След училище се прибрах у дома. Разрових се за декларацията и най-после я намерих в дъното на шкафа си с учебници. Нямах идея как е попаднала там, но не ме и интересуваше.

Написах си името, написах и това и на баба понеже тя ми беше настойник и тръгнах да я търся.

Намерих я в спалнята й. Седеше до дядо и пипаше челото му.

-Всичко наред ли е?-попитах я, въпреки че се страхувах от отговора.

Тя стана от стола и уморено въздъхна. Това изобщо не беше добър знак. Погледнах притеснено към дядо и тръгнах са се доближавам до него, но баба ме спря:

-Недей.

-Какво му има?

Тя ме хвана за ръката и ме дръпна в ъгъла на стаята.

-Той се влошава.-каза ми шепнешком, сякаш се страхуваше, че той може да я чуе.

-Как така? Да се обадим на доктор, сигурно има какво да се направи! Ще ти донеса телефона.

-Не! Нищо не може да се направи, докторът не може са го спаси.

Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха и усетих студена пот по гърба си. Предстоеше нещо лошо... 

-Не те разбирам. Какво съм пропуснала, какво е станало?

Лицето й беше измъчено, знаех, че новината е ужасна и в този момент ми се искаше да избягам надалеч и да се скрия някъде.

-Хейли, проблемът не е само главата му. В болницата ми казаха, че той има рак.

Имах чувството, че всеки момент ще падна на земята.

-Не му остава много време, с всеки един ден ще става все по - зле докато накрая...-Тя млъкна, не можа да сдържи сълзите си.-Много съжалявам.

-Не, не е възможно.-казах.-Той не бива да умира!

-Успокой се, мила!

Сякаш за няколко дни светът ми тотално се срина. Първо Рос, а сега и това... Не можех да понеса всички неща!

                                    ****

На следващият ден се чувствах като муха без глава. Не знаех какво правя и кога, не се чувствах на мястото си. Избягвах Габи, Мартин и Мия, защото не исках да говоря за това как се чувствам.

Щом влязох в час се сетих, че трябва да предам декларацията, но така и не я дадох вчера на баба за подпис. И двете бяхме твърде разстроени. Извадих едно старо контролно от раницата си и се опитах да направя почти същия подпис. Дадох листчето хартия на учителя и започнахме час.

Часовете минаха доста бързо. Щом би последния звънец веднага станах от чина си, но от толкова много бързане си изтървах всички неща и по целия под се разпиляха учебници, тетрадки, листове, химикали и куп други глупости. Естествено, получих няколко присмеха и никой не ми помогна.

Събирането и подреждането на всички неща отне доста време. Най-после свърших и излязох от класната стая. Всичко беше пусто, учениците се бяха изпарили като дим.

Слязох на първия етаж и се натъкнах на директора на училището, който говореше с...Рос.

-Господин Линч, оценките ви са критични.-каза ядосано директора.-Не сте бил перфектен ученик, но и никога не сте падали толкова ниско.

-Съжалявам, просто не мога да се концентрирам.-отвърна му Рос.

-Опитай се, защото на края на годината е напълно възможно да останете на поправителен.-Рос поклати разбиращо глава.-А и какво толкова ви се случва, че не можете да сте концентриран?

-Просто някои хора, също като оценките ми, са паднали на много ниско ниво. И боли...

В този момент той ме забеляза и болка присви сърцето ми. Аз бях този човек.

-Е, дано да се оправите. Довиждане.-каза директорът и се обърна. Нямаше как да не ме види. -Добър ден, госпожице Греъм.

-Добър ден.-поздравих го и той си продължи по пътя.

Тръгнах към изхода, но пътя ми минаваше покрай Рос.

-Значи ще се правим на непознати, така ли?-попитах го по средата на пътя си и се обърнах към него.

Той се правеше, че не говоря на него. Отвори шкафчето си, извади нещо малко и го пъхна в джоба си. Май приличаше на запалка. Не ми беше казвал, че пуши.

-Поне се направи, че ме слушаш.-казах му, но без успех.-Рос!

-Няма за какво да говоря с теб. Действията ти казаха достатъчно много.

Той се насочи към изхода, но аз го хванах с всичка сила за ръката и го дръпнах.

-Искам да ме чуеш, моля те. Всичко това, което видя беше една голяма лъжа. И се кълна, че направих всичко това за наше добро.

-За наше добро?! За наше добро приличаше на някоя току-що слязла от пилона в стриптийз клуб?! За наше добро се натискаше с някакъв от улицата?!

-Да, да всичко го направих за нас, Рос!-Усещах, че вече крещя, но ми беше все едно.-Иначе глупавата ти нацапана с грим приятелка щеше направи нещо, за което и двамата щяхме да страдаме.

-Какво е направила Селена?

-Като по чудо, този път Селена не е направила нищо. По добре питай другата си нацапана приятелка - Вайлет. Тя ще ти обясни защо всъщност се случи всичко.

-Каквото и да те е накарала да правиш, това не ти дава правото да ми изневеряваш!

Нямах повече сили са споря... Доближих се до него и го шамаросах с всичка сила. Изглеждаше шокиран от действието ми.

-Направих го за нас.-каза през зъби тихо, избърсах сълзите си и напуснах сградата.