Не знам колко време бягах до болницата, но не ме и интересуваше. В главата ми беше само една мисъл - дядо.

Най - накрая пристигнах и отидох на рецепцията.

-Търся стаята на Стивън Джоунс.-казах задъхано.

-На третия етаж е. Стая 313.-отговори ми уморената жена и побягнах към стълбите. Не използвах асансьора, защото знаех, че само ще ме забави повече.

Стълбището беше пусто и този факт го правеше и малко зловещо. Винаги съм мразела болниците!

Стигнах третия етаж и буквално нахлух в коридора. Имаше малко хора, които ме гледаха странно, а в края на помещението забелязах баба да говори с една от сестрите. Щом ме забеляза, двете се втурнахме една към друга и се прегърнахме.

-Хейли, къде беше??-попита тя хем радостно, хем ядосано.

-Сега това не е важно. Къде е дядо?

Тръгнахме по коридора и влязохме в предпоследната стая. Изведнъж ме побиха тръпки. Толкова исках да го видя, но просто не исках да бъде точно тук.

Вратата изскърца при отварянето, поех си въздух и влязох. Стаята не беше голяма, стените бяха бели и на доста места мазилката се ронеше. Имаше две легла, но едното не беше празно.

Дядо седеше на системи и гледаше към мен изненадано.

-Виж кой е дошъл да те види.-каза баба весело все едно говореше на малко бебе. Опитах се да се усмихна, но едва успях.-Помниш ли я?

-Клара.-промърмори дядо. Мама се казваше Клара.

-Има амнезия. Не помни всичко. Сега си спомня майка ти като малка.-обясни ми баба. Мама беше тяхна дъщеря.-Ще отида да взема нещо от закусвалнята. Ти го наглеждай.

Веднага след като вратата се затвори, седнах на празното легло и хванах ръката на дядо, която сега беше слаба и безжизнена.

-Хей... Аз не съм Клара. Аз съм нейната дъщеря, твоята внучка - Хейли. Помниш ли ме? Наричаш ме хлапе откакто се помня.

Очите му ме гледаха объркано. И аз щях да гледам по същия начин ако нещо подобно се беше случило на мен.

-Къде е Клара?

-Тя...-В гърлото ми заседна една голяма буца и очите ми се напълниха със сълзи.-Тя е на по - добро място сега, повярвай ми.

Лека усмивка се прокрадна по устните ми, но паренето в очите се увеличи. Тъкмо бях на ръба да заплача когато телефона ми звънна. Бях го взела преди да тръгна за насам. Изписа се името на Рос.

-Рос. Има ли нещо?

-Исках да знам дали си добре. Какво ти казаха?-чух гласа му от другата страна.

-Сега не е много подходящо да говорим за това.

-Защо?

-Защото се намирам в болницата.-Поклатих глава.-Знаех си, че ще стане нещо.

-Какво правиш там?-Гласът му стана загрижен.-Кой е пострадал? Хейли, кажи ми сега!

-Не мога да говоря сега. Ще се видим утре в училище, ако мога по - късно ще ти звънна.

-Хейли, тревожиш ме!

-Няма да казвам, че всичко е наред, защото така ще излъжа и самата себе си. Просто не мога да ти кажа сега. До утре, Рос.-казах и затворих телефона. Дядо явно ме е гледал през цялото време и вмомента виждаше сълзите, които се стичаха по бузите ми.

-Какво има?-попита ме.

-Нищо.-Избърсах сълзите и се опитах да звуча колкото се може по - нормално. Денят започна толкова добре, а сега...

                                   ****

Дядо беше заспал. Баба оправяше  храната, оставена на нощното шкафче, а аз просто седях и гледах в пространството. Беше вече следобед. Не бях мърдала от мястото си с часове.

-Къде беше?? Не си мисли, че ще се отървеш от темата.-каза баба ядосано шепнешком.

-Важното е, че съм тук сега, нали?-опитах се да избегна разпита.

-Не си била сама явно. Някой ти е предложил да избягате и ти си се съгласила. Сама не би направила такова нещо.-Тя остави кутията със задушени картофи и ме изгледа строго.-Как се казваше онова момче?

-Защо замесваш и Рос?-попитах, въпреки че той вече беше замесен.

-Защото си била с него! Още от самото начало не ми хареса. Спа ли вече с теб?

-Не те интересува какво е правил с мен. Това не ти влиза в работата!-Действително не беше спал с мен, но просто трябваше да й отвърна по някакъв начин.-Остави ме да си живея живота!

Станах, но тя ме хвана толкова здраво за ръката, че чак ме заболя.

-Край, това е! Няма да се виждаш повече с това момче!

-В едно училище сме!

-Добре, но няма да се доближаваш до него извън гимназията.

-Не можеш да ми заповядваш!-озъбих й се.

-А ти не можеш да ми държиш такъв тон! Сега ще се прибереш у дома, ще си подготвиш домашните и утре ще отидеш на училище.

-Но аз щях да оставам тук!

-Не!-Чухме дядо да се размърдва и намалихме тона.-И си помисли добре... Дали това момче толкова те обича? Дали не се целува вмомента с някоя друга, хм? Толкова ли си сигурна в чувствата му?... Помисли си добре.

След тези думи отпусна хватката, а аз се запътих към вкъщи с надеждата този ден да свърши.

-------------------------

Съжалявам, че не пуснах по - рано,  просто все нямах възможност. Имам семейни проблеми, пък и съм пристрастена към книгата "Дивергенти" :D. Дано ме разберете и благодаря, че четете! :*