ЗДРАВЕЙТЕ, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! КАКА ВИ Е ОТНОВО ТУК С НОВА ГЛАВА ЗА ВАС, КОЯТО ТРЯБВАШЕ ДА БЪДЕ КАЧЕНА ОЩЕ ВЧЕРА, НО СИЛИТЕ НЕ МИ СТИГНАХА, ПРИЗНАВАМ СИ. 

ГЛАВАТА Е МАЛКО ПО-КЪСА ОТ ПРЕДХОДИТЕ, НО НЕКА ТОВА НЕ ВИ ОТКАЗВА. 

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ДАРИНА МУ ИЗКАРА  СЪНЯ ПРЕЗ НОСА, ХД. 

ЕНИУЕЕЕЕЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖООООЙ

*Калоян*

Беше ми липсвала олелията, която наставаше, когато в къщата имаше бебе. Последният път, в който в тази къща бе ехтял новореден детски плач бе преди две години, когато се роди първото ми внуче, а преди него това се беше случвало преди двадесет и седем години, когато прекрачихме прага с Ванеса и Алекс на ръце. Даже не можех да разбера кога се бе минало това време. Сякаш беше вчера, когато можех да държа по едно бебе в ръка, а сега дъщеря ми вече беше омъжена жена и имаше две деца. И докато ги гледах нямаше как да не се просълзявам, защото това бе една от най-съкровените ми мечти. Винаги бях мечтал да бъда баща, да направя от децата си хора и мисля, че се бях справил идеално добре с това. Е, поне с едното дете. Болеше ме да го кажа, но не бях особено горд с изборите на сина си. Особено със сегашната му избраница, но не беше сякаш можех и да му се меся. Не се бях намесил във връзката на дъщеря ми и нямаше да бъде честно сега да се меся в неговата, дори и тя да не беше за него. Разбира се, бях му го казвал, но той не ме беше послушал и нямаше да ме послуша докато не си счупи главата в стената. В това отношение много приличаше на мен. Донякъде и на Дарина, защото тя бе още по-голям инат и от мен и двете ни деца го бяха наследили също.

- Справихме се добре, а? – усетих потупване по рамото и се обърнах към стария си приятел. Усмихнах се и скръстих ръце пред гърдите, отново фокусирайки цялото си внимание върху жените и бебе Ясмина. – По-скоро вие с Дарина се справихте добре.

- Стига глупости. Вие с Милица имате точно толкова заслуги за възпитанието на Юрош, колкото имаме и ние.

- Вечно ще ви бъдем задължени за това, което направихте, нали знаете, брате?

- Няма за какво да ни бъдете задължени. Вие нямаше ли да направите същото на наше място?

- Щяхме, разбира се. Още откакто се родиха сме смятали Ванеса и Алекс за наши деца. Знаеш ли, на онзи Великден, годината в която умряхме, тайно се надявах нашето орле и дъщеря ти да се влюбят като пораснат.

Обърнах се към него и го изгледах лошо.

- Не бързай да се ежиш. Тогава още нямах дъщери, но вече разбирам болката ти. – Бранимир се разсмя и ме удари по гърба, а аз заклатих глава. Разбирал бил. Нищо нямаше да разбере докато двете кукли не пораснеха и не започнеха да му изпиват нервите. Ей, тогава щях да го видя и пак щяхме да си говорим. 

- Ти почакай. Почакай само да пораснат и ще те видя тогава с три Милици.

- Моля те, не ми го пожелавай, защото от сега се обривам. – засмя се, но въпреки това очите му блестяха докато гледаше Милица, която беше заета да люлее Емина в опити да я пази от това да се разплаче и да не събуди сестра си. – Ти зарежи това, ама и не ми се мисли какво ще стане, когато Емина порасне и започне да си спомня. Ако реши да ни го връща, най-вече на Милица, направо не знам.

- Не е задължително да е преродена, за да ти стопи нервите. Ванеса на моменти ми е идвало да я заключа в стаята ѝ и да не я пускам да излиза от там. Особено, когато порасна и започна да се вълнува от момчета и купони, братле, ако искаш ми вярвай, но полудявах.

- Давай, плаши ме, давай. Само дето ти си с една, а аз с две. – едва не навири двата си пръста в очите ми.

- Такъв ти бил късметът. – разсмях се. – Но спокойно. Имаш мен, имаш Юрош имаш дори и Калоянчо. Мислиш ли, че някой ще припари до Емина и Лепосава като пораснат?

- Разчитам на това, да знаеш, защото иначе без време ще си отида пак от този свят и се боя, че не знам колко живота са ми останали.

Събудих се с чист ужас. Целият бях препотен, а Дарина се беше надвесила над мен с притеснение изписано върху лицето ѝ.

- Мило, какво става? Какво сънува? – беше дори светнала нощната лампа, а аз се взирах уплашено. Устата ми бе пресъхнала, целият бях потен и сърцето ми биеше с триста в гърдите. На всичко отгоре и главата ме болеше и с ръка на сърцето можех да кажа, че това бе най-странния и ужасяващия сън, който някога съм имал. Всъщност в началото всичко беше прекрасно. С Дарина бяхме заедно, бяхме вече възрастни, имахме внуци, но всичко приключи в момента, в който онази сръбска гад се появи. – Притесняваш ме.

Не казах нищо, а просто положих глава на корема ѝ и тя ме погали с нокти по главата. Приятни тръпки ме полазиха и усетих как се отпусках в обятията ѝ.

- Съжалявам, че съм те събудил.

- Глупости. – не я виждах, но бях сигурен, че е завъртяла очи. - Какво сънува? Защо се стресна така? От пет минути бълнуваш и не мога да те събудя.

- Сънувах най-ужасния сън в живота си.

- Какво се случи? – гласът ѝ бе толкова успокояващ, а ноктите ѝ по главата ми ми действаха също толкова терапевтично.

- С теб бяхме стари и дори имахме внуци.

- И това е ужасно, така ли? – захапа ме веднага и усетих шамара зад врата преди да успея да го видя.

- Ох, бе! – изохках. – Не се изразих правилно, прощавай. Всъщност сънят в началото бе много повече от хубав. Бяхме заедно, имахме деца, вече пораснали, даже имахме и внуци. тих смях се изтръгна от нея.

- Не ми се смей. – изпуфтях.

- Добре де, прощавай. – прочисти гърло и ме остави да продължа разказа си.

- Имахме близнаци, поне това успях да разбера. И дъщеря ни, Ванеса се казваше тъкмо бе родила момиченце. Второто ни внуче.

- Аз как изглеждах?

- Малко беше прекалила с операциите. – разсмях се и това ми спечели още един злобен шамар по тила.

- Ох, бе! Сериозно ти казвам. То бива, ама цялата си била изпъната.

- А, така. Няма да се излагам, я. – вдигнах поглед към нея и я видях да се усмихва. – Значи съм имала възможности. Добре, харесва ми накъде отиват нещата. Браво, скъпи, манифестирай насън.

- Искаш ли да чуеш кое беше ужасяващото?

- Ммм?

- Бранимир и Милица също присъстваха.

- Нима? – навири вежди.

- Да. – целият потреперих само при спомена. – И...те имаха дете.

- Моля?

- Да. Деца всъщност. Един син и две дъщери, поне това помня от разговора ни, защото ми се оплакваше от това, че не знае как ще се справя с тях като пораснат. Още повече пък с Емина.

- Емина? Какво общо има леля Еми?

- Злато, едната им дъщеря се казваше така. Беше бебе. Другата се казваше Лепосава. И най-ужасяващото беше, че техния син, май Юрош се казваше, супер странно име междудругото.

- Юрош и Лепосава? – попита и спря да ме чеша, а объркването изкриви лицето ѝ.

- Да, точно така. – потвърдих. – Юрош беше с нашата дъщеря. Бяха женени, Дарина. И имаха дете. Даже изписваха второто им дете, момиченце. Истински кошмар. И най-странното беше, че те бяха млади. Имахме внуци, общи, а те изглеждаха най-много на двадесет и пет. И дори Бранимир ми говореше някакви глупости за прераждали и останали животи. Да кажеш да бях пиян снощи да сънувам такива простотии, но не бях. Пил съм едно уиски. И за това виня онзи глупав филм, който гледахме след като се прибрахме. 

*Дарина*

Цяла нощ и цяла сутрин не бях спряла да си размишлявам по съня на Калоян и то не заради друго, а защото ми беше интересно кога моята скъпа приятелка бе успяла да му сподели за налудничавите имена, с които искаше да кръсти децата си. Пред мен такъв разговор не бяха водили и бях убедена в това, защото щях да запомня, а това значеше, че те си общуваха отделно и това не бях сигурна, че ми беше по-вкуса. Моят хубавец също изглеждаше напълно покрусен от кошмара си, както той го наричаше, но истината беше че всички сънувахме странни неща. Аз най-вече. Е, вярно не сънувах как с Милица и Бранимир имаме общи внуци. „Виж, Дарина я сънувам често. Даже в сънищата ми имаме внуци." И изведнъж думите на Бранимир от снощи изникнаха в главата ми. Хмм. А, си мислех, че моите сънища бяха странни. Аз поне не ни сънувах женени и с деца. Обикновено в сънищата ми просто бяхме млади и щастливи и той ми подаряваше пистолети. Или ме чукаше бясно, като обикновено дори бях вързана и той ме пляскаше. Това последното беше възбуждащо, нямаше да лъжа. Даже ми се искаше да пробваме, но така и не събирах смелост да му го предложа. Ох, разсеях се. За какво си мислех до преди малко? А, да, за това, че най-добрата ми приятелка и гаджето ми си обсъждаха бебешки имена.

- Злато, искаш ли днес да отидем някъде?

- Къде? – погледнах го над ръба на чашата си кафе.

- Не знам. Някъде наблизо около София на разходка с колата. Днес така и така нямам работа. По-добре отколкото да висим в апартамента. Можем да отидем и само двамата, можеш да викнеш и Милица и Теа.

- Милица ако е с Бранимир знаеш ли кога ще дойде? Точно никога. Ще са прекалено заети да правят Юрош и Лепосава и няма да е лошо и ние да се замислим, че да не го оставим Юрошчо без жена. Мхмм.

- Аз повече на теб нищо няма да ти казвам. – веднага се нацупи и аз го гледах с вирната вежда докато отпивах от кафето.

- Правилно, Мило. Говори си с Милица, обсъждайте си бебешки имена. Няма проблем.

- Добре, за последен път ти казвам, че с нея никога не сме обсъждали бебешки имена. Ако не беше ти, аз дори нямаше да разбера, че тя действително иска да кръсти децата си така.

- И искаш да ми кажеш, че си го сънувал просто така? Без да знаеш, че тя действително иска да си обрече децата с имена като Юрош и Лепосава?

- Да. – заяви без дори да мигне, но аз знаех, че ме лъжеше. Освен, ако тя не му ги беше казала тези неща собственоръчно, то той нямаше откъде да ги знае и незнайно поради каква причина ме лъжеше вместо да ми каже в прав текст. – Добре, защо сега до правиш това?

- Какво правя? Нищо не правя.

- Дарина, сърдиш ми се в момента за неща върху които аз нямам контрол.

- Имаш контрол върху това да ме лъжеш.

- И за какво съм те излъгал?

- За това, че с Милица си говорите и в момента ме лъжеш и ти не знаеш защо. Окей, говорили сте си някога, обсъждали се бебешки имена. Добре, няма проблем, но защо ме лъжеш не мога да разбера.

- Аз не те лъжа. Ти ако не ми беше казала дори, че тя иска да кръсти децата си така, нямаше и да разбера дори.

- Тогава от къде знаеш?

- Ама, не знам, бе. В момента ме обвиняваш за някакви пълни глупости. Аз какво да направя като съм го сънувал това? Тебе знаеш ли колко пъти през последния месец съм те чувал да стенеш насън? И спокойно мога да започна да те обвинявам, че ми изневеряваш.

- Само да ти кажа, че аз тогава сънувам теб и стена твоето име и ти много добре знаеш това. – изгледах го не особено впечатлено. Можеше да се постарае малко повече.

...

В крайна сметка никъде не тръгнахме, защото сега се цупехме един на друг и аз бях прекалено заета да си размишлявам върху цялостната ситуация докато си пилех нокътя, който счупих одеве докато оправях леглото. Да предположим, че той наистина не бе провеждал такива разговори с Милица и това бе някаква огромна случайност и пак умът ми не го побираше. То бива случайност, ама тази бе прекалено голяма. И затова все още си бях привърженик на теорията, че те си говореха насаме и това не ми харесваше. Не го ревнувах от нея или нещо подобно, просто ме беше страх от нещата, които можеха да говорят. През последния месец смеех да кажа, че Калоян и Милица се бяха сближили и така както Милица беше единствената ми приятелка, която Калоян харесваше, така и Калоян бе единственото ми гадже, което тя харесваше. Пред мен си говореха нормално, намираха доста общи теми и наистина се разбираха. Даже понякога се случваше да говорят за такива неща, за които аз нямах мнение или не бях компетентна. Нямах търпение просто да хвана Мица и да я попитам в прав текст, но това животно още никакво го нямаше. Теорията ми, че е с Бранимир се изпари, защото си беше вкъщи. Бях ѝ проверила локацията и затова го знаех. Освен, ако не беше поканила Бранимир у тях, но това можеше да се случи единствено и само, ако родителите ѝ ги нямаше. Хмм. 

Светкавицата на телефона ми се включи и аз го обърнах, само за да видя, че майка ми беше писала.

Къде си?

Сбръчках вежди. Поради някаква причина това изобщо не ми хареса и тревожното чувство у мен се надигна преди да успея да го спра.

В „Обеля", защо?

Прибери се по най-бързия възможен начин!

И бях права.

Защо? Нещо станало е?

Ти се прибери и ще разбереш. Само да знаеш, че жестоко си загазила.