Безкрайно поле. Там се намирам, но нямам идея защо. Вятърът сякаш иска да ме събори и аз едва се държа на краката си. Оглеждам се безпомощно да видя някой познат, но съм сама.

-Ехо?-извиквам с всичка сила.-Къде съм?

Изведнъж чувам стъпки зад себе си и се обръщам. Много надалеч, може би на 60-80 метра седи човешка фигура и се помръдва. Не мога да различа лицето на човека, имам чувството, че виждам през замъглено стъкло.

След секунда на другия край на полето се появява абсолютно същата фигура. И двете просто седят и ме гледат, а аз не знам какво да правя.

-Избирай.-чувам много далечен глас, но съм сигурна, че не идва от онези двамата.-Бързо.

Отново започвам да се оглеждам. Времето ми изтича. Без да се замислям много, тръгвам да бягам към първата фигура. Никога не съм бързала толкова.

Вече все повече и повече я доближавам, но пак не мога да я разгадая очертанията на лицето й. Тъкмо когато си мисля, че съм успяла, изведнъж всичко изчезва. Сякаш пропадам в бездна и всичко около мен е мрак.

***

-Мисля, че успяхме да я върнем. Отново има пулс!-чух гласа на някаква жена.-Чуваш ли ме, дете?

Около мен явно се разхождаха още няколко души. Чувах и техните заглушени и притеснени разговори. Опиъах се да помръдна устни, но не се получи. Сякаш едновременно бях и не бях в тялото си.

-Не, пулсът отново намалява!-изкрещя жената.-Дайте електрошока! Бързо!

След секунда пак загубих съзнание. И не бях сигурна дали и този път ще се завърна.

***

Никога не съм чувствала клепачите си по-тежки. Сякаш някой насила не ми позволяваше да ги повдигна и да видя света около себе си. С огромни усилия успях да се преборя с тази "невидима сила", но миг след това ме заля светлина от лампите на тавана. 

Примижах и се опитах да извърна глава настрани, но не успях. Болката беше неописуема. Това веднага ме наведе на мисълта какво всъщност се е случило. Напъвах си мозъка, но сякаш в него нямаше нищо.

-Хей, Сел.-чух някого и забелязах някакво момче да се приближава към леглото ми.-Как си?

Инстинктивно се опитах да размърдам крайниците си и да се дръпна от непознатия, но бях гипсирана. Затова просто се намръщих.

-Кой си ти?-попитах, осъзнавайки колко дрезгав е гласът ми.

Нежната му усмивка изчезна. 

-Не ме ли помниш? Сел, аз съм-Кай. Стига де, невъзможно е да не ме помниш!

Хиляди въпроси се въртяха из главата ми, която започваше да боли все по-силно и по-силно с всяка следващата секунда. Наистина не познавах това момче пред мен. Колкото и да изглеждаше красиво, привлекателно и дружелюбно, просто не можех да си спомня нищо свързано с него.

Още по-странното беше, че той не беше единствения, който беше изчезнал от спомените ми. Опитах се да се сетя за родителите си, или някой спомен от детството, но без успех. 

Не знаех дори името си.

Паниката ме обзе и дишането ми се учести.

-Коя е Сел? Какво правя тук? Кой си ти, защо не помня нищо?-започнах да изреждам въпросите. Искаше ми се да бягам, но беше невъзможно.

-Ти си Селена Съмърс. Поне това трябва да си спомняш. 

Да седя гипсирана и без никаква идея коя съм в стая с напълно непознат, който твърди, че се казвам еди как си, ми идваше малко в повече. Не се сетих за друго, освен да започна да викам лекаря.

След секунди пред мен се изправи възрастна жена с коса, направена на кок. Беше от азиатски произход. В ръцете си държеше папка.

-Виждам, че сте се събудили, госпожице. Раздвам се да ви видя най-после в съзнание.

"Най-после в съзнание? Какво е станало с мен?"

-Не се безпокойте, знам, че сте объркана от всичко случило се, но преди да ви обясня ситуацията, искам да ви кажа каква късметлийка сте. Много малко хора са оцелели с толкова тежки травми и вие сте една от тях.

Зачудих се как това би трябвало да ме накара да се почувствам по-добре. Но все пак продължих да я слушам.

-Вие сте претърпели тежка катастрофа. Имате много счупвания и наранявания. Влкючително и няколко кръвоизлива, но да се надяваме, че няма да се влошат. 

-А защо не мога да си спомня какво е станало? Или каквото и да било друго нещо?

-Имате амнезия-загуба на паметта. В повечето случаи е временна и скоро спомените ти ще се върнат.-отвърна ми.

-В повечето случаи?!

-Да.-Тя записа нещо в папката си.-Сега трябва да си почивате и е по-добре да сте сама.

Последното очевидно се отнасяше за момчето.

-Сел, всичко ще се оправи, обещавам ти. И много съжалявам за всичко случило се между нас.-каза ми той и излезе заедно с лекарката.

Бях напълно сама. Без спомени. Без нищо.

Нямах представа коя съм.

--------------

Дано не сте ме намразили заради дългото ми отсъствие, но може би наистина си го заслужавам. :д За хиляден път се извинявам за нередовността си, но времето ми за писане е малко ограничено. Но все пак благодаря, че продължавате да очаквате главите с нетърпение. <3

P.S. Наскоро тази книга спечели 2-ро място на Watties Bulgaria и искам да ви кажа, че без вас нямаше да стигна до никъде! Обичам ви страшно много! :*