И двете седяхме една срещу друга все едно току що бяхме видели призрак. 

-Хейли.-проговори най-после.-Какво правиш тук?

-Не се прави, че ти пука.-озъбих й се.

-Не аз те изгоних от вкъщи, така че ни се го изкарвай на мен! Не е ли малко късно да си тук? И то облечена така. Да не би да си...?

-Не!-срязах я.-Не съм такава, ясно?! Ами ти защо си тук?

-Бях на гости на една приятелка. Качвай се, ще те закарам вкъщи.

-Не искам да се прибирам! Баба...

-Просто се качи!

Качих се сърдито в колата и се настаних на  предната седалка до нея. Тя запали газта и потеглихме мълчаливо.

Нямаше нищо навън. Едва виждах пътя пред себе си. Това ми напомни, че животът ми е същия-пълна тъма. Усмихнах се тъжно на себе си. Как ли щяха да реаргират у дома?

-Виж, знам че не ме харесваш. Знам, че никога няма да заменя майка ти, но и не се и опитвам. Просто искам да знаеш, че не те мразя. Бих искала с теб да сме приятелки, дойдох с тази мисъл тук. Има ли възможност да...?

-Не те мразя, Вивиан.-обадих се.-Мразя него. Той ме изостави. 

-Знам и определено не се гордее с тази постъпка. Приятелки?

-Да. 

Двете се усмихнахме една на друга. Може би ако я опозная, няма да я смятам за толкова лоша.

-Нямам идея какво ще стане вкъщи. Облечена съм...

-Нека да замажем малко ситуацията.-прекъсна ме.-На задната седалка имам сак. Избери си нещо и се преоблечи.

-Наистина ли?-изненадах се.

-Да. Приятелките си помагат, нали?

Засмяхме се и след като и благодарих, се прехвърлих на задната седалка и започнах да ровя из сака. Харесах си един червен суичер и черен клин и ги облякох. Махнах и перуката.

                                   ****

Спряхме пред нас. Всичко беше тъмно и пусто. Не исках да се прибирам. Това вече не беше моя дом.

-Страх ме е, Вивиан.-признах си.

-Те са твоето семейство. Никога няма да те мразят.

Излязохме от колата и влязохме вътре. Отново мъртва тишина.

-Отивай си в стаята, аз лягам след малко.

Поклатих несигурно глава в отговор и тихичко се заизкачвах по стълбите. Бях сменила и обувките си и вмомента носех кецове.

Щом стигнах и последното стъпало, видях дядо. Спеше на леглото, а баба беше на стола до него. Не го бях виждала скоро. Изглеждаше толкова различно... Очите ми се насълзиха, но не исках да го събуждам. Затова просто притворих вратата и влязох в стаята си.

Там Ема се беше разположила на леглото ми и стискаше куклата си. Опитах се да бъда тиха, но както винаги, провалих всичко. Случайно настъпах една писукаща играчка на пода и от звука Ема се събуди.

-Хейли?-опита се да произнесе заспало.

-Шшт.-казах й тихо и се доближих до леглото.-Заспивай. Всичко е наред.

-Ти си тук. Ела при мен.-каза ми и разтвори ръцете си като за прегръдка.

Аз я хванах и я придърпах към себе си, за да легне в скута ми. Заспа още на първата секунда след това, но аз не успях. През главата ми се въртяха толкова много неща...

                                  ****

Не мигнах. Слънчевите лъчи вече навлизаха през прозореца на стаята, а аз още не бях заспала.

Чух стъпки. Вече всички би трябвало да са будни. Оставих Ема настрана и излязох. Беше време. Не можех да се крия цял живот.

Поех си въздух, бутнах вратата на стаята на баба и дядо и влязох.

Дядо лежеше парализиран на леглото, баба го хранеше като бебе, татко гледаше телевизия, а Вивиан правеше нещо на телефона си. Очевидно Кейлъб все още не беше станал.

Всички ме гледаха втренчено.

-Казах ви, че имам новина. Ето я - открих Хейли.-каза им весело Вивиан, но всички продължаваха да ме гледат лошо. Освен дядо. Той гледаше към купичката с картофено пюре.

-Здравейте.-смъмрих под носа си.

-Къде беше?-попита баща ми.

-Намерих я снощи като се връщах. Седеше на една пейка и беше толкова разстроена.-излъга Вивиан преди да успея да отговоря, въпреки че и аз щях да сторя същото.

-Да.-потвърдих лъжата.-Така беше.

-Пак ли се мота с онзи?-попита баба без да ме поглежда.

-Не! И "онзи" си има име. Не съм била с него.

Телефона ми в джоба на суичера иззвъня. Беше Вайлет. Пишеше довечера да отида у тях, за да ме преобрази в Кет и да занеса парите. Това ми напомни, че останалите дрехи и перуката бяха в колата на Вивиан.

-Вивиан.-върнах се отново в стаята и се обърнах към нея.-Може ли за малко?

Излязохме навън и заговорих шепнешком:

-Трябва да взема дрехите и перуката от колата ти, трябват ми.

-Добре, но за какво?

-Моля те, не задавай въпроси.

-В какво си се забъркала?-настоя тя.

-Казах да не задаваш! Сложно е, не мога да ти отговоря. Искам само да си мълчиш за това, ясно?

Успях да си взема нещата и ги напъхах в една стара раница, след което си тръгнах. Нямаше да ходя на училище, но не знаех дали трябва да се връщам у дома. Просто казах на Вивиан да предаде, че съм излязла.

                                     ****

  Телефона ми звънна. Този път не беше съобщение, а телефонно обаждане. Рос ми звънеше.

-Ало?-вдигнах.

-Хейли. Защо не си на училище? Видях, че те няма и тръгнах да те търся.-каза ми.

-Да, не съм на училище, защото съм...-Мисли, мисли!-...болна.

-О, така ли? А защото тогава си навън?

-Какво...?

Инстинктивно се обърнах и го видях да седи на няколко метра. Щом срещна погледа ми, дойде към мен.

-Престани да ме лъжеш. Искам да знам какво става сега. И не ми казвай, че нищо не става, защото много добре те познавам и знам, че криеш нещо! Кажи ми какво става!-каза сериозно и скръсти ръце пред гърдите си.

Не можех повече на крия всичко. Време беше да научи истината...

------------------------------

Извинявам се за забавянето, но просто след училище през седмицата наистина нямам време и сили да пиша. Нова глава другата седмица! хохо