-Хейли!

Усетих силно бутане и весел вик, които ме извадиха от съня. Подскочих от изненада и започнах да се оглеждам, опитвайки се да си спомня къде точно се намирам и защо съм там. Слушалките все още бяха в ушите ми, затова ги махнах. Мия седеше до мен.

-Какво става?-попитах заспало.

-Пристигаме.-отвърна ми развълнувано.-Събуждай се.

В същия момент една от стюардесите обяви, че кацаме и трябва да си сложим коланите. Послушах я и след няколко секунди усетих как коремът ми се обръща. Излитането и кацането са най-неприятните части от пътуването със самолет.

Затворих очи за малко, но осъзнах, че това няма да ми помогне. А и се чувствах достатъчно гадно от всичко, което се случи, че просто вече знаех, че не може да стане по-зле.

Самолетът кацна и бях една от последните, които слязоха. Не защото не ми се слизаше, а защото всички се бутаха и аз останах най-отзад. Все пак успях да се измъкна от "летящия затвор" и щом стъпих на твърда Мексиканска земя, ми се зави свят.

Отне ми няколко минути, за да се съвзема. Чувствах се уморена, нямах настроение за нищо. Мартин дойде при мен и започна да ми говори как някакъв човек му е продал селфи-стик за два долара и как сме щяли да си правим страхотни снимки с него. През цялото време кимах и се усмихвах, просто се надявах, че така ще го накарам да млъкне. Знаех, че иска да ме разсее и развесели, но просто не се получаваше.

За радост, скоро багажите ни пристигнаха и се подпрях на не много големия си розов куфар. Учителят ни ни събра и започна да обяснява как трябва да стигнем до автобуса, който ще ни откара до хотела и страшно много ми се искаше да не го беше правил на слънце. Тук беше два пъти по-горещо отколкото в Маями.

След като свърши с подробните инструкции, че трябва да се движим като група и да не се отделяме един от друг, всеки си хвана багажа и се затътрихме към автобуса, който сякаш нарочно, за да ни направи мръсно, беше решил да спре колкото се може по-надалеч.

Влачех се най-отзад, но успях да видя Рос да носи сака си и да държи ръката на Селена. Той носеше дънки и сив потник, на главата му имаше шапка. Смееше се и ми изглеждаше щастлив. Естествено, нали се беше отървал от мен.

След малко пристигнахме в хотел NH Mexico City Centro Historico. Беше хубав, надявах се наистина да е такъв и отвътре. Имам навика винаги да се подвеждам от външността. Не говоря само за сгради, а и за определени хора.

Раздадоха ни стаите и, за радост, се паднах с Габи и Мия. Веднага след като си оставиха багажите, излязоха, за да разгледат хотела. Аз отказах, но спокойствието ми беше нарушено от почукване на вратата.

Защо, по дяволите, психоложката ми идваше на гости?

-Хейли, радвам се да те видя.-каза ми и влезе без да пита.

-Какво правите тук?-попитах я и се опитах да скрия раздразнената си физиономия.-Не знаех, че дори ще идвате на екскурзията.

-Тук съм заради теб. Защото семейството ти ме помоли. Разбрах, че наскоро си преживяла загуба на близък човек, а и се чувстваш зле, защото момчето, което харесваш те е отрязало.-Поклатих глава, въпреки болката.-Ще следя състоянието ти, страхувам се, че може да изпаднеш в депресия. Но спокойно, под моето наблюдение и разговорите ни, всичко ще бъде наред.

-Благодаря ви, но сега искам единствено да си почивам.

-Разбира се. Какво ще кажеш първият ни разговор да е утре сутринта? Ще те чакам във фоайето след закуска. Приятен остатък от деня.

Би трябвало да съм ядосана на семейството си, но не бях. Може би тя наистина щеше да ми помогне да не се чувствам толкова като парцал.

****

През целия ден не правихме нищо особено. Всеки можеше да йоди където си поиска. Аз не го направих. Явих се долу само за вечеря и след това по най-бързия начин се забързах към асансьора, който се затваряше точно тогава. Но сензорите (или както там се казват) ме усетиха и отвориха почти напълно затворените врати, разкривайки ми Рос вътре.

И то сам... Какъв късмет само. Не можех да избягам, а само се шмугнах вътре, натиснах бутона на етажа си и се подпрях на стената.

Рос не ми обръщаше внимание. Стараех се да не го гледам, но очите ми отказваха да се съсредоточат върху пода или таблото с бутоните. Чувствах, че никога няма да се измъкна оттук.

Неговият етаж беше преди моя и скоро стигнахме. За моя голяма изненада обаче, той натисна бутона "Стоп" и вратите не се отвориха.

-Хей, какво правиш?-започнах ядосано и се опитах да натисна бутона, но той ме спря.-Искам да си отида в стаята.

-Съжалявам за дядо ти, чух учителките да си говорят за това.-каза ми.

-И аз също, но можеше да ми го кажеш и без да спираш асансьора. Ако е само това, пусни ме да си вървя. Попринцип такива наши разговори завършват зле, а точно сега не искам да се караме.

-Нито пък аз, никога не съм го искал!-заговори високо.

-Напротив! А и защо още спорим, нали ми каза, по-точно не ти, но съобщението беше твое, че не бива да мисля за нас?!

-Мамка му, никога не съм казвал такова нещо! Иначе нямаше да мисля за теб по цял ден!

Целуна ме, той ме целуна... Бях долепена до стената и нямаше как да се измъкна. Не че исках да го правя. Исках него!

Той натисна бутона, разкривайки неговия етаж и ме повлече към стаята си. Заключи за безопасност. След това съм сигурна само за едно-беше горещо.

---------------

Извинявам се на всички ви за наистина дългото чакане и дано не сте забравили историята. Ето я новата глава! :) Засега нямам далечни пътувания, така че може би ще бъда по-редовна. :* Мнения за главата?