Дните от минаха бързо и денят за тръгване дойде.

-Селена!-извика майка ми от долния етаж, а аз не й отвърнах.-Селена, ще закъснееш за полета си!-Пак мълчах.-Слизай долу, момиченце!

Въздъхнах отегчено и грабнах куфара от пода. Не исках да напускам тази стая и дори тази къща. Ако имаше начин, бих се заключила тук и бих глътнала ключа. За съжаление, такива неща не можеха да се случат в реалния живот.

Хвърлих последен поглед на стаята си и затворих вратата тихичко. Започнах да слизам по стълбите и долу ме очакваха мама и татко. Татко снощи се беше върнал от дълъг път и изглеждаше много уморен, за разлика от майка ми, която направо подскачаше от радост.

Първо прегърнах татко и той ме стисна здраво в ръцете си.

-Пази се, миличка!-каза ми простичко. Той не беше по дългите речи и по сбогуванията.-Обичам те!

Майка ми не ме прегърна, а само ме предупреди, че ще ми каже къде да намеря Джош и, естествено, да слушам на лекциите.

В този момент таксито ми се чу и трябваше да тръгвам. Отново никой не ме изпрати и се качих на самолета сама. И за да бъде всичко още по-гадно, полетът ми закъсня с няколко часа, но все пак тръгнахме.

Не мигнах в самолета. В главата ми се въртяха всички добри и лоши спомени от този град. Маями щеше да ми липсва, както и хората (въпреки че повечето в момента не бяха там). Искаше ми се отново да преживея всичките си години тук, а не да отивам на някакво непознато място, където не познавам никого и трябва да върша простотиите на родителите ми.

****

-Пристигаме в Сидни. Моля, затегнете коланите си.

Сепнах се, което значеше, че може и да съм задрямала. Изпълних нареждането и се загледах през прозореца. Наистина пристигахме в Сидни. Градът изглеждаше много красив от високо, дори и през деня.

Скоро кацнахме и трябваше да чакам доста време, за да взема куфара си. След това излязох навън и извадих едно листче от джоба си, на което беше написан адресът на вилата. Качих се в едно такси и му го подадох. Без целия път се чувствах ужасно странно, защото вече карахме вляво.

Никога не бяхме ползвали тази вила. Нашите обичаха да си купуват имоти навсякъде, но просто ей така-да кажат, че имат. Иначе всички къщи си седяха неизползваеми и единствено в тях влизаха чистачките, за да ги поддържат в приличен вид.

Вилата си седеше самотна на плажа. Все пак нямаше избор. Почувствах се като нея, и аз нямах право на мнение. Таксиметровият шофьор извади куфара ми от багажника и ми пожела приятен ден, след което отпраши с таксито си.

Отключих вратата и влязох вътре. Всичко беше обзаведено с най-новите технолгии, а мебелите бяха по-последна мода. Но вместо да се радвам, аз отново изпитах самота.

Къщата беше огромна и пълна с какво ли не, а аз се чувствах объркана и безпомощна. Тук си нямах никого. Нито семейство, нито приятели... 

Зачудих се какво може да ми помогне да се почувствам по-добре. Раазхождайки из стаята, погледът ми падна върху чантата ми, която бях оставила на дивана. Извадих от нея дневникът, който Хейли ми подари след като завърших.

Откакто ми го подари, не съм спирала да го нося със себе си. Беше с мен през цялото време, но така и не го отворих. Мисля, че сега беше идеалния момент да го направя.

На първата страница беше залепена бележка:"Ще се почувстваш по-добре, вярвай ми! - Х. ;)"

Останалите страници бяха празни, което значеше, че е време да започна да ги пълня. Намерих един химикал в куфара си и започнах.

Зачудих се как трябва да започна. С "Мило дневниче"? Не е в моя стил да пиша такива неща, затова измислих друг начин за начало.
Хей, аз...ъм...определено нямам идея как трябва да започна това, защото никога преди не имала дневник. Но това няма значение. А и без това не ми пука как ще започна, важното е да продължа. Току-що пристигнах в новият си дом в Сидни, Австралия. Всичко е толкова тихо и самотно. Нуждая се само от един единствен човек до себе си, но вече всички мои приятели са намерили своя път и са забранили за мен. Май аз съм единствената, която върви по начертания от родителите ми път...

Колкото и странно да звучи, наистина ми стана по-добре. Вече не се чувствах толкова зле. Хейли беше права.

Къщата ми беше близо до плажа и реших да се разходя, затова облякох банския си и обух къси панталонки върху долнището си.

Навън беше прекрасен австралийски ден. Слънцето грееше силно, възрастните се печаха, а децата си играеха. Всички се забавляваха, а аз просто се разхождах по брега сама.

Водата ми изглеждаше топла, затова събух джапанките и панталона си и ги хвърлих на пясъка. Затичах се и се потопи във водата. Плувах навътре и все по - навътре, а дори не знаех защо. Сякаш се опитвах да избягам от нещо или някого - от себе си може би.

Отдавна краката ми не стигаха дъното и най-после се обърнах да видя колко далеч съм отишла. Преди и да се осъзная, обаче, една голяма вълна ме повали и аз се нагълтах с вода. Паниката ме обзе и това позволи на още няколко такива извади от равновесие.

Започнах да се мятам и да викам. Водата влизаше в гърлото ми и чувствах, че ще се удавя всеки момент. Мозъкът ми вече отказваше да работи и губех съзнание.

-Дръж се!-чух нечии приглушен глас и обви ръце около мен.

След това напълно изгубих съзнание.

---------------------

Забавих се и го знам (не ме убивайте). : D Ще се старая да бъда редовна оттук нататък, но не зависи от мен. Какво мислите за главата? :)