Е, СЪРАТНИЦИ, ОТНОВО МАЛКО СИ РАЗРЕДИХ КАЧВАНЕТО, НО ИМАХ МАЛКО ПОВЕЧКО АНГАЖИМЕНТИ ТАЗИ СЕДМИЦА И НЯМАХ ОСОБЕНО ВРЕМЕ ДА ПИША ПОКРАЙ ПЪРВИТЕ МИ ДНИ В УНИВЕРСИТЕТА, ЗАЩОТО ГЛЕДАХ ДА СЕ ОСВОБОДЯ ОТ ВЪЗМОЖНО НАЙ-МНОГО ИЗПИТИ, ОСВЕН ТОВА ИМАХ И КУП ДРУГИ ПРОСТОТИИ НА ГЛАВАТА, НО ТОВА НЕ Е ОТ ЗНАЧЕНИЕ.

ДНЕС СЪМ ТУК С НОВА И ГОЛЯМА ГЛАВА ЗА ВАС И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА. АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО МИЛИЦА Е НАЙ-ДОБРАТА АКТРИСА, КОЯТО СВЕТЪТ НЯКОГА Е ВИЖДАЛ. И ТОВА ГО КАЗВАМ ЗА ТРЕТИ ПЪТ, ХД.

ЕНИУЕЕЕЕЕЙ ЛОВВВВ ЮЮЮЮЮЮЮЮ

ЕНДЖООООЙЙЙ

*Дарина*

Звъннах на майка ми, но тя не ми вдигна. После звъннах и на тате, но и той не ми вдигна и нямах друг избор освен да хукна веднага.

-        Искаш ли да дойда с теб? – Калоян ме попита докато се обувах. Исках ли наистина? Нямаше да откажа морална подкрепа, но от друга страна не бях сигурна, че беше добра идея да го водя с мен. Калоян не харесваше особено семейството ми заради нещата, които бе чувал за тях от мен. Освен това, главната причина поради която не смятах за уместно той да присъства беше, че той не умееше да мълчи и нямаше да се поколебае и за секунда дори да ме защити. А, защитеше ли ме щеше да стане огромен скандал. Да не говорим, че дори никой от семейството ми не знаеше за него освен тате.

-        Не, спокойно. Ще отида да видя какво са измислили пак тези болни мозъци.

-        Звънни  ми, ако има нещо, чу ли?

-        Спокойно. – уверих го и се надигнах на пръсти, за да го целуна.  Бърза крачка тръгнах към асансьора и докато бях вътре и пътувах надолу телефонът ми звънна. Снимката ми с Милица бе изпълнила екрана ми и аз плъзнах зелената слушалка. Е, добре беше жива, вече можех да си отдъхна.

-        Хайде, ма! Тъкмо щях да организирам акция. Жива ли си?

-        Спах досега, ма, Даро. – измрънка и аз свъсих вежди. Махнах телефона от ухото си колкото да видя часа. Беше три часа следобед, по дяволите.

-        Ауу, да не би с Бранимир снощи до късно да сте палували?

-        Да, Дарина, даже и сега палуваме докато говоря с теб. Ооо, оох, да, дааа! – започна да стене в слушалката и на мен леко ми призля. Искаше ми да си мисля, че се преструваше, но това същество беше толкова добра актриса, че човек никога не знае дали беше сериозна или не. – Голям си идиот, честно. – бързо излезе от роля и бях сигурна, че ми беше завъртяла очи.

-        Добре, разкажи снощи какво стана.

-        Говорихме си и се прибрах някъде към дванадесет.

-        Той прилично ли се държа?

-        Даже много повече от прилично, ако трябва да бъда честна.

-        Нима? – възкликнах. Това и да го видех, нямаше да го повярвам. - А, опита ли нещо?

-        Не. Беше перфектен джентълмен.

-        Я, пък ти.

-        Нито за целувка е опитвал, нито нищо. – въздъхна.

-        А, ти искаше ли?

-        Честно казано, не знам. От една страна ми се искаше, но от друга знаеш, че не обичам да прибързвам. Изпитвам смесени чувства по-скоро. Никой досега не ме е карал да изпитвам в такива състояния.

-        Какви?

-        Ей, такива. Странни. Той самият е странен.

-        Милица, престани с твоите глупости. Може Бранимир да не е перфектният мъж за теб, не мога да кажа, че съм му огромна фенка и снощи до последно не бях сигурна дали да ви оставим насаме, но не можеш да –

-        Ох, не знам, човек. Наистина не знам. – прекъсна ме най-безпардонно и аз си поех дъх. Много мразех да бъда прекъсвана. – Много ме обърка снощи този човек. Имам предвид, през цялото време ми даваше смесени сигнали и мога да се закълна, че ме изпитваше. Задаваше ми някакви супер страни въпроси, държеше се странно, гледаше ме странно.

-        Значи, в рамките на три изречения каза „странно" сигурно петнадесет пъти. Толкова години не мога да те отуча от това да говориш на „друже", това „кълна се" ми идва да ти го избия от речника и вече ме подлудяваш. На двадесет и две си, започни да говориш като зряла жена.

-        Дарина, не ме занимавай с твоите глупости, ако обичаш. В момента имам по-важни неща на главата. И не забравяй, че българският дори не ми е първи език, така че, млъкни и не ме дразни. Нека сега да се върнем към Бранимир, ако обичаш, защото цяла нощ не съм спала, заспах някъде към шест часа сутринта, събудих се току-що, преспала на боклук, кисела съм и ще си го изкарам на теб.

Божичко Господи, дай ми търпение с тази жена, моля те! Отправих си една бърза молитва на ум и въздъхнах.

-        Добре де, той не каза ли нещо? Не направи ли?

-        Единствено каза, че би му се искало да повторим, това след като преклоних да ме закара до нас. Беше много настоятелен и ме увери, че не е претекст за секс. Което колкото и ме успокои, толкова ме и..оф, не знам. Както ти казах изпитвам смесени чувства. Знаеш ли, кое е най-лошото?

-        Кое?

-        Знаеш ме каква съм.

-        Така? – подтикнах я към това да продължи.

-        Ако той беше направил първата крачка за нещо повече, аз нямаше да откажа. Щях да си легна с него и това ме плаши. Аз не съм такава.

-        Така. Любима моя, кога за последно ти прави секс?

-        Миналата година.

-        Аха. Именно. И ти като всяка жена имаш нужди и няма нищо лошо в това да го искаш, обаче, един съвет от мен. Изчакай още малко. Не му се давай веднага, защото помниш миналия месец аз колко ревах именно поради тази причина.

-        Именно. Пък и е против природата ми да си легна с някого веднага. А, Бранимир ме кара да искам да го направя. Въпреки, че изобщо не е настъпателен. И това не ми се е случвало досега, което ме плаши.

-        Иначе тръгвах да казвам преди да бъда любезно прекъсната, трябва да се абстрахираш от твоите филми. Онези фантасмагории, които сънуваш просто приеми, че едва ли ще се случат. Няма нищо лошо в това да искаш нещо, но не можеш да позволиш на един сън да ти провали целия любовен живот. Я, си спомни на колко свестни момчета си била шута само заради това.

-        А, междудругото, звънях ти именно заради това, но ти ме разсея. – чух я да отпива.

-        Пак ли сънува?

-        Ти защо мислиш, че ставам в три часа, скъпа моя? Цяла нощ не съм мигнала. Ставала съм през половин час да пуша и се чувствам като парцал, но зарежи това. Помниш ли, че снощи цяла вечер си блъсках главата къде съм го виждала?

-        Така?

-        Дарина, това е той.

-        Какво? – дори не се усетих, че повиших тон докато няколко случайни минувачи не ме погледнаха чудато. Какво искаше да каже тази овца? Как така това бе той? Или аз бях тъпа и не можех да я разбера или тя не можеше да се изразява и май по-скоро второто твърдение бе вярното. Какво ще рече „това е той"?

-        Бранимир е мъжът, когото сънувам всичките тези години.

-        Моля?! – възкликнах докато се качвах в колата си, а телефонът ми се свърза към нея веднага щом запалих. Няколко секунди просто стоях и мигах в опити да асимилирам току-що поднесената ми информация. Как това изобщо беше възможно, по дяволите?

-        Да, и аз така реагирах. Напълно убедена съм, че той е мъжът от сънищата ми. Името му и фамилията напълно си отговарят също така. Зловещо, а?

Зловещо ли? Зловещо? Скъпа моя, не мисля че тази дума бе дори близка до ситуацията. Виж, обаче, думи като „налудничаво", „необичайно" я описваха повече.

-        Искаш ли да ти кажа кое е още по-зловещо?

-        Искам ли да знам?

-        Калоян тази нощ сънува пълни фантасмагории. Сънува ни стари с внуци, но ти зарежи това, вие с Бранимир също сте присъствали.

-        Аз и Бранимир?

-        Да, скъпа моя. – потвърдих докато потеглях. – Имали сте деца и вие. Три.

-        Три деца?

-        Дам, един син и две дъщери.

-        Света Петке! Как три деца, бре?

-        Чакай, чакай. – изсмях се. – Искаш ли да чуеш най-налудничавата част?

-        Искам ли?

-        Имали сте голям син. Достатъчно голям, че той да има свои собствени деца. При това не с кого да е, а с нашата дъщеря.

-        Нашият син и вашата дъщеря?

-        Точно така. – потвърдих. – И освен него сте имали две малки дъщерички. Една от които кръстена на майка ти.

-        Майка ми е останала много доволна предполагам. – засмя се. – Обаче, Бога ми, как ще имам син достатъчно голям, че да има деца и аз ще имам бебета? Нещо не разбирам?

-        Милица, какво ми разсъждаш върху сънища? Като на сън, от къде да знам как? – завъртях очи. – Но, почакай, искаш ли да чуеш другите ти две деца как са се казвали?

-        Нека позная, момчето е било на татко?

-        Не, скъпа моя. Юрош и Лепосава.

-        Моля?! Калоян откъде знае, че искам така да си кръстя децата живот и здраве? Ти ли си му казала и сте ми се подигравали?

-        Хубаво, че ме питаш, защото аз по принцип от снощи исках да ти задам същия въпрос. Мислех, че вие двамата сте си говорили тайно от мен и сте обсъждали бебешки имена.

-        С Калоян сме си говорили само двамата точно веднъж и то беше на морето. И ти знаеш за този разговор.

-        Значи той наистина няма от къде да знае, това ли се опитваш да ми кажеш?

-        Да. – потвърди. – Щях да помня, ако съм му казвала.

-        Добре, значи трябва да му се извиня сега затова, че го обвиних и цяла ден му се цупя. Страхотно. – въздъхнах. Включих левия мигач преди да достигна кръстовището, но светофарът ме хвана и намалих. Нямаше да се правя на идиот.

-        Да, би било редно да му се извиниш. Ти къде отиваш? Не си ли в Калоян?

-        Бях в Коката. – нарочно използвах прякора, който бяхме научили от Бранимир. – Сега отивам към нашите, че пак е станало нещо и изискват присъствието ми. – въздъхнах за не знам кой път вече и се хванах за главата.

- А, да? Ей, сега! Говоря по телефона! – чух я да говори нещо, но ми глъхнеше и хващах отделни думи.

-        Какво?

-        Не, на теб. Чакай, че майка ме вика. После ще се чуем. Хайде, чао. – и ми затвори преди да кажа каквото и да било. Въздъхнах и увеличих музиката, тактувайки си по кормилото докато шофирах.

...

Прибирайки се вкъщи, разбира се, и баба ми и дядо ми бяха тук и това изобщо не ми се понрави. Всички бяха в дневната и бяха увесили носове, което ме караше да бъда нащрек.

-        Добър ден. – поздравих.

-        Здравей, тати. – тате ми се усмихна и аз го прегърнах в гръб и го целунах по бузата преди да се настаня до него.

-        Е, какво става? За какво е семейното съвещание?

-        Кога смяташе да ни кажеш, че си снимала песен? И кое от това, че ти забраняваме не разбра?

Аха, ето какво било. Значи все пак бяха разбрали. Хайде, честито ми.

-        Реално вие сте ми забранили да се събличам пред камера и да ходя по участие, пък аз нито едно от двете не съм направила. Снимала съм клип за забавление, нищо повече. – отвърнах, свивайки рамене. Не е сякаш музикалните компании са се наредили на вратата ми или ми звънят от всяка дискотека в страната.

-        Няма значение. Ти с музика няма да се занимаваш и този клип ще бъде свален на момента. Всички жълти сайтове гърмят.

Затова ли последните двадесет и четири сайт имах внезапен ръст на гледанията и коментарите? Брей! Те се сетиха след цели две седмици.

-        Добре, какво толкова ви пречи? Дайте ми една адекватна причина и може и да го сваля.

-        Петниш името на цялата фамилия в момента. Колко пъти трябва да си говорим едно и също? Ти певица няма да бъдеш.  Какво искаш? Да бъдеш като всяка втора лека жена в България ли? Това ли искаш, те питам? Да си клатиш задника по дискотеките и да те поръчват ли? – майка ми и тя подкрепи баба и дядо и аз някак си трябваше да преборя горчилката в гърлото ми. Погледнах към тате, молейки го с очи да вземе отношение, но той просто извърна поглед и аз кимнах огорчено. Извърнах глава, така че да не видят сълзите, които пълнеха очите ми и то не заради друго, а защото не исках да им дам това удоволствие. Нямаше да видят сълзи в моите очи и да се чувстват сякаш са ме победили. Бих умряла пред това да им го позволя. Мигах, борейки се всячески да ги пропъдя, но те бяха упорити и не се махаха. И затова и просто станах без да казвам нищо.

-        Дарина!

-        Момиченце, говорим с теб в момента, седни си на мястото!

Не ги послушах, а излетях навън в задния двор. И щом го направих сълзите пребориха преградата и закапаха от очите ми. Клекнах и преметнах косата си назад. Стиснах зъби и успях да сподавя плача си докато палех цигара нервно.

-        Слънчице? – чух татко зад  мен и дори не си направих труда да метна цигарата някъде. Вече ме беше видял и нямаше смисъл, а и в момента това бе най-малката ми грижа. – Даренце, стига, моля те. Ела тук. – сложи ръка на рамото ми  и аз се изправих. Не чаках втора покана, а се скрих в неговите обятия и пуснах цигарата. Вкопчих се в него, а той разтриваше гърба ми и ме целуваше по челото. – Стига, съкровище мое. Ще се опитам да говоря с баба ти и дядо ти, обещавам.

-        Тате, не мога повече. Не издържам! – проплаках. - Това не е нормално. Цял живот ни контролират, най-вече мен. И мама ги подкрепя и каквото и да направя никога не е като хората и и според тях аз само излагам това семейство. Имам чувството, че ме мразят, наистина.  Аз съм на двадесет и две, а те се държат с мен като с дете.  Искаха да запиша политология – записах. Накараха ме и от спорта да се откажа. Едно нещо съм искала през живота си, едно, и то е да се занимавам с музика. Не е честно, разбираш ли? Не е честно, защото са ми семейство и се предполага, че трябва да ме подкрепят.

-        С майка ти аз ще се оправя, не го мисли. И с баба ти и дядо ти ще се опитам да говоря. Ще оправя нещата някак. Обещавам ти.

-        Тате, ти знаеш ли колко продуценти са ме искали? Знаеш ли колко пъти съм отказвала и колко ми е било трудно да го направя? Ето и сега в Черна гора с Калоян като снимахме клипа колко пъти му отказвах докато той не ме преклони. А, не да не съм искала. И после един ден събирах смелост да го кача. Цял ден. Защото аз много добре знам какво ще последва и те много добре знаят, че могат да ме манипулират с това, защото аз съм зависима от тях. И защо съм зависима? Защото винаги трябва да се случва това, което те кажат. И защото никой в това семейство няма право на собствено мнение. Мислиш ли, че се чувствам добре от това, че съм финансово и по всякакъв друг начин зависима от вас? Не ми е. Ето я, Милица, вече завърши и започва да си гради кариерата, а аз какво? Нищо. Политолог ли ще стана? Или политик? Как ме виждаш да се занимавам с това при положение, че аз нищичко не знам. Буквално загубих четири години от живота си, за да уча нещо, което е изключително далеч от мен.

-        Знам, слънчице. Знам. И вината за всичко е моя, но иначе ако се бях намесил щеше да стане още по-зле. Така поне ми беше спокойно, че си имаш всичко. Съжалявам.

-        Ти нямаш вина. – изхлипах.

-        Напротив. Имам и при това огромна.

-        Тати, не е вярно. Единствените хора които ме подкрепяте сте ти, Калоян и Милица. Едната ми е най-добра приятелката, а другият ми гадже от един месец насам. Разбираш ли за какво говоря? Дори леля Еми и чичо Слоба ме подкрепят повече отколкото собствената ми майка, и баба и дядо.

-        Знаеш, че аз винаги ще съм до теб и ще те подкрепям. Ти си моето красиво и умно момиче. Единственото ми. Много добре знаеш колко съм те чакал. – стисна ме още по-силно и аз затворих очи.

-        Знам, тати.

-        Сега искам да се успокоиш. Няма да плачеш заради тях. Не заслужават.

-        Ще ме закараш ли до Калоян? Не съм в състояние да шофирам в момента, а не искам той да идва, защото като ме види, че съм плакала и ще полудее.

-        Разбира се, съкровище. Но първо ще се успокоиш.

-        Добре. – кимнах, все още плачеща, но избърсах сълзите си.

Вече бях пресушила очите си, но се чувствах като парцал. Буквално. Психически и физически изтощена от плакане и мразех това чувство. Не ми се беше налагало да го изпитвам от онази нощ преди месец, когато Калоян нахлу в дискотеката и аз после си признах всичко. От един  месец не ми се беше налагало да прибягвам и до успокоителни, но ето ме тук днес на изходна позиция отново. Отворих капачката и изсипах четири хапчета в дланта си. Лапнах ги и ги схрусках, като дори и гадния им вкус не ми попречи, защото им бях свикнала. Взех си още дрехи за при Калоян и докато закопчавах сака си не откъсвах поглед от чекмеджето на тоалетката ми, където си криех хапчетата. Потропвах нервно с крак, хапейки устна в мисли. Ако ги вземех, рискувах Калоян да ги намери и да ги помисли за наркотици. Ако не ги вземех пък рискувах отново да продължа да изпадам в истерии или да не мога да спя от тревожни мисли. Не бях изпадала в такива състояния от един месец насам и сега ме беше страх, че това можеше и да не е единичен случай. Изпуснах глътката въздух, която бях задържала повече от необходимото и в крайна сметка си взех хапчетата и ги хвърлих в сака. Преметнах го на рамо и слязох по стълбите, като избрах да използвам тази страна, която не се виждаше от дневната. Тате ме чакаше в кухнята и веднага взе сака от ръцете ми щом ме видя.

-        Защо не ме извика да го взема? Не трябва да носиш тежко сега. – изгледа ме строго, но аз не казах нищо. Подаде ми телефона и аз му благодарих.

-        Калоян ти звъня. Мислех да не му вдигам, но после му вдигнах, че да не се притеснява момчето, да не си помисли, че тези са те разпънали на кръст. Казах му, че те карам към тях. Да знаеш.

-        Добре, благодаря. Казвал ли си нещо на онези? – попитах тихо, визирайки майка ми и неговите родители.

-        Майка ти дойде да те търси, но ѝ казах, че си взимаш дрехи и ще те карам в Милица и общо взето ѝ забраних да припарва до теб.

-        Добре. – усмихнах му се или поне опитах да го направя. Никой освен тате не знаеше за Калоян. На майка ми ѝ беше ясно, че имаше някого до мен, защото за този един месец аз у нас се прибирах за няколко часа или да спя, когато Калоян го няма.

-        Дарина? – майка ми, обаче, не можеше да се разбере от дума и ни хвана точно на излизане. Игнорирах я напълно, минавайки покрай нея сякаш не съществуваше и излязох в задния двор, като дори нахлупих и черните си очила, а тате остана да се разправя с нея. Обиколих къщата с бърза крачка, защото наистина исках да се разкарам колкото се може по-бързо от тук. Поне бях оставила колата си отключена и се барикадирах вътре, като преди това метнах сака си отзад в багажника. Запалих цигара и звъннах на Калоян, който ми вдигна веднага.

-        Какво става, Злато? Защо баща ти ще те кара насам? Лошо ли ти е?

-        Нашите са разбрали за песента. – признах. Той замълча от другата страна на линията, а после въздъхна.

-        Казаха ли ти нещо?

-        Нищо по-различно от това, което всеки път ми се казва. Петня името на фамилията, аз лека жена нямало да бъда, да си клатя задника по дискотеки и да ме поръчват.

-        Нещастници.

В това време и тате дойде. Видя ме с цигарата, но не каза нищо. Вече нямах и сили да се крия, кълна се.

-        Ще ти разказвам като дойда. Хайде, че тати идва.

-        Добре, Злато. Хайде, чакам те.

Качи се на шофьорското място и си оправи седалката, но не ми каза нищо за това, че пушех. Не му стана особено приятно, но избра да си замълчи. И да не си беше нищо нямаше да се промени, защото вече пердето ми бе паднало и просто обърнах падналите ми пред очите, кичури коса, подсмърчайки.