-Хайде де, няма ли прегърнеш баща си?-попита весело той.

Единственото, което успях да направя бе да отстъпя крачка назад. С крайчеца на окото си погледнах настрани и забелязах, че баба гледаше лошо докато държеше кърпа в ръка, а дядо просто беше замръзнал на място, въпреки че си личеше, че иска да мръдне за парче чипс.

Сърцето ми биеше бясно. Бях потресена и ядосана как си позволява да се появява пред мен след всичко, което ми причини.

-Какво искаш?-казах тихичко, защото ми се струваше, че ако повиша тон...някой предмет ще бъде счупен.

-Да видя дъщеря си. Всеки баща би искал това.-отвърна весело, което ме вбеси още повече.

-Но ти не си ми такъв! Ако беше, щеше да си до мен, а не да ме захвърляш като някакъв боклук!-И търпението ми беше дотук.-Ти си нищо за мен!

-Грета, Стивън, май не сте я научили как да посреща гости!-обърна се към баба и дядо. Баба отвори уста да каже нещо, но аз я прекъснах.

-Научили са ме на много неща... Неща, на които ти не ме научи. Защо си тук?

-За да те видя и да се насладя на сладките спомени. Също така и е време да се запознаеш с новото си семейство. Нямаш си и на идея колко са развулнувани да те видят!

-Кои са "те"?- попитах, скръствайки ръце пред гърдите си.

През вратата влезе Вивиан и дойде да ме прегърне, но аз я отблъснах.

-Здравей!-заговори с типичния си френски акцент.-Хайде, влизайте!

След 2 секунди прага на дома ми прекрачиха едно момченце и едно момиченце. Момченцето беше с черна коса и зелени очи като на така наречения ми баща, а момичето, доста по - малко от него, имаше червеникава  коса...като на Вивиан. О не!

-Деца, това е Хейли - момичето, за което ви разказах. Хейли, това е Кейлъб на 7 годинки. А тази малка сладурана е Ема, навърши 4 преди седмица. Те са твои брат и сестра.

Щях да припадна! Огледах се наоколо, за да се уверя, че това е истинския свят. За жалост беше.

-Моля? Вие имате...те са...не!-Не можех да си формулирам изречението правилно.

-Искаш ли да играем?-попита Ема и чак сега забелязах, че държеше в ръката си кукла.

-Вървете си всички. Веднага.-казах тихо и се надявах сълзите да не са потекли. 

-Всъщност...смятаме да останем.-обади се Вивиан. Само това ми трябваше!

-Да, тук.-допълни баща ми.

-Майкъл,-така се казваше баща ми,- извини ме, но не мислите ли, че първо трябва да питате мен. Все пак притежавам тази къща.-каза баба най - накрая и ме доближи.

-Права си, Грета. Съжалявам. Хайде, ще си намерим хотелска стая, а утре ще  навестим кака ви пак.-каза той на малките и излязоха.

-Утре ще си играем ли?-обърна се към мен отново Ема преди да излезе. Не бях способна на отговор, затова просто й се усмихнах. Не ми беше до смях, но не исках да нараня това малко създание. Не исках и тя да бъде наранявана от възрастен.

След като излязоха и се уверих, че колата им е отпрашила, си отдъхнах. Дядо продължаваше да седи в същата поза, която беше заел от самото начало на тази семейна драма. Ако ситуацията не беше толкова напрегната, щях да се разсмея.

-Лягам си.-измърморих под носа си и се качих горе.

Щом затворих вратата, сълзите потекоха. Бях толкова объркана, уплашена и наранена! Единственото, което успях да направя е да се пъхна под завивките. Пет минути по - късно вече бях заспала.

                                  ****

Станах колкото се може по - рано и излязох веднага. Отидох на училище половин час преди биенето на първия звънец.

Често чувах шушукания за онова "нещо" между мен и Люк, но не ме интересуваше толкова. Все още смилах информацията от снощи.

След като часовете свършиха, се помотах в библиотеката, след това отидох до книжарницата за няколко молива, разходих се из мола. Правех всичко само и само да не съм вкъщи.

Е, баба ми звънна, че засега е чисто и мога да се прибера. Това и направих.   Качих се в стаята си. Болката не беше намаляла, искаше ми се да имам приятел, с когото да поговоря.

Хрумна ми нещо! Извадих бележката от дневника. Така и не успях да й намеря по - добро място. Вгледах се в адреса, който беше изписан. Познавах тази улица и без да мисля много, грабнах якето и излязох без да казвам къде.

За около 20 минути пристигнах пред огромната къща на Рос. Помислих си дали това е добра идея, но пръстта ми изпревари мисълта. Звъннах! Тъкмо се канех да избягам и да се направя, че не се е случило, но той отвори вратата...

----------------------------

Не знам дали ще мога да кача утре, но ако не успея, пускам в събота! ;)