РАЗВАЛИХ СИ СЕРИЯТА, СЪРАТНИЦИ, НО ВЧЕРА МАЙКАТА ИМАШЕ РОЖДЕН ДЕН И НЯМАШЕ КОГА ДА ПРИВЕЖДАМ ГЛАВАТА В РЕД.

ТАЗИ НЕ Е ОТ НАЙ-ДЪЛГИТЕ, НО ПЪК ЗА СМЕТКА НА ТОВА Е ЗАБАВНА И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА. АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО МИЦА ЗА МАЛКО ЩЯХА ДА Я УДУШАТ, ХД.

ЕНИУЕЕЕЙ, ЛОВВ ЮЮЮ

ЕНДЖОООЙ

*Дарина*

Когато се прибрах Рафаел спеше. А, беше пет часа следобед.  Единствено въздъхнах, но изобщо не си направих труда да бъда тиха докато си оправям багажа. Мечките спяха по-малко от него, а те спяха зимен сън, но при Рафаел зимата явно бе целогодишна. И наистина докато го гледах се чудех какво бях видяла в него. Вярно, беше красив. Въпреки, че бледнееше пред Калоян, правеше хубав секс, това не можех да го отрека, беше джентълмен, но дотам. Не беше забавен дори и пиян. Ако можех да го обобщя с една дума, то тя би била скучен. Наистина беше скучен. Можеше да обича да купонясва, но като човек, като характер беше скучен.

Нямаше го живеца. Нямаше я тръпката. А, на мен ми се искаше да има тръпка. Исках някой, който ако го събудя в три през нощта да отидем някъде, без значение къде, щеше да тръгне. Даже, ако той ме събудеше той, щеше да бъде още по-добре. Искаше ми се някой, който щеше да ми тропне по масата, когато не съм права. Можеше да го изям с парцалите, за това, че си е позволил да го направи, но вътрешно щях да се радвам. Исках някой, който да ме гледа по същия начин, по който баща ми гледаше майка ми. Толкова ли много исках, мамка му?

Въздъхнах тежко и продължих с оправянето на багажа си. Оправих си багажа и огледах стаята си с надежда си измисля още нещо да правя, но уви нямаше нищо и въздъхнах отново. Слязох долу, където тъкмо се сервираше вечерята. Дори и тате се беше прибрал.

-        Тати, тати, татии! – избълвах щастливо и се затичах към него, а той се ухили и ме прегърна веднага, като дори ме повдигна.

-        Къде си, бе, маймуно? – засмя се и ме стисна силно, а сега бе мой ред да се ухиля. Не бе тайна за никого, че бях на тати момичето. Можеше и да петдесет да стана – аз винаги щях да си бъда неговото момиче и той винаги щеше да бъде първият мъж в живота ми. – Как изкарахте на морето?

-        Ооо, перфектно беше. Не мога да се оплача, ама не ни се прибираше.

-        Е, защо не останахте още, като ви се седеше?

-        Защото леля ти Еми щеше да ни бие иначе. И трите. – причината поради, която си дойдохме ги разсмя, а на мен не ми бе особено много до смях. Като човек бил на косъм от това да бъде бит от леля Еми, изобщо не ми бе до смях. Едвам ме спасиха от нея преди години. Дъщеря ѝ не я спасиха, но мен успяха.

-        Хайде, викай Рафаел и да вечеряме.

Успях някак си да го събудя и вечеряхме всички заедно. Нашите дори излязохме с техните кумове и останахме с Рафаел сами у нас. Ако знаех, че щяха да излизат щях набързо да организирам едно парти на басейна, но реших поне веднъж откакто си бях дошла в България да си остана вкъщи и да прекарам малко време с Рафаел. Или поне беше такъв планът докато Мица не ми звънна, за да ходим в ЕХЕ.

-        Какво става? Защо ти звъня? – Рафаел попита веднага щом затворих на най-добрата ми приятелка.

-        Викна ни да ходим в ЕХЕ.

-        Пак ли? – изпуфтя с досада.  - Дарина, ти осъзнаваш ли, че откакто сме дошли тук, всяка вечер искаш да излизаме, а през деня не мога и за пет минути да те видя, защото сте постоянно заедно? Аз не мога да разбера аз ли съм ти гадже или тя. Ти зарежи това, ами онзи ден? Хукна към морето без дори да ми кажеш и разбрах къде си благодарение на Инстаграм и майка ти. Аз не съм ти виждал очите два дни.

Моля? Слушах го и го гледах право в очите докато ми говореше и всячески се опитвах да запазя спокойствие. Бях дама със стил класа и не бе в природата ми да вдигам скандали или да набия някого, но този човек наистина правеше всичко възможно да му покажа, че в края на краищата аз бях балканка.

-        А, какво искаш да правя? Да си седя по цял ден у нас ли? Млада съм, излиза ми се, искам да се забавлявам. Няма да ме вържеш у нас гарантирам ти го. Какво? Да бъда като теб и да спя по цял ден ли?

-        Спя по цял ден, Дарина, защото ти си по цял ден с онези две курви и не познавам никого тук! Какво да правя? Да вися с вас ли?

-        Я, се осъзнай малко, бе, мухльо! – този път не успях да обера тона си. – Няма да ми обиждаш приятелките! Аз някога изразявала ли съм се така за твоите приятели? Не, нали? Ти какво си мислиш, че ми е било много готино да излизам с вас ли? Не ми е, но съм го правила заради теб. 

-        Правила си. – засмя се. – Какво си правила ти заради мен някога през тази една година? Ти не правиш нищо заради никого, защото си завършен егоист! Пред вашите се правиш на златно дете, дама със стил, ама иначе всяка вечер си по купони, напиваш се и се друсаш, хайде, моля ти се.

-        А, заради кого започнах да друсам, бе? Кой ме научи? Питам те! – вече окончателно ми бе паднало пердето. Хайде, спомни си. Не беше ли ти този, който дойде при мен в Ибиса и не ме ли ти убеждаваше колко било хубаво?

-        Аз ли съм ти виновен сега, че ти е слаб ангелът? – повиши тон и дори си позволи да тропне по масата и аз вече превъртях. - Да не би да съм ти набутал в устата, а? Ти си парцал, ама аз съм ти виновен, така ли?

Моля? Парцал? Парцал! Така ли? Добре? Само това не трябваше да ми казваш, смотаняк такъв. Парцал съм била? Парцал съм била, затова, че за тази една година можех да имам когото си пожелая, много по-добри мъже от него, но въпреки това аз му бях вярна, макар и връзката ни уж да не беше сериозна, едно „обичам те" да не бях чула от него за цялото това време, аз пак му бях вярна и бях само с него. Една година му търпях аграрните испански изпълнения и му гледах сеира, а той ще ми казва, че съм била парцал. Поех си дълбоко въздух и го погледнах право в очите с най-голямото хладнокръвие на света.

-        Знаеш ли какво? Качвай се горе, събирай си багажа и да те няма!

-        Майната ти! – напсува ме, защото речникът му бе изключително беден и не успя да вземе последната дума. Заряза си и цигарата си изчезна вътре, а аз се изсмях нервно. Майната ми ще ми вика. Запалих цигара и изпуших първия дим през нов нервен смях, клатейки глава. Майната ми ще ми казва той. Ей, сега ще видиш ти. Взех телефона си и набрах Милица, а тя не се забави с вдигането.

-        Ало?

-        Ало, важи ли още офертата за EXE?

-        Ха, нали нямаше да идвате, какво стана? – искрено се изненада.

-        Излизаме да празнуваме, любов моя. Кака ти вече няма мъж, свободна жена е.

...

Главата ми щеше да се пръсне на другата сутрин. Не помня някога да съм се чувствала толкова зле, колкото се чувствах сега и последното нещо, което исках бе да напускам това легло, но спането вече бе останало на втори план, защото майка ми се бе погрижила да ме събуди, вече бе почти обяд и онази овца, която ми се водеше най-добра приятелка вече бе станала. Понякога, в такива ситуации,  жестоко ѝ завиждах за имунизацията срещу махмурлук, ама наистина. Завлякох се надолу и тя нашата вече пиеше кафе с майка си и сестра си.

-        Добро утро! – засмяха се щом ме видяха, а аз единствено измучах и седнах до нея на масата, хващайки се веднага кафе.

-        Добре, Мицо, вече наистина ти вярвам колко сте изпили.

-        Лельо Еми, може ли кафе? – измучах умолително, а тя се засмя и веднага се изправи. Стисна ме за рамото докато минаваше покрай мен и се зае с това да ми прави кафе, а дъщеря ѝ беше заета да мушка баница и луканка и да си гледа в телефона. 

-        Ако се беше забавила още малко щях да идвам да те проверявам дали си жива.

-        Бягай, не всички сме оперирани от махмурлук. – казах едва-едва.

-        Имам много години тренинг, моето момиче, затова.

-        Вие как така излязохте, Дари? Мица каза, че си я отрязала първо. – попита докато ми подаваше чашата кафе и аз намерих сили да ѝ промълвя едно тихо „благодаря." Първата глътка кафе бе като лек и аз затворих очи докато преглъщах в блаженство. Обслужих се с една от цигарите на Милица.

-        Защото би шута на онзи зализания, мамо. Иначе ми се правеше на интересна преди това, щели да бъдат само двамата, насаме, не знам си какво, не знам си що, хайде, моля ти се. – изсмя се злобно и аз я погледнах още по-злобно.

-        Дари, наистина ли го заряза?

-        Да. – потвърдих. – Вдигна ми нервите и му казах да си събира багажа и да се омита. Даже започна и да обижда дъщерите ти, нещастникът с нещастник.

-        Браво, миличка. Аз не знам изобщо какво намери в него? Два пъти съм го виждала, но и те ми стигаха, за да разбера що за стока е. Още тогава ти говорех, че той не е за теб и си губиш времето с него. Но, нищо. Всеки човек идва в живота ти с причина, някога ще срещнеш твоя човек.

-        Мамо, ти пък от кога стана такъв специалист в любовта? – Милица се извъртя цялата назад и подпря лакът на стола, взирайки се в майка си подозрително.

-        Мицо, имам почти тридесетгодишен брак, така че, да, смея да твърдя, че съм специалист. – хвърли ѝ онзи поглед, който вещаеше бой и аз се засмях тихо, но веднага съжалих, заради острата болка, която разряза черепа ми. Това ме накара веднага да простена от болка, да забия глава в масата и да изплача престорено, което ми спечели смях.

-        И това, че имаш почти тридесетгодишен брак не те прави автоматично специалист.

-        Момиченце, не ми отговаряй, защото след малко такъв шамар ще ти забия, че свят ще ти се завърти, така да знаеш.

-        Ще се оплача на тати. - вирна нос, а тонът ѝ лъщеше от наглост. Нямаше друго такова животно, кълна се - ти го плашиш с бой, то ти се отваря насреща.

-        Оплачи се.

-        Ще избягам от вкъщи! Ще сложа новата рокля и най-високото токче, посред нощ от вкъщи ще избягам и ще отида да търся любовта.

- Ти посмей само. Ти посмей само и лично ще те удуша. С, ей тия ръце дето са те хранили и отгледали, аз ще те удуша. Само баща ти да си дойде. - закани ѝ се, клатейки глава и дори повиши леко тон, което бе прекалено за моето главоболие и вече наистина ми се насълзиха очите.

-        Аз повече няма да пия. Никога. – измучах безсилно измествайки фокуса от техните вечни караници и те ми се изсмяха.

-        Не се смейте на хорското нещастие, ей. Бива ли такова нещо, на болен човек да се подигравате?

-        Даро, не си болна, а си препила. Има разлика, стига си ревала, а се стягай.

-        Само така не ме наричай, защото не съм крава, Мицо. – надигнах глава и я изгледах на кръв, а тя отмести поглед от телефона си и примига насреща ми.

-        Напротив – крава си. Една много тъпа крава, която една година търпя един льольо, който дори не обича. Така че, да, Дарина, крава си.