Беше към полунощ. Изплувах най-сетне от водата. Виви си беше свършила работата с платната отлично. Другите ми махаха от брега. Излязох.
-Бел, шалът ти е паднал..-каза Вив. Понечих да се върна.
-Няма време!-извика Нико.-Остават 10 минути!
-Не ми гледайте косата!-казах докато излизах от водата.
-Косата ти ни е последният проблем, Бел!-извика синът на Хадес.
-Всичко по план ли е?-надвика го сестра му. Аз и Вив кимнахме в унисон.-Много добре!
Четиримата се запътихме като Бианка гледаше с интерес бялата ми коса.
-Дете на огнени божества с бяла коса?-попита тя.
-Без коментари!-сопнах ѝ се. Стигнахме до дървена къщичка.
-Синис!-извиках.-Готова съм!
Синис излезе сънено с мангота. Вив изсъска тихо и настръхна. Логично, все пак всички знаехме за кого бяха приготвени.
-Покажи ми, дъще на Митра!-каза той тихо. Май го бяхме събудили. Той извади лампа на зехтин и ми я връчи. Изглежда мислеше, че аз водя парада. Аз кимнах и тръгнах към кораба. Показах му го.
-И смяташ, че се кача в него на сляпо?-попита той и ни огледа.-Сгреши! Ти идваш с мен!
Преди да успея да възразя, пръстта ме изстреля на кораба. Паднах по гръб. Това падане ми изкара въздуха.
-Мразя ги децата на Земния елемент-изкрещя Вив на български.
-Аз също!-отвърнах на същия език, когато си поех въздух. Синис скочи до мен.
-Подкарай го!-заповяда той. Това не е машина, не можеш да я подкараш. Все пак се събух и разпънах платната.

∆

Вив извади жезъл и се прицели. Бианка си сложи ръката на ръцете ѝ и каза, че е твърде опасно. Корабът потегли.
-Добре, добре....-промърмори Синис.-Карай към Сицилия!
-А приятелите ми?-попитах.
-Да не ти пука за тях. Ти си на мисия, не те.
Усетих гъделичкане по ръката. Опитах се да го игнорирам. Беше ми пределно ясно какво ще стане. Не исках.
- Компасът все още сочи на север!!! - викна той!
Затоплянето се разпространи из тялото ми. Замислих се. Бях на лодка с чудовище. Нямаше да нараня никого, когото обичах. Съсредоточих се и насочи топлината към ръката си. Искра.
- Не си спазила споразумението!
Първо се появи малко пламъче. То се разрастна и обгърна цялата ми ръка. Няма да лъжа. Беше приятно. Бях... спокойна. Сякаш тялото ми цял живот е искало точно това. Чувството беше някак... познато.

Долепих ръката до дървото. То пламна на секундата. Огънят се разгоря и пламъците вече ме заобикаляха отвсякъде. Чух крясъка на Синис, но той ми се стори далечен. Тогава видях фигури в огъня.
- Не - прошепнах. Гласът ми трепереше.

Чувам как вратата се отваря.
Огънят се разрастваше все повече.

Те влизат вътре. Изпищяват.

Усмихвам им се. Чувствам се спокойна.

Приближават се към мен.
Отдръпват се стреснато.

Гледам ги объркано. Те са уплашени. Не искам да са уплашени. Искам да са спокойни. Като мен.

Огънят ги приближава. Изпищяват отново.

Огънят идва все по-близо. Искам само да ги успокоя.

Сърцето ми затуптя по-бързо.

Пламъците ги поглъщат. Писъците заглъхват.

Навсякъде имаше пламъци. Отдръпнах се, но нямаше къде да отида. Страхувах се. Не исках това.
Пламъците намаляха за секунди и остана само малко огънче.
Внезапно усетих как една ръка се стяга около гърлото ми. Погледнах стреснато.
-Сбърках. Явно ти си искала да те взема на кораба, вещицо!
Започнах да ритам, да го драскам с нокти, да пищя, но нищо не работеше. Беше прекалено силен за мен.

Трябваше да върна огъня. Опитах да призова топлината, но нищо не се случи. Паника се надигна в мен. Исках огъня обратно! Трябваше да дойде обратно! Трябваше... Но как да го върна?

Спокойствие. Когато го призовах, изпитвах спокойствие. В момента, в който се уплаших, той изчезна.

Затворих очи. Спокойствие.

След миг топлината се завърна, а с нея дойде и огънят. Синис изкрещя и ме пусна. Поех си въздух на жадни глътки. Посегнах към десния си джоб. Извадих акинака с лявата си ръка и го метнах към Синис. Уцелих го в челото. Той изкрещя отново (леле, за кръвожаден великан той наистина пищи много) и започна да се превръща в златен прах.
-Ще си платиш, дъще на Митра! - изрева той. - Проклинам те никой мъж и никоя жена да не те обикне истински!
Той се разпада и вятърът отвя останките му.
Дишах тежко. Взех си оръжието. Усетих нещо да се стича по бузата ми. Плачех. От тъга. Страх. Гняв. Безпомощност. Корабът изскърца под краката ми. Трябваше да се махна от тук. Скочих в морето. Сълзите ми се смесиха със солената вода.

∆

-БЕЛ, ЩЕ ТЕ УБИЯ ОТКАЧАЛКО! - изкрещя Вив и се хвърли върху мен. Започнах да треперя.
-Бел? - приятелката ми ме погледна разтревожено. В очите ѝ личаха сълзи. Тогава се разплаках. Тя ме стисна още по-силно и ме изчака да се успокоя.
-По-добре ли си? - попита след като хлипанията ми престанаха. Кимнах.- Говори ли ти се за това какво стана там?
Поклатих глава. Тя отново ме прегърна.
- Повече НИКОГА не прави така, ясно?
- Добре - измърморих. Гласът ми беше дрезгав от плаченето. - Ама ми изгоряха обувките.
Вив издаде нещо средно между хлипане и смеене.
- Някой носи ли обувки?-Братът и сестрата ди Анджело свиха рамене.-Ще ходиш боса.
Въздъхнах. Очакваше се. Запътихме се по пътя, по който дойдохме. Спряхме се на една поляна. Направихме огнище и го запалихме.
-Де да имахме вечеря...-измърмори Виви. Почувствах се зле. Аз застанах до огъня и тихо се помолих:
-Хестио, ако някога съм направила нещо, с което съм те зарадвала, дари ни с вечеря...
Изведнъж от огъня излезе храна.
-Благодаря ти, Хестио!-възкликнах. Четиримата се зарадвахме и хвърлихме в храна в огъня с думите:
-За боговете!
Започнахме да ядем мълчаливо. Когато привършихме с храната, огъня вече догаряше. Нико лежеше на земята и беше задрямал. Бианка си свали якето и зави братчето си.
-Вие заспивайте-каза Виви.-Аз ще побудувам. Часът е 2. В 6 ставате.
-Добре, мамо-подразних я, но истината беше, че бях много уморена. Бианка легна и заспа почти веднага.-Лека нощ, Виви.
-Лека, Бел. Днес беше дълъг ден.
Аз легнах на тревата до двамата ди Анджело. Вив седеше замислено и си играеше с жезъла си. Погледна ме сестрински. Насочи жезъла и направи заклинание за сън.

∆

Бих казала, че сънищата ми бяха спокойни, но ще излъжа. Сънувах, че съм в голяма зала. Там имаше двама мъже. Те си крещяха.
-Защо го направи!-повече се скара по-младият от колкото попита.
-Знаеш, че беше правилно! Спасих Аякс! Спасих Кас!-извика по-възрастният и размаха с криле, като да се защити.
-И погуби мнозина!-извика първият и короната му се разклати.
-Моля те! Спасих децата си!-извика човекът с криле.
-А дъщерите ми? Първородните ми деца! Ами Нико, ами Бианка? В момента са на Земята!-изкрещя коронованият и посочи нагоре.-Защо ги забрави? Пусна храненицата си да стане гер...
-Тихо! Тя е тук! Усещам го!-той погледна към мен. Коронованият посочи пода и той се разпадна.

Попаднах при жената, която другите нарекоха Никс. Беше със същата сребърна тиара, вързана на нисък кок коса и черна рокля.
-За момента не се справяш, Анабел.... Всяка минута е ценна.
Тя посочи театрално сребърен пясъчен часовник пълен с обсидиан, вместо пясък.
-Рискуваш живота на толкова хора. Чак ми стана... Жал!-каза тя и се усмихна зловещо.
-Старая се, госпожа-измърморих.
-Ще ме включиш ли в туристическата обиколка на Тартара?
-Аз.... Какво?
Никс ме погледна накриво.

∆

-Татко!-викам.
-Bellissima*?-пита той докато кърпи рибарската мрежа. Нацупвам се на шега.
-Ще отидем ли за риба?
-Разбира се! Само твоят стар padre** да закърпи мрежата си.
-Padre, не си стар.
Той се закашля и се усмихва. Ръцете му са в моряшки белези.
-Другата седмица си идва твоята zia***, Дилайла-съобщава той.-И ще видиш братовчедките си. Лайза и Емма.
Нямам търпение. Знам, че zia има кораб, Психея. Смятам да оженя Психея за нашият кораб.
-Хайде, bellissima-татко е закърпил мрежата.-Да видим Фернандо.
Фернандо е нашият кораб. Толкова пъти сме му сменяли изгнилите дъски. Напоследък ги сменям сама. Качваме се на кораба.
-Някой ден, Анабел, ще бъдеш капитан на кораб. Той ще преплува много път. Много повече от тук до Сицилия.

Аз не му вярвам. Събувам си обувките и пускам платната. Татко мята мрежата във водата и запалва лулата си. Изведнъж изскача нещо. Разцепва кораба на две. Татко пищи. Мен ме подхваща вятъра. Довява ме надалече. Виждам самата себе си, но с къса коса. Разпитвам се как съм.
-Той не е мъртъв! Не е!-отказвам да вярвам. Но знам, че се лъжа. Аз съм виновна. Ако не го бях поискала да се качим това нямаше да се случи. Аз фактически го убих. Дори не му помогнах. Нищо не направих. Заплаках.

∆

-Какво сънува, Бел?-пита ме загрижено Вив. Другите спят.
-Нищо, кошмари-излъгвам. Най-добрата ми приятелка ме поглежда изпитателно.
-Лъжкиня.

______________________
*красавице
**баща
***леля