-Изпитът ще продължи два часа. Четете внимателно въпросите, отговаряйте правилно и не се опитвайте да преписвате, защото иначе ще бъдете строго наказани.

Господин Малори не спираше да ни дава насоки вече 10 минути. Имах чувството, че двата изпитни часа ще минат преди той да е спрял да говори.

-Времето започва да тече сега.-завърши най-накрая той.-Отворете листите си. Желая ви успех.

Беше ме страх да видя какви са задачите, защото първо-не бях учила и второ-защото нещата, които учех изобщо не ме интересуваха. Икономиката не ми беше сила.

Главата ме болеше адски много от цялото напрежение. Не само заради изпита. С Кай не бях разговаряла вече от седмици. Виждах го често на плажа, но просто не знаех какво да му кажа. Както и той на мен.

Но колкото и да ми беше неприятно, следвах плана на майка си. С Джош бяхме почти неразделни. Не го бях питала дали е имал нещо общо с арестуването на Кай, но дори и да бях, знаех, че няма да бъде искрен с мен.

Изведнъж някой ме побутна с лакът. Беше Дая и видях, че ми посочва с химикала третия въпрос. Аз само вдигнах отчаяно рамене и продълих да се взирам в своя лист. За съжаление, побутването се повтори още веднъж, след това още веднъж, и още веднъж...докато накрая просто не издържах.

-Не знам, остави ме на спокойствие!-извиках без да предполагам какви може да са последствията.

Изведнъж всичките ми състуденти втренчиха погледите си в мен, но най-много ме побиха тръпки от този на господин Малори. Той стана от мястото си и намести очилата си. Имах чувството, че е някакъв робот, изглеждаше толкова безчувствен и плашещ.

-Госпожице Съмърс, предайте листа си и елате с мен.-каза ми строго. Искаше ми се да възразя, но знаех, че няма да има полза. Подчиних му се.

Ставайки от мястото си, забелязах Дая да оформя с устни думата "Съжалявам", но просто се направих, че не съм я забелязала.

***

След по-малко от петнадесет минути вече се намирах в кабинета на директора. Седях на стола точно срещу бюрото му, а той ме гледаше изпитателно. Отвърнах на погледа му.

-Загазили сте, нали знаете това?-каза ми и гласът му прокънтя в тихата стая.-Това не е гимназията, нито пък обикновен университет. Тук дори и най-малкото преписване се наказва с изключване.

-Родителите ми няма да го позволят.-отвърнах му горе-долу уверено.-Ще ви платят колкото си искате. 

Той се подсмихна.

-Не ме подкупвайте, моля.

-Я стига, нали така ме приехте тук. Те са ви платили. Знам много добре.

-Моля?-учуди се, сякаш чуваше тази информация за първи път.-Директор съм тук от месец. Не знам какви подкупи е вземал стария, но при мен е различно. А и нещата, които чух сега никак не ми харесват.

"Нито пък на мен."-помислих си наум.

Той стана от стола и започна да се рови из близката библиотечка, пълна с папки. Скоро извади една от тях и отново си седна на мястото. Сърцето ми заби силно.

-Селена Джонсън Съмърс.-прочете той от папката и продължи да разглежда.-Тук пише, че оценките ви са отлични, също така сте вземали участие в много извънкласни дейности. Била сте препоръчана и от много учители от гимназията Ви. 

Всичко това беше лъжа. Оценките ми бяха трагични, учителите ме мразеха и всичките ми извънкласни дейности включваха купони, наркотици и други неща, от които в момента страшно се срамувах.

-Всичко тук лъжа ли е?-Сведох поглед към земята.-Отговорете ми.

Нямаше смисъл от лъжата. А и ми беше писнало. 

-Да. Никога не съм била добра ученичка. Не съм и искала да уча тук, но просто трябваше да преследвам мечтите на родителите си.

-Разочарован съм от вас. И след всичко, което чух, не мисля, че заслужавате да сте в нашия университет. Моля, напуснете...и не се връщайте.

С всеки изминал ден светът ми все повече и повече рухваше. Не стига, че останах без приятели, но на всичкото отгоре и ме изгониха от университета, който можеше да ми осигури поне малко по-добро бъдеще, колкото и да не ми харесваше какво е то.

Примирено станах и напуснах кабинета без да кажа "Довиждане". Не се разплаках. Сякаш идва един момент, в който вече нищо и никой не може да ти въздейства. Толкова си бил нараняван и смачкван от живота, че просто спира да ти пука.

Вървейки към вкъщи, обмислях какво да правя отсега нататък. Смятах да изтегля малко пари и да напусна страната. Ще се заселя някъде другаде и ще започна нов живот. Контактите с майка ми също ще се прекъснат.

За съжаление, обаче, всичките ми планове се изпариха за миг щом видях Джош да ме чака пред нас.

-Здравей.-поздрави ме и ме целуна. Вече си бяхме много повече от приятели.-Какво стана при директора?

-Нищо. Тоест, повече няма да уча в университета.-прозвучах безразлично, въпреки че нещата, за които говорех бяха сериозни.-Дълга история.

-Сериозно?! Какво ще правиш сега?

-Има много универистети тук, ще следвам в някой друг.

Изведнъж зад нас се чуха стъпки и след това бесен глас:

-Моля?! Изгонили са те от "Сидни"?!

Майка ми седеше точно зад мен и не ми се искаше да й виждам ядосаното лице.

----------------

Тази глава не беше много интересна, но в следващата ще се случат повече неща. <3