ми. - предупреждава я с игрива усмивка и отварям уста да оспоря изречението, но осъзнавам, че не ми харесва как Моли изпива Мейсън с очи.
- Нямах представа, че имаш приятел. - отлепва поглед от обекта на внимание и ме изглежда любопитно. Може би е защото никога не изслушваш хората? Но немога да кажа това, защото би било лъжа, поне частта, че аз и Мейсън сме заедно като двойка. - Сигурно ти е трудно. Знаеш...с всичките жени, които му се лепят постоянно.
- Моли! - Шарлот се хвърля в моя защита, а аз несъзнателно потъвам в разсъждения. Тя е права. Той получава цялото това женско внимание и ето ме мен. Как съм способна да се състезавам с това? Дори не искам да си го представя.
- Какво? Не е нищо лично. - отговаря тихо и вдига рамене. Знам, че не се опитваше да е остроумна. Моли си е Моли. Тя би казала истината дори това да я убие.
Въпреки че не искам да бъда повлияна от мнението на хората различни спекулации се загнездват в ума ми без позволение. Поглеждам още веднъж към мястото, където трябваше да стои Мейсън, но е изчезнал от полезрение. Не ме свърта и се измъквам скришом от компанията на момичетата.
Намирам го в предната градина на къщата. Води разгорещено телефонен разговор и гласът му не звучи никак спокойно. Не застава на едно място и това ми дава лоши сигнали. Нещо не е както трябва. Облягам се срещу една колона в близост и се ослушвам.
- Само да е посмял да я доближи, кълна се ще го убия с голи ръце! - има малка пауза и ми става интересно, затова напрягам слуха си. - Забога Стивън, как очакваш да съм спокоен, когато този нещастник си играе с търпението ми? Не мисля-
Притискам ръка към устата си, за да запазя тишина и гледам объркано. С кого говори? Какво го ядоса чак толкова, че изглежда готов да смаже всичко, изпречило се на пътя?
- Хубаво. Имаш един ден да оправиш нещата. Иначе не обещавам, че всичко няма да иде по дяволите. - не чувам повече тежки стъпки и поглеждам иззад колоната. Приключил е разговора и ровичка в телефона си сякаш търси нещо важно. Решавам да се раздвижа като се приближа с вежлива усмивка на лицето си. Не трябва да знае, че "случайно" съм подслушвала.
- Хей! Къде се изгуби? - той вдига поглед бързо от екрана и пъха телефона в джоба на дънките си сякаш съм го сварила неподготвен.
- Обадиха ми се спешно и трябваше да вдигна. - усмихва се сякаш насила, а аз се чудя как да подхвана темата, защото очевидно той не е в настроение.
- Нещо лошо ли се е случило? - накланям глава настрани и го гледам невинно. Малко вероятно е, че ще говори с мен, но все пак трябва да опитам.
- Един клоун се опитва да ме забърка в неприятности. Но не е нищо сериозно. - не е ли? Звучеше като на живот и смърт. Пристъпва напред и милва лицето ми с опакото на ръката си. - Ще ми се сърдиш ли ако си тръгна сега? - пита несигурно и този път обхваща лицето ми с две ръце, фокусирайки кафявите си очи върху мен.
- Не, никак даже. Благодаря ти, че все пак намина! Ако не е друго поне няма да бъда разкъсана на две от Шарлот. - пошегувам се и трупчинката му прави поява за кратко.
- Не бих го позволил. - отговаря по този защитнически начин и ме оставя без дъх. Пръв се навежда в посока устните ми и съм благодарна, защото бях на път да превключа отново. Как успявам да губя пълен самоконтрол около него ми е още неясно като непрогледна мъгла. Увивам ръце около врата му, а неговите се спускат да обхванат ханша ми, заключвайки ме в топлите си обятия. Нахъсана от напиращата в мен възбуда плъзвам език между разтворените му устни и докосвам неговия. Но тогава разумът ми се разкрещява с пълна сила и осъзнавам, че всеки може да ни види. Ръцете му вече са на задника ми и трябва да се пресегна, за да ги отместя. Той не е много доволен от това и захапва кожата на врата ми. - Не ме карай да те заведа в стая и да те чукам, докато цялата къща не чуе стоновете ти.
- Не би посмял. - ахвам от това негово изказване и спускам ръце по тениската му, усещайки стегнатите мускули под дланите си.
- Предизвикваш ли ме? - прошепва в ухото ми и пръстите му се разперват върху ребрата ми точно под лявата ми гърда. Връщам си думите назад, определено изглежда на ръба да ме хвърли през рамото си и да ме вземе както си поиска.
- Върви преди да съм повикала Кевин. - гледам го с престорена заплашителност и искрен смях напира от гърдите му.
- Искам да те видя довечера. - съобщава с чаровна усмивка и докосва устните ми с палец, принуждавайки ме да кимна без да се замисля. Оставам сама на пътеката, гледайки отдалечаващия се черен джип.
******
Петък вечер е и се намирам в препълнен бар с някои от колегите ми. От всички дни в годината този е най-лошият. На тази дата баща ни беше намерен мъртъв пред прага на апартамента си с критично количество алкохол в кръвта. Така и не преодолях този ден. Незнам дали някога ще мога. Ставам и се насочвам към изхода.
- Добре ли си? - Чарли, мъж от компанията, ме спира и пита с учтива загриженост.
- Дойде ми малко в повече. Ще си хвана такси. - усмихвам се пиянски и се надявам, че ще мога да се добера сама до дома си без да припадна.
- Сигурна ли си, че можеш? - кимвам енергично и той ме пуска. Не изглежда сигурен, но също не му се разправя с пияна до козирката жена.
Намирам изхода и вдишвам от нюйоркския въздух. Автомобилно гориво и мирис на боклук. Вече не ми прави впечатление и продължавам да вървя с уверена крачка към края на тротоара, за да мога да хвана такси. Първата минута опитите са безуспешни и се изнервям. Защо всичко трябва да е толкова забързано?
Изведнъж глезенът ми решава, че не издържа повече на напрежението от високите обувки и се превива болезнено, карайки ме да полетя към претоварената с коли улица.
- Боже! - изкрещявам от ужас, когато виждам фарове пред очите си и решавам, че това е самият край. Но тогава силни ръце ме издърпват с лекота и се озовавам в някои обятия.
- Подяволите! Щях да получа проклет инфаркт, Скайлър! - гласът звучи паникьосан и загрижен, затова се оставям на емоцията. Не осъзнавам, че сълзи се стичат от очите ми, докато нечии ръце не избърсват навлажнените ми бузи. - Шарлот беше права, не си добре. - името на сестра ми ме измъква от транса и го поглеждам невярващо. Ами разбира се, че не е кой да е, а самият Мейсън от плът и кръв.
- Как се озова тук? - оставям се да ме води надолу по улицата и стигаме познат черен джип.
- Шарлот ми се обади, тревожеше се за теб. Защо не си вдигаш телефона? - звучи разочарован и се чувствам засрамена.
- Батерията ми падна. - мърморя като влизам в колата и послушно се облягам на кожената седалка.
- Ама ти сериозно искаш да изгърмя. - смехът му не е весел и навеждам глава виновно. Колата потегля с бърза скорост и ме залепя плътно за облегалката. Тишината натежава във въздуха и проговарям:
- Къде отиваме?
- При моето място.
Bạn đang đọc truyện trên: AzTruyen.Top