ЕТО МЕ, СЪРАТНИЦИ!  ДОЛЕТЯХ И С ТАЗИ ГЛАВА И СТРАШНО МНОГО СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА. АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ, КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ОСЪЗНАХ, ЧЕ ВЕЧЕ ПОЧТИ НИЩО ИНТЕРЕСНО НЕ СЕ СЛУЧВА В ЖИВОТА МИ И АВТОРСКИТЕ МИ БЕЛЕЖКИ СА КРАТКИ И СКУЧНИ И НЕ СА КАТО ЕДНО ВРЕМЕ. ТЪЖНО, НО ФАКТ. ЕДНО ВРЕМЕ ТЕ БЯХА ЗАБАВНИ И ПРОВОКИРАХА СМЯХ У ВАС, А СЕГА СА ЕДИНСТВЕНО ПРОПИТИ ОТ СЕБЕИРОНИЯ. 

ЕНИУЕЕЕЕЙ ЛОВВВ ЮЮЮ

ЕНДЖООООЙ

*Дарина*

- Какво правиш тук?

- Трябва да говорим. - приближи се, а гласът му бе равен, но суров и на лицето си имаше същото онова изражение

- И защо? - сопнах му се.

- Дарина! - каза предупредително и направи една заплашителна крачка към мен, а аз пък отстъпих инстинктивно назад.

- Изобщо не ми дръж такъв тон, а се качвай в колата и си ходи там откъдето си дошъл.

- Идваш с мен. Ще говорим. - изкърца със зъби.

- Ти от дума не разбираш ли? - зяпнах на среща му. - Като съм казала, че няма да идвам- значи няма.

- Идваш с мен и точка! - хвана ме за ръката, взе чантата ми и се опита да ме завлече към черния си джип.

- Пусни ме! - изпищях.

- Стига си викала. Привличаш ненужно внимание! - просъска в ухото ми. Ей, само това не биваше да ми казваш, пич!

Отворих уста с предумцията да викам, но той разбра за плана ми в момента в който го направих и побърза да покрие устата ми с огромната си длан и да ме вдигне от земята оставяйки ме напълно сразена. Защо по дяволите нямаше никого? Отвличаха ме,а никой не забелязваше. И после ми разправяха, че изключително много държали на безопасността ни и затова ни искали баджове дори и на малко междучасие. Да ви имам и охраната, да ви имам! Отвори пасажерската врата на черния G-wagon и ме набута вътре преди да заобиколи и да се качи и самия той, а аз вече дишах като огнедишащ дракон.

- Какво изобщо си позволяваш, шовинсит такъв! Това, че си шибан мафиот изобщо не ти дава правото да си правиш с мен каквото си пожелаеш! - развиках се.

- Сложи си колана. - бе отговорът му и аз зяпнах насреща му.

- Калояне, казах ти нещо! Какво правиш тук? Защо всъщност си тук?

- Ако съм на твое място бих млъкнал. - вените по ръцете му изпъкнаха щом стисна кормилото.

- Ама, не си.

- Дарина! - острата, силна челюст се напрегна.

- Колко пъти да ти казвам, че този тон ще си го използваш само на хората ти? Към мен ще се отнасяш с уважение и ще ми говориш нормално!

- Божичко, жено! Ще вземеш ли да млъкнеш вече?

Искаш да спра да викам? Сигурен ли си, пич, защото обикновено става много по-лошо ако млъкна?

- Извини ми се. - нацупих се и скръстих ръце пред гърдите си.

- За? - вирна една от перфектните си светли вежди.

- За начина, по който се държиш.

- А, как очакваш да се държа при положение, че ти крадеше от мен и продаваше моя стока?

- В моя защита ще кажа, че аз не крадях лично аз и просто си вършех работата. И защо аз го отнасям? Разправяй се с Жорж и Георгиев. А, и дори вече не се занимавам с това.

- И защо?

- Защото вече не движа с Огнян и Емил.

- И защо, ако мога да попитам?

- Защото с Огнян скъсахме. - въздъхнах.

- Аха.- кимна в отговор.

- Още някой въпрос?

- Не. - отговорът му се състоеше от цели две букви.

- И все пак къде отиваме?

- Някъде където да говорим.

- Поне ако ще се бавим може ли да спреш за нещо за ядене?

- Какво искаш?

Хмммм. Тук наблизо имаше страхотни дюнери и бих могла да хапна един XL.

- Искам дюнер. Но от тези в Изток.

Не каза нищо, а просто кимна и това ме накара да нацупя устни и да поклатя глава впечатлено. Еха. Този щял да излезе човек. А, още по-голям човек щеше да излезе, ако вземеше да ми каже как да си наглася седалката, защото откачах като облегалката беше толкова напред. Изпуфтях, мъчейки се да си намеря място и това явно привлече вниманието му.

- Какво има? - погледна ме и можех да се закълна, че виждах искрена загриженост в светлите кафяви очи.

- Не ми е удобно.

- Е, оправи си седалката. Кой те е спрял?

- С всички, които отвличаш ли си толкова либерален?

- Не съм те отвлякъл. - видях го да върти очи докатo боравех с копчетата на вратата и се опитвах да я наглася по мой вкус, което означаваше почти изцяло назад и с облегалка в почти легнало положение. Ей, това беше нещо друго. Облегнах се назад с доволна въздишка.

- Уау, красиво е. - възкликнах щом спряхме и той угаси двигателя. Пред мен се разкри красивата гледка на цяла, побеляла София. Беше уникално.

- Вечерта е още по-красиво. - осведоми ме и махна колана си, а аз направих същото и се облегнах назад. Е, отвлече ме, взе ми храна, което до една степен правеше ситуацията по-лека и сега оставеше само да ми каже за какво беше всичко това и да разбера защо все още не се бях обадила за помощ. Всеки един нормален човек би го направил, но не, аз все пак бях Дарина Ковачева и категорично не бях нормална.

- Е? - подхванах темата докато разопаковах божеството наречено дюнер.

- Е? - обърна се към мен и беше все така безизразен.- Говори де. Нали искаше да говорим и затова ме отвлече? - облизах малкото бял сос, който се бепе стекъл отстрани.

- За Бога, Дарина! Колко пъти да ти казвам, че - прекъсна се по средата на изречението и аз стрелнах поглед към него без да прибирам езика си. Физиономията на лицето му беше просто комична. Какво? Той не облизваше ли соса от дюнера? Не? Негова загуба.

- Какво? - изфъфлих.

- ...не съм те отвлякъл?

- Моля? - прибрах езика си обратно. - Човеко, метна ме през рамо и ме натовари в колата ти като чувал картофи. - запримигах на среща му, озадачена от непукизма му. Той наистина ли не смяташе това за отвличане?

- И все пак си още тук и не си звъннала за помощ, въпреки че телефона ти е у теб, нали?

- Преценявам ситуацията. - свих рамена и отхапах една определено не дамска хапка от дюнера и питката изхрупа приятно. Как да не ги обичаш пичовете от Плиска? Дори запичаха съвсем леко дюнера, а сосът предизвикваше най-силните душевни оргазми познати на света. - Е, слушам ви, господин Илиев. Каква е причината да нямате приятели, та трябва да си отвличате такива?

- Пак казвам не съм те отвлякъл. - въздъхна докато разопаковаше и собственият си дюнер.

- Добре, да речем, че не си ме отвлякъл за твое собствено успокоение. Все пак защо съм тук, ако мога да попитам?

Очите му шареха по лицето ми и прехапа долната си устна, а това мигновено привлече погледа ми. Споменът от онази вечер веднага изплува в главата ми и усещанията от тогава също се върнаха. Спомних си колко хубаво се чувствах в ръцете му докато той ме целуваше. Целуваше ме както никой друг досега. И щях да излъжа, ако кажех, че не си мечтаех да го стори отново. Толкова много ли исках? Приближи към мен, а мен ме беше страх да мръдна. Какво, по дяволите се случваше с мен? Обяснение! Обяснение исках!

Устните му погалиха моите съвсем нежно в пълен контраст с предишната ни целувка и аз не се отдръпнах. Затворих очи, напълно губейки се в усещанията, които само той можеше да ме накара да изпитам. Тази целувка беше толкова мека, мъчително мека, че даже се чудех дали мафиотите изобщо бяха способни да се целуват по този начин - толкова чувствено, с такава нежност и нещо друго, нещо дълбоко, което не можех точно да определя. Единствено знаех, че стомахът ми бе хем на възли, хем кълна се сякаш отглеждах гълъби в него. Погалих го по наболата с брада буза, отдавайки му се напълно и тих гърлен звук се изтръгна от него и едва не простенах. Отдели се от устните ми и дъхът му ги погали палаво, а очите му блестяха лукаво.

- Бъди моя.

- Какво?

- Бъди моя. - повтори отново, а аз все така го гледах уплашено. Нямаше как да съм го чула правилно, нали? Имам предвид това беше последното нещо, което бях очаквала. Да, бях си представяла този сценарий в главата неколкократно, но никога не бях си и мислила че ще се сбъдне. Искаше да бъда негова? Аз? Не казвах, че се съмнявам в себе си или нямах нужното самочувствие, защото не беше така. Нямах перфектното тяло, но се чувствах комфортно в него. Това което ме спираше от това да повярвам, че това действително е истина е това, че той беше Калоян Илиев, а аз бях...аз бях тази която продаваше крадената му стока и не спираше да му се репчи.

- Защо?

- Защото не ми излизаш от главата.

- Аз? Момичето, което разпродаваше стоката ти за двеста за грам?

- Колко?! - примига насреща ми.

- Е, пазарната цена беше сто и петдесет, но това е отделен въпрос. Какво? Трябва да се оцелява в днешно време.

- По-луда си отколкото предполагах. - засмя се.

- Повярвай, много по-луда съм.

- Да, започвам да виждам това.

Това не беше нищо. Още не се бях разкрила напълно.

- Не, нищо не си видял още.

- Тогава ми покажи.

- Искаш ли?

- Много.

Мамка му, проклета да съм, ако и аз самата не исках.

- Бъди моя. - каза за трети път. Не знаех в какво точно се изразяваше да бъда негова, но наистина бях луда, защото нямах нищо против това.

- Да. - прехапах устни, а погледът ми бе прикован върху неговите подпухнали и зачервени такива.

- Да? - очите му се разшириха в изненада.

- Да. - повторих още веднъж, кимайки и широка момчешка усмивка зае място на лицето му преди отново да ме целуне. Да, определено нямах нищо против да бъда негова.

Не мисля, че някога съм се будила с по-голямо нежелание и ми е било толкова трудно да се откъсна от някой сън. Очите ми бяха мокри, а главоболието, което изпитвах сякаш режеше главата ми. Пресегнах се и надигнах бутилката вода, но и половината от нея не успя да утоли ми жаждата. Легнах отново по гръб и успях да намеря телефона си, който бе под другата възглавница. Три часа през нощта. С надежда в гърдите проверих дали той ми бе писал, но дори не бе видял и последното съобщение, което му бях изправила, а то бе от тази вечер. Не успях да преглътна горчилката в гърлото си, която се бе загнездила там като топка с едната единствена цел да не ми позволява да дишам дори. Бях се разсънила. Не можех дори и да мигна, а исках, мамка му. Исках отново да се пренеса в онзи сън с Калоян. Изпитвах една такава, странна липса, която дори не можех да опиша или да дам логична причина, а сънищата ме оставяха всеки път със смесени чувства. Нещо ме теглеше към тях, в гърдите си усещах едно стягане, което бе хем тъжно, хем...мамка му, и хубаво. Носталгия. Може би това беше нещото, което изпитвах. Носталгия към един измислен свят, плод на моето въображение и копнеж. Копнеж за това той да ме иска толкова колкото ме искаше измисления от мен Калоян. 

Въздъхнах и станах от леглото си. Грабнах кутийката ми срещу безсъние и тревожни мисли и излязох навън на терасата. Нощта бе тиха, гореща и спокойна. Задушевна дори бих казала. В този квартал нищо не се случваше нощно време. Дори и най-малкият звук не можеше да се чуе. Дори и най-малкият признак на живот. Въздъхнах отново, като дъхът ми бе накъсан. Дъвчех вътрешната страна на бузите си докато си свивах билковата цигара, а после въздъхнах отново преди да оближа хартията, за да я залепя. Завих крайчето хубаво, а после щракнах запалката и хартията припука. Миризмата на трева ме обгърна цялата и ми даде комфорта, от който имах нужда. Голямата мъжка метална запалка се усещаше тежка в дланта ми и ги играех с нея докато всмуквах. Задържах дима в устата си, а после го изпуснах като не спирах да въртя запалката между пръстите си. Бях я откраднала несъзнателно от Калоян последния ни ден заедно, но това го осъзнах едва когато той вече бе тръгнал. Погалих с пръсти двете карти нарисувани на нея и отново въздъхнах този път с тъга. Божичко, какво беше направил този мъж с мен? Защо не спирах да мисля за него? Защо дори и в съня ми идваше и защо отново се чувствах така сякаш част от мен я нямаше? Точно бях спряла да усещам това шибано чувство, но то отново бе тук, дори по-силно от преди. 

*Калоян*

Не я бях чувал от седмица вече. Нещата на улицата хич не бяха добре и си признавам, че първите няколко дни аз бях този, който не можеше да ѝ обърне внимание. За тези четири дни всичко беше с главата надолу, защото отново имаше размирици между нас и хората на Кръстев, а междувременно аз правех и струвах, за да събера парите на Барона и едва успявах да ѝ напиша две думи на кръст или пък да си говорим. На всичко отгоре онази вечер отново ме хванаха и лежах в районното. После, обаче, тя спря да ми пише и да ми звъни. Звънях ѝ, а тя не вдигаше. Пишех ѝ, но тя дори не благоволяваше да види съобщението и вече наистина се изнервях на тези детски номера. Защото това наистина бяха детски номера и сега си връщаше за това, че не ѝ пишех и не ѝ звънях, но възнамерявах днес да се видим и да си изясним всичко, защото за цялата тази седмица аз не бях спрял да мисля за нея дори да за секунда. Всъщност не бях спрял да мисля за нея още от първия път, в който я бях видял, но тази седмица беше наистина тежка. Чувствах се отново сякаш част от мен липсва. Тази липса чувствах откакто се бях родил, но откакто я видях тя започна да изчезва постепенно, а когато бяхме заедно бях спрял да я усещам напълно. Искаше ми се тази вечер да се видим и да си изясним всичко, да ѝ споделя за чувствата си колкото и рано да беше, пък вече какво щеше да се случи не знаех. Разбира се, хлапакът в мен се молеше тя да отвърне магически на чувствата ми, но реалистът в мен знаеше, че това едва ли щеше да се случи. Тя никога нямаше да бъде с мъж, като мен. Аз можех да ѝ служа само за забавление и нищо повече. С тази вътрешна борба живеех вече седмица и не издържах. Толкова разкъсан никога досега не се бях чувствал, но, мамка му, бях длъжен да опитам. Дори и да не ми отвърнеше, аз бях длъжен да опитам.

Затова и ѝ звъннах още през деня. Звънях ѝ цял ден, но тя не ми вдигаше или намираше за нужда да ми върне обаждане. После ѝ бях писал, но и там отговор нямаше. Цяла вечер седях на телефона с бира в ръка в чакане тя да си понижи егото и да ми обърне внимание, но това така и не се случи. Беше един часа през нощта, когато видях че беше качила стори и го отворих, само за да видя, че беше на дискотека и тази нейната приятелка се бяха снимали. Поклащаха се в ритъма на музиката по възможно най-мръснишкия начин и дори се докосваха.

„Номера ти непознат на екрана ми е пак. Плаках аз, сега си ти, колелото се върти. Номера ти непознат ми досажда пак-пак-пак, аз звънях така преди, ти не вдигна помниш ли?"

Изпих бирата си на екс и треснах бутилката на масата. Ей, сега ще видиш ти. Избра грешния човек, който да дразниш така. 

https://youtu.be/TEIBpMxf8dE

https://youtu.be/nWXVFqIzLhY

https://youtu.be/KCGQ5Ve8nQA