| Скайлър |

Днес ми е непосилно да смогна с темпото, което прескачат събитията. Първо Доминик, който поради леки вълнения. Но сега Мейсън буквално ме разтриса из основи.

Чувствам се истински желана от дълго време насам. Заравям пръсти в меките кафяви вълни, които винаги са диви и разпуснати върху главата му, подръпвам леко и стена тихо срещу устните му, мислейки само за едно нещо. Искам го. Сега.

- Ела у нас. - изплъзва се преди да спра голямата си уста. Е...можеше да не му го сервирам така. Но както винаги цялото притеснение напуска тялото ми при вида на чаровната му усмивка.

Но изведнъж съзрявам пръсти, които сграбчват рамото му и го отскубват от ръцете ми. И разбира се побеснял Доминик стои насреща, хвърляйки невидими ножове посока двама ни. Стрелвам Мейсън с паникьосан поглед, но той не изглежда никак уплашен, а дори бих казала се забавлява. Да му имам спокойствието!

- Кой подяволите си ти и защо пъхаш езика си където не му е работата? - незнам дали е от виното или наистина Доминик почва да издава багажа. Буквално мога да видя как изпушва.

- Мейсън Левис и мисля, че езикът ми е където принадлежи. - поглежда към мен и трапчинката му ми се усмихва. Почти се разтопявам като шоколад под силно слънце. Още усещам ненатрапчивия вкус на мента и усуквам език в опит да събера остатъка по стените на устната си кухина.

- Да, а аз съм Скалата! С кого си мислиш, че се занасяш? - сбръчках вежди при надутото представление, което Доминик изнася. Не исках да си вадя заключения, но те ето - той е пълен задник.

В следващата секунда нещата се развиха с мълниеносна скорост. Доминик отблъсква Мейсън със сила като изобщо с не го подмества от мястото му, обаче в очите на Мейсън пламва огън. Доминик няма мускулната маса да възтържествува и определено му липсва опитът на Мейсън, което крещи с главни букви, че ако се сбият може бъде смазан като буболечка. Разумът ми размахва червен флаг, когато Мейсън се втурва напред и го хваща за яката. Немога да повярвам какво се случва пред очите ми!

- Не ми пука дали ми вярваш или не, богаташче. А сега ако искаш да ми лазиш по нервите знай, че мога да те докарам до болница. - изсъска и го пусна рязко, карайки го да се олюлее. Доминик изглеждаше меко казано бесен и ръцете му се свиха в юмруци.

- Мейсън. - увих пръсти около бицепса му и препърхах с мигли в опит да го разсея преди ситуацията да стане необратима. За щастие отлепи поглед от Доминик и чертите на лицето му видимо се успокоиха, когато ме погледна. - Може ли да си ходим? - попитах плахо, игнорирайки гневното изражение на Доминик. Сега се моля само да ме вземе със себе си и да ме спаси от този неуравновесен мъж. Може да ми лази по нервите през повечето време, но все пак му имам доверие.

- Това невинно лице би заблудило всеки, но в действителност е една малка мръсница! Защо мислиш я поканих тук? - глупакът буквално си търсеше боя и този път неможах да спра тежката ръка на Мейсън. Той заметна с юмрук и го фрасна право в десетката, карайки го да загуби равновесие. Хората около нас се отдръпнаха, някои изглеждаха ужасени, други объркани. Мейсън се навежда, грабва го за ризата и прошепва нещо в ухото му, при което Доминик застива и очите му се уголемяват тройно.

Опитвам се да свържа точките, но е невъзможно. Умът на Мейсън е място, което никога няма да разбера как процедира.

- Ще те закарам до вас. - съобщава го без никакво място за оспорване и ме издърпва извън клуба. Странното е, че никого от охраната не го спря да му търси сметка. И в този момент мисля: колко известен в действителност е Мейсън Левис?

******

Слизаме от таксито и високата фигура на моя спасител ме следва по стълбите. Спираме пред вратата на апартамента ми и се извъртам да се сбогуваме.

- Наистина нямаше нужда да ме изпращаш. - усмихвам се срамежливо и въртя притеснено пръстена, заел място на безименния ми пръст. Да го поканя ли? Може би бърза. Но ако беше така нямаше да си губи времето да ме придружава до прага...нали?

- Не е проблем. Всъщност бих искал да поговорим. Имаш ли нещо против? - той ме изпреварва и си отдъхвам.

- Не, изобщо! Искаш ли да влезеш? - изваждам ключовете и ми се изплъзват през пръстите. Глупачка! Той се навежда да ги вдигне и като се изправя виждам малка усмивка, разтегнала се на лицето му. Приближава се и буквално ми диша във врата.

- Вече съм бил вътре, няма за какво да се притесняваш. - гледа ме с топлите си кафяви очи и забелязвам малкото пламъче, което ме връща към онази нощ и вътрешно съжалявам, че не довършихме започнатото.

- Д-Да...имаш право. - кимвам с идиотска усмивка и успявам да събера достатъчно парчета от акъла си, за да грабна ключовете от ръката му и да отворя вратата.

Той влиза сякаш си е вкъщи и поставя якето си върху облегалката на дивана, докато свалям високите си обувки и палтото. Винаги е толкова безгрижен и непринуден...завиждам му и в същото време съм очарована.

- Обичаш ли сладолед? - питам и свивам рамене, когато ме поглежда с вирната вежда, но в крайна сметка кимва. Усмихвам се и си отдъхвам. Друго няма как да му предложа, защото истинска храна в хладилника не е имало от седмица. - И аз исках да говоря с теб за нещо. - добавям от кухнята, докато той ме следва и сяда на един от високите столове зад кухненския плот.

- Предполагам има нещо общо със събота? - буквално чете мислите ми.

- Нещо такова. - изваждам кутия шоколадов сладолед и вземам две лъжички, докато усещам погледа му да се забива като стрелички в гърба ми.

- Давай ти първо. - подканва ме, когато слагам кутията в центъра и заставам срещу него с лакти подпрени на плота. Взема едната лъжица и гребва от сладоледа, чакайки търпеливо да започна.

- Защо не ми каза, че се биеш? - завъртях лъжицата в ръката си и присвих леко очи, опитвайки се да го преценя. Но ми беше пределно ясно, че е невъзможно да видя през неговата личност както при други хора.

- Не излезе на въпрос. - отвърна спокойно, докато ровеше в кутийката с лъжица. Как така не е? Ами Бен? Репортерката на телевизора онази вечер? Странното поведение? Изглежда той забеляза, че не бях напълно убедена и въздъхна дълбоко. - Не исках да разбираш така. Нещата бяха леко нагорещени, когато те срещнах в онова кафе и не исках да те въвличам.

Разбирам аргумента и не съм ядосана. Той беше непознат и имаше правото да пази личния живот за себе си. Грубо бях изтръгната от разсъжденията си, когато облиза лъжицата и след това устните си. Потърках бедра, за да овладея надигащата се възбуда, но безуспешно, защото ме удари силно като токов удар и в резултат потреперих. Подяволите и на безмилостната му сексапилност...буквално ме кара да падна в краката му и да се подчиня.

- Знам, че не е моя работа...но защо беше заедно с този мухльо? - въпросът ме изненадва и на момента ме изкарва от фантазията. Гребвам цяла лъжица и я пъхам в устата си в опит да спечеля време. Е сега вече я сгащих.

- Ами...мислех си, че е свестен. - мисли ли изобщо? Скастря ме подсъзнанието и мислено искам да се халосам.

- И само това? - той изглежда меко казано объркан и почвам да се паникьосвам, а тогава не стават хубави неща.

- Ами изглеждаше като моя тип и...

- Искаш да кажеш разглезени хлапаци, които искат да те използват? - прекъсва ме и усещам как бузите ми поруменяват от срам. Той е прав. Не го прецених достатъчно добре.

Когато не измислих подходящ отговор той прокара ръце през косата си и се изправи. Проследих го, докато заобикаляше плота и накрая се извиши пред мен с впечатляващата си височина. Аз самата съм почти 1.70 без високи обувки и съдейки по това бих му дала поне 1.93. Захапах вътрешността на бузата си преди да се изкуша и да му се нахвърля. Копнея да прокарам пръсти по лицето му и да усетя гъделичкащата набола брада. Но има граници, които трябва да се спазват и определено не е добре да изглеждам отчаяна.

- Не искам да си вземаш грешни заключения, но знам добре какво могат да направят хора като него с жена като теб.

Сърцето ми сякаш пропусна удар, когато посяга и пъха кичур от косата ми зад ухото. Разтварям леко устни и изучавам лицето му, от тъмните, дълги мигли, украсяващи клепачите му, до меко изглеждащите, пълни устни. С една дума - съвършенство.

- Ами ти? Какво би направил с мен? - прехапвам устна в очакване и очите му моментално започват да приемат тъмно кафяв цвят. Накланя се напред, за да постави ръце на плота от двете страни на тялото ми и не ми оставя място да отстъпя, но и нямам такова намерение. В момента тялото ми крещи да се надигна на пръсти и да прокарам език по изопнатата му челюст, където мускул се съкращава и отпуска бързо под напрежението.

- Какво ще кажеш да ти покажа?