Тротоарът, на който седях беше хладен и караше тялото ми да трепери. Играех си с ципа на училищната ми чанта и гледах как покрай мен минаваха с бясна скорост коли.

Не си направих труда да се прибера вкъщи и да си взема нещо. Сега имах единствено яке, телефон и няколко учебника в чантата си. Не знаех къде щях да нощувам. Та аз дори нямах пари!

Станах и се запътих към дома на единственият човек, които би ме разбрал и подслонил.

Вече беше около осем вечерта и аз пристигнах в големия двор на Рос.

Щом се доближих обаче, чух викове отвътре.

-Няма да излизаш навън!-чух мъжки крясък.-Това, че си си правил каквото искаш докато си бил сам не значи, че сега ще бъде по същия начин! Моята къща, моите правила!

-Успокой се, скъпи.-обади се някаква жена.

-Ще се успокоя когато синът ми стане човек! Човек с бъдеще, а не такъв, който пресушава всяка бутилка с алкохол в къщата!

Тръпки ме побиха от тона му.

-Може би ако вие бяхте до мен, сега нямаше да съм такъв!-чух Рос, но гласът му звучеше различно. Не беше толкова самоуверен. У дома той беше уязвим.

-Да не си посмял да говориш, момченце!-изкрещя баща му и чух чупене на предмет и удар.

Очите ми се насълзиха, не можех да понеса повече. Тръгнах отново по улицата.

Около мен всичко беше шумно, но в ума си чувах единствено разговора от преди малко. Как е възможно да се държат така с него?! Но после се сетих, че току що бях изгонена от вкъщи. Очевидно не всеки родител знае как да се отнася с детето си. 

                                    ****

Вървях без посока. Нямаше къде другаде да отида. Наслаждавах се на красивите светлини на сградите. Разходих се и по плажа с надеждата да видя Рос, но беше невъзможно да дойде.

Не знам как ми хрумна и как точно се реших, но се намерих на покрива на една сграда. Време беше да сложа край. Никога не съм си представяла, че някога ще го направя. Шестнадесет години си повтарях, че никога няма да посегна на живота си. Явно просто не съм знаела бъдещето си.

Полунощ. Градът вече беше по - тих. Надявах се всичко да мине бързо и безболезнено.

Престъпих към ръба. Сградата беше на седем етажа. Скокът щеше да ме убие. Но това беше целта.

Свалих чантата си от рамото и тя падна до мен. Чу се тихо счупване. Очевидно някой молив се е счупил при удара със земята. Взех един ластик от китката си и вързах косата си на разхлабен кок. Няколко кичура не успяха да се хванат и паднаха върху очите ми, но не си направих груда да ги прибера. През цялото това време ръцете ми трепереха.

Усещах вятърът в лицето си. Дишах тежко и сърцето ми биеше учестено. Свалих якето от раменете си. Погледнах надолу и само от това ми се зави свят. Но трябваше да го направя! Сега или никога!

Хвърлих последен поглед към родния си град и към звездите. Направих няколко крачки назад, за да се засиля. Чак тогава забелязах, че погледът ми беше замъглен. Сълзи... Защо винаги трябва да плача?!

Последни глътки въздух. Едно. Разтърсих ръце, за да спрат да треперят. Две. Избърсах сълзите. Три.

Засилих се, тръгнах...но не успях. Спрях се на ръба. Не можах да го направя. Толкова го исках, но нещо отвътре ме глождеше през цялото време. Не биваше да умирам! Трябваше да се справя със препятствията! Дядо винаги ми е казвал това. Време беше да му докажа, че съм силна. Въпреки че не знаеше коя съм.

Облякох якето, взех чантата и слязох по най - бързия начин.

Сградата беше жилищен блок с апартаменти. Слизайки по стълбите обаче, чух отваряне на врата.

-Хейли?-обади се заспал момичешки глас. Обърнах се и видях Габи.-Какво правиш тук?

Беше по пижама и кучешки пантофки, а косата й беше дори по - бухнала от обикновено. Личеше си, че току що се е измъкнала от леглото.

-Аз... Не знам всъщност. Просто вече си нямам дом.-признах си.

-Какво?

-Имам семейни проблеми. Днес баба ми каза да не се прибирам повече.

-Влизай вътре.-покани ме и отвори мързеливо вратата, за да вляза.

-Не, не мога да остана у вас.

-Влизай, хайде. Нищо няма да стане. А и ти цялата трепериш. По - бързо, че и на мен ми стана студено.

Предпазливо влязох в кокетното й малко апартаментче. От хъркането разбрах в коя стая са родителите й.

Тя ме насочи към една стая в дъното на коридора. Беше боядисана в зелено. Леглото беше разхвърляно, а по земята седяха някакви дрехи и обувки. От ъгъла чух размърдване и една голяма персийска котка се протегна.

-Това е Аманда.-каза Габи и затвори вратата след себе си.-Не винаги е дружелюбна в началото, но ще й свикнеш. Искаш ли нещо за пиене или ядене?

-Не, благодаря.-отказах.

Тя отвори гардероба си и извади една възглавница. Хвърли я до своята на леглото.

-Заповядай.

-Сериозно, няма нужда. Мога и да си ходя.

-Няма къде да отидеш. Наистина няма проблем. Родителите ми няма да имат нищо против. А сега, ако обичаш, лягай и заспивай, защото съм страшно уморена.

-Благодаря ти, Габи!-казах весело и я прегърнах. Тя също ме стисна силно.

Оставих си нещата, свалих си кецовете и се напъхах под завивките. Габи направи същото. Издърпах възглавницата си към края, все пак не исках да я притеснявам и мигновено се унесох в дълбок сън.