ВЧЕРА ГЛАВА НЯМАШЕ, НО ПЪК ДНЕС УСПЯХ ДА Я НАПРАВЯ ДВОЙНА ПО ОБЕМ, СЪРАТНИЦИ.

ТУК НЯМА ДА ИМА ОТ ПРОЧУТИТЕ МИ АВТОРСКИ БЕЛЕЖКИ, НО ПЪК ЗА СМЕТКА НА ТОВА ЩЕ ИМА ЕДНО ОГРОМНО ВНИМАНИЕ.

НАПЪЛНО НАЯСНО СЪМ С ФАКТА, ЧЕ НЯКОИ ВЪЗГЛЕДИ НА КАЛОЯН ЩЕ МУ ДОНЕСАТ ОГРОМНИ НЕГАТИВИ И ЩЕ ДОНЕСАТ ТАКИВА И НА МЕН, НО ЗНАЕТЕ, ЧЕ ПИША ТОВА, КОЕТО МИ ГОВОРИ.

ИСКАМ ДА ПОДЧЕРТАЯ, ЧЕ ИЗОБЩО НЕ ПОДКРЕПЯМ НАСИЛИЕТО НАД ЖЕНИ, ДАЖЕ НЕ САМО НАД ЖЕНИ, А НАД КОГОТО И ДА БИЛО. ИЗКАЗВАНИЯТА НА КАЛОЯН ИЗОБЩО НЕ СА СВЪРЗАНИ С МИЗОГИНИЯТА ИЛИ ТЕЗИ ПРЕДСТАВИЛИ НА МЪЖКИЯ ПОЛ, КОИТО СИ ИЗБИВАТ КОМПЛЕКСИТЕ И ЕДИНСТВЕНО СА СИЛНИ ПРЕД ЖЕНИТЕ. МНОГО ДОБРЕ, ЗНАЕТЕ, ЧЕ АЗ ТАКЪВ ПРОТАГОНИСТ НИКОГА НЯМА ДА СЪЗДАМ. ТУК СТАВА ВЪПРОС ЗА СЪВСЕМ ДРУГА ТЕМА И СЪВСЕМ ДРУГИ РАЗСЪЖДЕНИЯ. ЗНАМ, ЧЕ НАСИЛИЕТО НАД ЖЕНИ Е МНОГО БОЛНА ТЕМА В НАШЕТО ОБЩЕСТВО И НЕ ЦЕЛЯ ДА ЗАСЕГНА АБСОЛЮТНО НИКОГО.

С ТОВА КАЗАНО, АКО НЯКОЙ ИЗБЕРЕ ДА НЕ ПРОЧЕТЕ ТАЗИ ГЛАВА, ЩЕ ГО РАЗБЕРА НАПЪЛНО ИЛИ ПЪК АКО Я ПРОЧЕТЕ И ИЗБЕРЕ ДА ЗАКЛЕЙМИ КАЛОЯН И МЕН В ТОВА ЧИСЛО, СЪЩО ЩЕ ГО РАЗБЕРА, ЗАЩОТО ВСЕКИ ИМА НЕГОВА СИ ГЛЕДНА ТОЧКА И ТОЧНО ТОВА НИ ПРАВИ ИНДИВИЦИ.

СЪЩО ТАКА, ДАРИНА НЕ Е РАСИСТ. ИЗКАЗВАНЕТО Ѝ БЕ В РАМКИТЕ НА ШЕГАТА, ЗАЩОТО НАИСТИНА ХУМОРЪТ Ѝ МОЖЕ ДА БЪДЕ МНОГО ЧЕРЕН. НИТО ТЯ, НИТО АЗ, ИСКАМЕ ДА ЗАСЕГНЕМ КОГОТО И ДА БИЛО.

*Калоян*

Това, което ме събуди на другата сутрин бе яркото слънце, което надникваше в стаята и крякането на чайките отвън.  Леглото бе празно и дори нейната страна бе прилежно оправена, което ме накара да свъся вежди. Изсумтях и разтърках очи. Полежах около минута-две докато се осъзная. Отметнах сатенения чаршаф от себе си и се заех с мисията да търся боксерките си, но тях така и не намерих, нито пък дрехите ми от снощи. В последствие видях багажа си, който бе оставен прилежно до леглото, както и чантичката ми. Хм. Това бе приятна изненада. Взех си чифт чисти боксерки от сака и си обух къси панталонки и изрових кутията си цигари и телефона преди да изляза от стаята. Долу бе подозрително тихо и не срещнах абсолютно никого. Добре, това бе странно. Влязох в кухнята и в нея вече  долових тихия глас на Дарина. Надникнах и я видях на верандата да пуши и пие кафе докато говори с някого по телефона. Почуках на стъклото и тя се обърна към мен.

-        Хайде ще ти затварям, че вече ме издирват. Чао, обичам те. – затвори по бързата процедура и ми се усмихна. – Добро утро!

-        Добро утро. – поздравих я и аз. – Ти сама ли си?

-        Да, другите отидоха на плаж, но аз реших да остана да те изчакам да станеш.

Да, определено нямаше да ми е много добре да се събудя сам в чужда къща. Единствено кимнах в отговор и запалих цигара.

-        Искаш ли кафе? – обърна се към мен.

-        Ей, сега ще стана да си направя. Стой си спокойно. – усмихнах ѝ се, уверявайки я.

-        Глупости, ей сега ще ти направя. – изпуши дима от цигарата си докато я гасеше в пепелника и се изправи. Дръпна късите си панталонки надолу понеже крачолите се бяха впили в бедрата ѝ и аз несъзнателно облизах устни. И само като си спомнех, че снощи главата ми бе между същите тези бедра трябваше да си го наместя в гащите. Мамка му! Фръцна се пред мен и когато се скри в кухнята вече наистина се наместих колкото дискретно можех. Как бе възможно още да я желаех? Имам предвид, не бяхме спали цяла нощ. Правихме секс цели четири път, а аз все така продължавах да я гледам с изплезен език и да си мечтая да я чукам още веднъж. За предпочитане в кухнята. На кухненския остров. Това изобщо не звучеше зле. Боже, ако продължавах да си представям подобни неща нямаше да ми бъде възможно да си скрия ерекцията.

-        Ехо? – гласът ѝ ме сепна и подскочих. Дори не бях разбрал, че беше излязла отново.

-        Извинявай, какво? – попитах като пълен идиот, а тя единствено прехапа устни сконфузено и се надигна на пръсти неудобно.

-        Попитах как си пиеш кафето.

-        Нормално с много малко мляко. Благодаря ти. – усмихнах ѝ се и тръснах цигарата си в пепелника точно преди пепелта да падне в скута ми. Напевното окей от нея бе последното нещо, което очаквах, но пък някак ѝ подхождаше, знам ли. Беше сладко. Още по-сладко беше да я видя сутрин естествена, без капка грим по себе си, с най-обикновено късо клинче и горнище на бански.  Изчезна отново в  кухнята, а след малко се появи с чаша кафе в едната ръка и чиния с пържени филийки в другата.

-        Благодаря ти. – усмихнах ѝ се, а когато посегнах да си взема кафето от ръцете ѝ, онези тръпки пак се появиха. Ръката ми се задържа малко по-дълго върху нейната и съвсем нежна руменина се появи на лицето ѝ. Извърна поглед смутено, а аз се усмихнах.

-        Няма за какво. -  не седна на масата, а се врътна отново в кухнята и се върна с друга чиния, в която имаше сирене и две бурканчета сладко.

-        Нямаше нужда.

-        Глупости. – завъртя очи и остави и тях пред мен. – След този маратон снощи, определено имаш нужда от храна.

-        Защо? Ти да не би да имаше? – взрях се питащо в нея и тя единствено се подсмихна. Извади една цигара от кутията си и това нейно палаво езиче се показа и облиза цигарата докато ме гледаше право в очите и сега бе мой ред да оближа устни. Как можеше да прави нещо толкова обикновено и да го кара да изглежда толкова еротично?

-        Предпочитам да не казвам, защото последното нещо, което искам е да се излагам.

-        Не би могла да се изложиш. Не и пред мен. Харесва ми когато една жена се държи естествено пред мен. Да си казва каквото ѝ е на сърце, да прави каквото поиска без да се интересува дали ще се изложи или не.

-        Внимавай какво си пожелаваш. – засмя се и ме погледна предизвикателно, на което отвърнах и се приближих напред.

-        Не можеш да ме изплашиш. Гарантирам ти го. 

-        Ще си говорим пак. Най-голямата ти грешка беше да ми кажеш да се държа естествено пред теб.

-        Защо? Да не би тайно да си мъжкарана? Или пък да се окажеш състезателка по оригване?

-        Не. – звънливият ѝ смях провокира едно странно усещане в мен и не бях сигурен как да го разтълкувам. Стомахът ми сякаш направи задно салто. – Бога ми, не. Нито мъжкарана съм била, нито пък мога да се оригвам насила. Страничен ефект от това да израснеш на жълтите павета, все пак съм от голямото добрутро.

Казаното от нея успя да ме разсмее. Беше приятно да чуя, че имаше чувство за самоирония. Харесвах това качество у хората, не само в жените, но в хората като цяло.

-        И тогава защо ще съжаля за това, че ти казах че пред мен можеш да се държиш естествено?

-        Защото както и сам виждаш, отпусна ли се, блестя със самоирония, хуморът ми е толкова черен, че мога да го пускам да бере памук и мога да бъда огромен идиот. – каза съвсем спокойно с безизразна физиономия и отпи от кафето си. Не пропуснах не особено тънката шега и се разсмях гласно и от сърце.

-        Това с памука беше добро.

-        А, дори не се постарах. С Милица е имало дни, в които единственото нещо, което сме правили е да си разказваме таткови шеги или вицове с черен хумор. Даже сме тормозили и гаджетата си с тях.

-        Трябва да призная, че не очаквах да си такава.

-        Каква? Нормален човек? Само не казвай на баба ми, ако я видиш, моля те.

-        Няма. Тайната ти е в безопасност с мен. – уверих я, но не преставах да се смея.

-        Може да изглеждам като класна дама, но те уверявам, че всъщност съм един пълен олигофрен. Отпусна ли се пред някого, повече няма спасение. Голяма шматка съм. – разсмя се и тя и докато отпиваше от кафето си, очите ѝ уловиха няколко слънчеви лъчи, които ги накараха да заблестят още по-ярко. Дъхът ми секна докато я гледах и не можех да не попия колко хубава изглеждаше, когато слънцето танцуваше по нея. Кожата ѝ беше озарена, а няколкото малки лунички по носа и скулите ѝ подсказваха, че слънцето наистина я обичаше. Бях глупак да си мисля, че беше ослепителна вечер, когато е нагласена и гримирана. Не, че и тогава не беше красива, но сега...Господи, сега вече виждах истинската ѝ красота. Природната, неподправената. Примижи с очи и посегна към слънчевите си очила, които побърза да си сложи.

-        Съжалявам, че ще бъда с очила, знам, че е неуважително, но много ме дразнят очите от слънцето. Проклятието на това да си със светли очи.

-        Няма нищо, не се притеснявай. Важното е ти да се чувстваш добре. – уверих я.

Усмихна ми се единствено в отговор и неусетно се усмихнах и аз. Беше красива, когато се усмихваше. А, още по-красива бе когато се смееше.

-        Ти няма ли да ми разкажеш нещо повече за себе си?

-        Като например?

-        Не знам. Нещо. Не знам нищо за теб освен, че се казваш Калоян и какво е препитанието ти.

-        Питай и ще ти отговоря. Така не мога да говоря за себе си, мразя.

-        Чакай само да си приготвя листа с въпросите. Обещавам не е много дълъг, на телефона имам само сбития вариант, който е около скромните десет страници. – сериозността, с която го каза накара усмивката ми да замръзне и примигах в нейна усмивка. Тя сега сериозна ли беше? Посегна към телефона си и започна да щрака по него, а аз вече започвах да се препотявам. Наистина беше сериозна. Вдигна поглед към мен и ме погледна над очилата си, а после се разсмя.

-        Шегувам се. – поясни и аз си отдъхнах. – Наистина ли ми се върза?

-        Ти го каза толкова сериозно, че нямаше как.

-        Един от много ми таланти. – продължаваше да се смее и остави телефона си на масата.

-        О, нима? И какви са другите ти таланти? – отпих от кафето си след като бях изпушил и последния цигарен дим от цигарата си. Загасих я пепелника и се взрях в нея любопитно.

-        О, не, не. Не казвам нищо повече докато не ми разкажеш нещо за себе си, господинчо.

-        Казах ти, питай ме и ще ти отговоря.

-        Добре. Може би най-важният ми въпрос е дали си имаш приятелка.

-        Ако си имах приятелка, щях ли да бъда тук? – вирнах вежда.

-        Знам ли. Мъжете обикновено не смятат това за пречка.

-        О, то защото вие жените го смятате ли? Знаеш ли с колко жени съм бил, които после се оказват, че са обвързани? – контрирах я скръстих ръце пред гърдите си.

-        И все пак, когато ние го правим има причина. – заяви и аз се намръщих.

-        Нека не отиваме там, защото ще спорим цял ден, уверявам те.

-        И защо да не отиваме? Права съм. Когато жените кръшкаме определено има причина докато вие го правите само да изглеждате като баровци. И когато ние го правим, биваме заклеймвани като леки жени, да не кажа някоя друга дума, а вас ви тупат по гърба и ви казват „браво, брат." Хайде, моля ти се. – завъртя очи.

-        Ами, аз не виждам нещата така.

-        А, как?

-        За мен изневярата си е изневяра. Без значение кой я е извършил. Но пък го има и другия вариант. Ние като изневерим, вие какво правите? Развод, взимате ни половината имущество поне, взимате ни децата, плащаме издръжка, а ние какво можем да направим? Пребиваме ви или ви убиваме и после сме очернени.

-        Моля? – примига насреща ми.

-        Какво „моля"? Така е. Както и да го погледнеш. Сега, не казвам, че това е правилно, а казвам това, което е така.  За мен изневярата е нещо непростимо. Ако жена ми,ми изневери, без аз да съм ѝ дал причина за това, смятай, че ще я убия и после ще я лежа.  Не можех да ми кажеш, че аз ще се бъхтя като животно да ѝ устроя приличен живот, ще я обичам, ще я ценя, ще се старая нито тя, нито децата ни, да са лишени от нищо и тя ще ходи по други и после видиш ли аз съм ѝ бил дал причина да ми изневери. Боклукът си е боклук, независимо от какъв пол е. Това е положението. Ти си имаш твоята гледна точка, аз си имам моята.

-        И искаш да ми кажеш, че наистина би убил жена ти, ако разбереш, че ти е изневерила?

-        Да. – заявих съвсем сериозно. – Изневярата е нещо, което ненавиждам и в червата си. Вгадява ме. Дарина, онзи дето ме е направил,  е зарязал майка ми в осмия месец, бременна с мен, след като два месеца е имал връзка с друга. Как очакваш да толерирам нещо подобно?

-        И ти в какви отношения си с него?

-        В никакви. За мен той не съществува, както и аз за него.

-        А, правил ли си опити да се сближиш с него?

-        Да, когато бях на осемнадесет и откриха рак на майка ми. Ходил съм да му се моля на вратата да помогне с лечението, но той ме отпрати. Спрях училище, за да мога да я гледам. Бяхме сам-сами двамата и само и само, за да мога да събера пари за лечението започнах да крада и да продавам наркотици, защото парите от законната работа не ми стигаха. Броял със си стотинките, колкото един залък да си сложа в устата и то когато вече съм много зле,  а всеки лев отиваше за нея. Докато съучениците ми учеха листовки, готвеха се за матурите или обикаляха по дискотеките, аз бях в болницата с нея или я гледах вкъщи. Така че, да бих я убил, защото онзи боклук я поболя. Ако на него му се беше откъснало нещо от сърцето, майка ми сега щеше да е жива.  Същевременно очаквам същото и от жената до мен, ако се случи така, че да изневеря.  Или да ме убие или да ме съди до дупка и да ми вземе всичко, да остана на улицата. Както майка ми, Бог да я прости, трябваше да направи същото с онзи боклук. Ти знаеш ли издръжка кога е видяла от него? Точно никого, защото онзи има хора навсякъде, а тя нямаше как да се пребори с него, нямаше достатъчно пари. – накрая на монолога ми, тя бе притихнала и дори избягваше погледа ми. Очилата ѝ криеха очите ѝ от мен и не можех да преценя какво ѝ се въртеше в главата. Вероятно бе вгадена от мен, но казаното бе казано и нямаше как да променя това. - Кажи ми, че съм изрод, няма да ти се обидя, но не мога да приема изневярата, съжалявам.

Изпуках пръсти и посегнах към цигарите си, нищо че, преди малко бях загасил последната. Мразех да говоря на тази тема, но я бяхме отворили вече, а аз нямаше как да си замълча. Запалих цигарата с треперещи ръце и всячески се мъчех да не позволя на емоциите ми да излязат наяве, защото очите ми се бяха насълзили.

-        Не си изрод. – прочисти гърло и също посегна за цигара. – Просто съм шокирана, това е всичко. И ми се повдига от това, което чух. Вече разбирам защо имаш такова отношение към изневярата.

-        Само не ме съжалявай, единствено за това те моля. – качих крак върху другия, с който тактувах нервно и изпуших дима на цигарата си с в нервна струйка. Продължавах да чупя пръсти, защото истината беше, че не можех да си намеря място. Не беше добра идея да пия това кафе. И без това не бях добре с нервите.

-        Съжаляват се само безпомощните, Калояне. А, ти не изглеждаш безпомощен. Щом си още тук, значи си намерил сили да продължиш напред и не си безпомощен.

-        Майка ми, ми дава сили. Знам, че не съм бил идеалния син, много главоболия съм ѝ докарвал и продължавам да го правя, но е малко трудно да си намериш легална работа без средно дори.

Много ми се искаше да мога да се поправя, за да може тя да се гордее с мен. Знаех, че ме гледаше от някъде там горе, но истината бе, че се бях опитвал. Неколкократно се бях опитвал да се променя, но истината беше, че такива като мен ни гледаха като утайките на обществото, каквото и навярно бях. Бях на двадесет и пет, с няколко присъди, нямах дори и средно образование и единственото нещо, в което бях добър бе да крада и да се забърквам в неприятности.

-        За толкова години не можа ли да запишеш поне вечерно? Не мислиш ли, че тя би искала от теб да успееш в този живот?

-        Мечтата ѝ беше да ме види дипломиран. Много искаше да запиша висше, бях ѝ обещал дори. Бях се записал на вечерно, но после ме хванаха с бежанци и лежах три години в централния в Сърбия и всичко отиде по дяволите. Дай да сменим темата, какво ще кажеш? Нека се върнем отново на теб, защото започвам да се напрягам.

Веждите ѝ скочиха и видях как затаи дъх. После го изпусна на пресекулки и се намести на стола си. Между нас се настани една тягостна тишина и просто стояхме един срещу друг и пушехме. Отместих поглед от нея и вместо това се загледах в морето, което бе срещу нас. Клатех нервно крак докато пушех.  Май този разговор нямаше място тук. И май и нея бях отблъснал с историята си. Затова и мразех да говоря за себе си. Хората винаги се отдръпваха щом научеха за миналото ми. Затова и нямах много приятели. Единствено изключение беше Крис, но с него бяхме приятели от улицата. В негово лице срещнах единствената подкрепа. Той беше до мен, когато се борехме с рака на майка ми. Той единствен не ме беше оставил, когато бях най-долу.

Нежната и топла женска длан върху голото ми рамо, ме сепна и подскочих. Вдигнах поглед и я видях да стои зад мен. Дори не я бях усетил да идва. Последното нещо, което очаквах бе да се приведе и меките ѝ устни да се озоват върху моите. И не знам как бе възможно това, но в момента в който се случи, се успокоих. Цялото напрежение, което се бе насъбрало у мен сякаш се спука като балон и се отпуснах. Изсумтях и с една ръка успях да я дръпна да седне в мен. Изпуснах цигарата и обвих и двете си ръце около нея, целувайки я настървено.