Чувствам се не на място.

Кевин се е настанил до мен и кипи от вълнение, докато аз съм на път да скоча като уплашено зайче и да избягам. Нямам си никакво понятие какво да очаквам от това нещо, наречено ММА. Но хората около нас говорят и чувам думата "кръв" поне веднъж в минута.

- Ще отида да взема фъстъци. - опитах се отчаяно да се измъкна и да пропусна поне началото на предстоящата битка, но Кевин рязко ме дръпна за ръката, заковавайки ме обратно на седалката.

- Ще пропуснеш най-интересното! - провикна се, за да мога да го чуя. Въздъхнах и раменете ми леко клюмнаха. Може би няма да е толкова зле.

Огледах се и забелязах, че много от хората махат агресивно с ръце. Няма да се учудя ако боят се развихри и между публиката.

- Свали тази физиономия, сладка. - извърнах се към човека, който за първи път тази вечер реши да забележи неразположението ми. Извъртях очи в опит да скрия страха, изписан в тях.

- Това място не изглежда безопасно.

- Е и? Това му е забавното. Можеш да си крещиш колкото искаш. - каза преди сам да изкрещи и да се включи към полудялата тълпа. Дотук с оплакването. Изглежда, че трябва да го преживея. А може би аз съм тази, която преувеличава.

Забелязах човек в черно на ринга и в същия миг виковете притихнаха. Гологлавият мъж представи първия опонент и вниманието се съсредоточи върху висок и строен мъжки индивид с гарваново черна коса и светли очи. Но не беше приветстван много добре от публиката.

- Защо го усвиркват? - наведох се към Кевин и попитах изненадващо заинтригувана.

- Деклан? Глупакът беше хвърлил сериозни обвинения по Мейсън, стигна се до съда и дори трябваше да отложат мача.

- Как така? - продължих да човъркам, когато видях възможност да поклюкарствам. Кевин се наведе към мен и започна да говори в ухото ми.

- Твърдеше, че Левис е насилил непълнолетната му сестра. Но няма доказателства, така че делото е пред затваряне. Според мен нещастника знае, че няма шанс срещу Мейсън и се опитва да го отстрани всячески.

С това Кевин приключи и натъпка устата си с ядки. Отместих поглед отново към ринга, където въпросния Мейсън Левис току що бе представен. Хората започнаха да го нахъсват, докато се движеше бавно и опасно като хищник. Но когато се обърна с лице останах шокирана. На въпросния ринг стоеше бликащ от енергия Мейсън. Моят Мейсън!

Дъхът ми секна и забравих как да дишам. Първата ми реакция беше да скоча и напусна залата, и това направих. Промуших се през тълпата от хора, докато не се озовах навън.

Мейсън Левис.

Всичко започна да ми се изяснява. Но защо не ми беше казал? Признавам си...леко шокиращо ми дойде, но бих могла да го преживея.

Прокарах пръсти през косата си и се извърнах към вратата. Защо ми е да се крия, подяволите? Той трябва да се чувства засрамен.

Вирнах брадичка и се насочих към входа. Незнам колко време беше минало, но публиката отново зашумяваше. Всички се бяха вторачили в случващото се на ринга. И тогава ми причерня от сцената.

Юмрукът на Мейсън полетя напред със светлинна скорост и фрасна чернокосия мъж в лицето, при което се разхвърчаха капки кръв от устата му и тялото му подаде. Стовари се тежко на пода и Мейсън, сякаш обладан от зъл дух, се хвърли върху него, и понечи да го довърши. Реферът едва го разтърва от мъжа, който се бореше да остане в съзнание. Капки пот избиха по челото ми. На какво станах свидетел току що?

- Ето те! Изплаших се, че пропусна да видиш грандиозния нокаут. - Кевин уви ръката си около раменете ми и това беше достатъчно, за да се стоваря върху седалката. - Не сядай, още не е свършило! - провикна се и ме повлече нагоре. Задържах се на краката си и тогава се случи немислимото. Мейсън сключи поглед с моя и ужас се изписа на леко окървавеното му лице.

Е сега вече се заковах дълбоко...

******

Уикендът си замина и работата отново се стовари на гърба ми. Понякога ми идва наистина до гуша. Скъсвам си задника и въпреки че парите бяха добри нямах никаква мотивация. Може би, защото отчасти бизнес не е насоката, към която се насочих по свое първо желание.

Намерих си малко място в натъпкания асансьор, стискайки папките в ръце. Запътила съм се към офиса на Керълайн, чийто настроение поставя черешката на върха зле започналата седмица.

Проправих си път към изхода, когато вратите се отвориха пред 43-ти етаж. Почуках веднъж, втори път - нищо. Открехнах стъклената врата и си отдъхнах, че офисът беше празен. Беше ми споменала, че може да отсъства за час, но не се надявах много. Оставих папките на бюрото и понечих да изляза, когато от другата страна на стъклената врата се очерта висока и тъмна сянка. Почукаха веднъж. Подяволите! Не дочакаха да реагирам и вратата се отвори, разкривайки изтупан до съвършенство Доминик. Поне на пръв поглед беше така, понеже когато се загледах по-внимателно забелязах тъмните кръгове под емералдите му и леко разрошената му коса, която обикновено беше загладена прилежно.

- Вие не сте Керълайн. - каза с надсмешка и прокара пръсти през косата си сякаш раздразнен, че вместо нея намери мен.

- Не, аз...

- Чакай малко...помня Ви. - погледът му се плъзна бавно от върха на обувките до лицето ми и изражението му се промени.

- Вие...ме помните? - попитах невярващо. Това определено можеше да е плод на развинтената ми фантазия.

- Разбира се! Сблъскахме се в коридора и аз бях крайно невъзпитан като не се извиних. - на лицето му се появи малка усмивка, а гърлото ми напълно пресъхна.

- Ъм- Да, точно така. Искам да кажа- няма проблем! Вината беше и моя.

- Не е нужно да оправдавате действията ми. Беше нетактично от моя страна. - тонът му стана настъпчив и реших да си замълча. Следях как се приближава и стомахът ми се преобърна. Незнам дали е поради присъствието му или пастата, която хапнах на обяд.

- Бихте ли се съгласили да Ви изведа довечера? - въпросът му меко казано ме стресна и го погледнах шокирано.

- Какво говорите, сър?

- Просто Доминик. А ако позволите ще Ви наричам Скайлър, може ли? - зелените му очи ме гледаха с такъв интерес, докато отвътре съзнанието ми крещеше да се стегна. Та аз самата исках това! Но защо тогава не съм развълнувана? Може би е поради лошият ден. Успокоих съвестта си и след малка пауза кимнах нервно. Очите му мигновено засияха и внезапно хвана ръката ми в своята, карайки ме почти да подскоча, но се овладях навреме. - Благодаря ти. Ще се постарая да си прекараш добре с мен. - вдигна ръката ми до устните си и прошепна, докато ме гледаше с охота. Затаих дъх и проследих всяко негово движение, докато не излезе грациозно от офиса. Какво забога се случи? Изведнъж фантазиите ми се превърнаха в реалност и незнам как да процедирам. Наистина ли искам това?