ПРИСТИИИГА ХУУБАВААТА ДЖИИДЖИИИ! С ДОБРОО СЪРЦЕЕ, ЗАСМЯНО ЛИЦЕЕ И НОВА ГЛАВАА!

ЛЕКО ПОЗАКЪСНЯЛА, НО ДЪЛГА ГЛАВА, КОЯТО СЕ НАДЯВАМ ДА ЗАОБИЧАТЕ ПОНЕ НАПОЛОВИНА КОЛКОТО АЗ Я ОБИЧАМ, ЗАЩОТО... ТАКА!

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Огнян

— Имаш ли цигара? — Явор дори не бе затворил вратата на колата си, когато се облегнах на своята и скръстих ръце. Не треперех от глад за никотин, но вечерта беше тежка, а едва минаваше девет. Исках просто да закарам малкия вкъщи, да се прибера и да спя до понеделник. Ален наистина бе съкратил живота ми с пет години.

— Дръж. — подаде ми кутията "Парламент" и запалката, а аз ги взех от него, обслужвайки се. — Как е той?

— Ще живее, стига да не го удуша, докато спи. — издишах облак дим и отметнах глава назад, оставяйки хладния вятър да ме освежи малко. — Бих предложил пари на Карина, но е по-вероятно да ми ги натъпче в трахеята, отколкото да ги приеме.

— Ще ѝ вземем нещо хубаво и ще пратим Ален да ѝ го донесе като знак на благодарност, щом се оправи. — самият той запали цигара, щом му ги подадох обратно и ми намигна. — Тя още те обича.

— Иска ли ти се? — тръснах пепелта на земята.

— Определено. Но имам и доказателства. Първо – жив си. Второ – не ти е забила скалпел в някоя главна артерия. — започна да изброява на пръсти, а аз поклатих глава с усмивка.

— Ако я беше видял, щеше да знаеш, че го обмисляше.

— Но не го е сторила, нали? Това е, защото още те обича. — сръчка ме с пръст в гърдите, точно както Дея бе направила преди половин час, но по съвсем друга причина.

— Или защото трудно би обяснила каква е причината да ме приключи по средата на коридора. — предложих, а той извъртя очи.

— Никакъв оптимизъм.

— Не и тази вечер. — фаровете на нечия кола ни осветиха, преди собственика да паркира до Явор. И двамата останахме загледани в автомобила, докато не излезе мъж, който не успях да разпозная в първия миг, тъй като светлината на този паркинг явно не бе чак такъв приоритет. Но въпреки това не можех да объркам физиономията на Мартин дори в тъмното, а явно той също.

— Огняне? Какво търсиш тук, по дяволите? — огледа се, за да се увери, че не ни виждат, преди да дойде до нас и да ми подаде ръка, привличайки ме в братска прегръдка.

— Дълга история, братле.

— Карина ми я представи достатъчно накратко, докато Ирина те псуваше. — засмях се, когато на Явор му светна.

— Мамка му! Ти си братлето на нашето момиче! Аз съм Явор, приятно ми е. — подаде му ръка, а Мартин я пое.

— Мартин. На мен също. И не наричай сестра ми ваше момиче пред някого другиго. Жена ми има остър маникюр и няма да го жали. — огледа ни и двамата, преди отново да върне вниманието си върху мен. — Да разбирам, че има продължение на любимия ми филм?

— Не искам да го обсъждам точно сега. При теб какво става? Не сме се виждали от години. — един от най-близките ми хора, на когото се предполагаше, че ще стана зет някой ден, разпери длани до тялото си и се усмихна с цялото щастие на света.

— Горд съпруг и татко на четиригодишна устата блондинка.

— Сериозно? — веждите ми се вдигнаха чак в косата и разтворих ръце, за да го прегърна. Мамка му! Мъжът, който се кълнеше, че ще е юнашки баща, имаше дъщеричка и доколкото разбирах беше копие на майка си. — Шибан щастливец. — потупах го по гърба, когато видях Карина да минава през входа на болницата и да се оглежда, вероятно за брат си, което ме накара да се отдръпна. — Третата най-прекрасна жена в живота ти идва. Не я ядосвай,  като я оставиш да те види с нас.

— Ти и баща ми сте единствените мъже, които някога са казвали, че този звяр е прекрасна жена. — поклати глава, когато Кари ни забеляза и тръгна към нас. — Как мина денят Ви, докторе? Досадни пациенти? — Мартин преметна ръка през раменете ѝ, когато дойде до нас.

— Само в края на смяната. — погледна ме с бялото на окото си, а Явор едва сдържа смеха си. Копелето така се забавляваше на мой гръб, че щях да започна да го таксувам за цирка, който му изнасях. — Нямаш нищо против Огнян да се присъедини към нас тази вечер, нали? — въпросът ѝ го накара да ме погледне, но самият аз бях също толкова изненадан, когато тя се обърна към Явор. — Предполагам, че ти ще се справиш с Ален? Дея ще ти каже как да се грижите за него следващите няколко дни. — доволната му усмивка ме застигна за секунда, преди да пристъпи към Карина, да хване главата ѝ в дланите си и да лепне звучна целувка на челото ѝ.

— Не ми мисли калпазанина, булка. Ще го гледам като писано яйце, докато се вдигне на крака, а след това ще му ги счупя. — не ме погледна дори за миг, но знаех, че усеща лазерите, които зениците ми изстрелваха по него.

— Перфектно! — Карина напълно игнорира обръщението и лукавостта, разляла се по лицето му като мед, когато се обърна към колата на брат си, а шоколадовите ѝ кичури се развяха от полъха на вятъра. — Ако не помниш адреса, карай след нас. — думите ѝ бяха адресирани за моите уши, миг преди вратата да се затвори след нея.

— Какво е намислила? — Мартин ме изгледа озадачено, а аз разперих ръце.

— Защо питаш мен? Ти си ѝ брат!

— А, ти си този, който я предизвиква непрестанно! Качвай се в колата и да вървим. Дори не желая да питам кой е този Ален и защо си го довел тук. — сложи ръка на дръжката, но явно се сети за нещо, защото ми метна смъртоносно сериозен поглед. — Каквото и да ти каже Ирина, не смей да отговаряш. Ако детето ми научи и една нова дума тази вечер, независимо дали е излязла от устата на майка ѝ, държа теб отговорен.

— Бебето ти няма да разбере как се появяват бебетата по моя вина, не се бой. — извъртях очи и тръгнах към шофьорското място. Не знаех какво още ми предстои тази нощ, но знаех едно. Карина ми беше бясна и този път нямаше да ми се размине, а там, където отивах, не ме чакаше нищо по-добро от една откачена блондинка, която бленуваше да ме удуши с голи ръце. Е, можеше да се нареди на опашката, защото приятелката ѝ вероятно щеше да го направи преди нея.

Карина

— Наред ли е всичко?

— Нищо не е наред. — гласът ми прозвуча по-режещ отколкото ми се искаше да бъде към брат ми. През целия път на практика треперех от нерви, но всичко, което се случи през последния месец, вече ми идваше в повече. Спуснах клепачи и вдишах дълбоко. Не си го изкарвай на Мартин. Запази всяка капчица гняв за Огнян, вземи отговорите си и го изхвърли от живота си веднъж завинаги. Приключи с този мъж и този път наистина. — Извинявай.

— Не се тревожи. Но мислиш ли, че да идва с нас е добра идея?

— Не. Но аз имам въпроси, а той има отговорите.

— И си сигурна, че ги искаш?

— Не. Но съм решена да ги получа. — отворих прозореца, допускайки хладния въздух в колата. — Омръзна ми да си мълча и да приемам всичко. Винаги съм се трудила, за да постигам нещата в живота си, нищо не ми е било даром и Огнян няма правото да ме лъже, след като съм била откровена с него през цялото време. Дължи ми истината.

— Ами ако има две истини? Твоята и неговата?

— Ако ще и сто истини да има, не тежат повече от една лъжа. А неговата се равнява на цял един живот в ада.

— Наистина не знам какво да ти кажа. Огнян е грешен, но не го съди прибързано. Няма да станеш по-добра от него, ако се оставиш да те води ненавистта. — равният му тон не трепна дори за миг, когато спря пред дома му, без да ме поглежда. Фаровете зад нас изгаснаха секунда след неговите, докато се взирах в батко си мълчаливо, осмисляйки думите му. Прав беше. Имах право да изисквам истината, но не и да съдя причините му да не ми я каже. Не, защото не бяха моя работа, а защото бяха повече негова. А вече твърде дълго нямаше "ние". Бяхме аз, той и отделните ни животи.

— Ти кога помъдря толкова?

— Годинките си казват думата. Вече съм баща и се мъча да давам съвети като такъв. — поклати глава с усмивка. — Май този път ми се получи.

— И искаш да ми кажеш, че времето ти на бияч приключи? — вирнах вежда, а неговият сериозен поглед ме фиксира.

— Смлях го от бой, когато отидох да ти взема багажа. Достатъчно зрял съм да ви оставя да поговорите насаме, но ако видя очите ти дори само насълзени, ще му счупя носа без да се замисля. — очите му обещаваха, а раменете му бяха напрегнати, сякаш вече стъпваше на боксовия ринг. — Независимо какво е подтикнало събитията между вас да завършат така, ти винаги си оставаш моята малка сестричка, а той копелето, което дръзна да я нарани. Помни го и ме извикай, ако има нужда.

— Ясно. — кимнах отсечено, но през усмивка. Защото нямаше значение колко пъти сме се карали през годините, колко бой си бяхме хвърлили или как се наричахме. Двамата умирахме един за друг, дори никога да не го казвахме на глас.

— Хайде. — кимна към къщата. — Колкото по-бързо Ирина го насоли, толкова по-бързо ще можете да говорите и да го изхвърля от тук. — намигна ми.

Отворих вратата и излязох от автомобила през смях. Когато погледнах Огнян, той седеше облегнат на вратата на колата си, наблюдавайки ме, сякаш нещо му е липсвало и го е открил чак сега. Присвих рамене с неудобство, тъй като спомените за всички пъти, в които ме е чакал в същата поза и със същия поглед, не се забавиха да ме заринат. Изобщо не се размеквай! Не си го и помисляй!

— Пътят е оттук. — Мартин се обади саркастично, когато никой от нас не тръгна към портата. Влезе и продължи по пътеката, а Огнян протегна ръка в знак да мина първа. За пръв път в живота ми изпитах раздразнение от проклетите му навици да се държи като джентълмен независимо от всичко и последвах брат си.

— Лельоооо! — познатият позрав прозвуча в ушите ми, преди Дени да изхвърчи от трапезарията и да се забие в краката ми.

— На леля малката принцеса! — взех я на ръце и я нацелувах хубаво, преди любопитните ѝ очички да открият огромния прабългарин зад гърба ми и да се спуснат по него изучаващо.

— Здра– Ирина се закотви на прага, когато забеляза това, което дъщеря ѝ гледаше и присви очи злобно. — Този какво търси тук?

— Не тръгвай с рогата напред. — Мартин отиде до нея, но отровата вече се надигаше в гърлото ѝ като събуждащ се вулкан, а тя не бе от жените, които ще задържат забележките за себе си.

— Такива нямам, но като гледам липсата на халка, се надявам той да притежава. — инстинктът ми бе да стрелна ръцете му с поглед, уверявайки се, че думите на приятелката ми са истина. Честно казано не се бях питала дали все пак се е стигнало до сватба, но сега въпросът какво се е случило с другото момиче, се вкопчи в съзнанието ми като пиявица.

— Наистина се радвам да те видя, Ирина.

— Съжалявам да чуя, че се радваш на каквото и да било. — нежелана усмивка задърпа устните ми нагоре, докато тя го режеше безмилостно. Можех да остана така и да слушам размяната на реплики цяла нощ, без да го съжаля дори за миг.

— Както и трябва. — кимна разбиращо и пристъпи към мен, вдигайки ръка, за да щипне тази на Дени. — Аз съм Огнян. — представи ѝ се. — Удоволствие е да се запозная с Вас, млада госпожице.

— Аз съм Дени. — малката ѝ ръчичка стисна три от пръстите му, а аз не смеех да вдигна поглед. Усещах дъхът му в косата си, лицето му беше твърде близо до моето, а това ме изнервяше до крайност. Проклетото ми тяло защо продължаваше да реагира на близостта му, мътните ме взели? — По-късно ще ти кажа дали ми е приятно.

— Денислава! — възмутеното ахване на брат ми беше точно обратното на сърдечния смях, който избяга от Ирина, но малката продължи най-безцеремонно.

— На теб как ти викат на галено?

— Огнян. — сви рамене. — Нямам си прякор. Защо не ми измислиш ти? — усмихна ѝ се и можех да се закълна, че виждах зъбчатите колелца, които се въртяха в русата ѝ главица, докато се чудеше как да го нарече.

— Ого! — измисли след няколко секунди, а той разтвори ръце с усмивка.

— Тогава вече съм Ого. А на теб как ти казват? — можех да усетя онова сладко преобръщане в стомаха си, само като виждах с каква лекота се разбираше с опаката ми племенница, което ме караше да изпитвам неустоимото желание да си забия шамар. За бога, Карина, не забравяй защо го доведе тук!

— Зависи. Тати ми вика принцеса, леля ми казва "на леля момичето", за едните баба и дядо съм отровното сладкишче, за другите съм малкия звяр, а мама ми вика тамагочи. Ама и Дени става. — изреди основните прякори, а Огнян слушаше внимателно и кимаше след всеки един.

— Мама както винаги е изключително креативна. — хвърли поглед към Ирина, а тя му се усмихна кисело.

— Идея си нямаш в колко отношения мога да проявя изобретателност.

— Не държа да научавам.

— В друг случай бих те нарекла умен мъж. — завъртя се и отново влезе в трапезарията, а Мартин въздъхна тежко.

— Добре дошъл. Моля, заповядай.

— Ценя гостоприемството. — Огнян мина покрай мен със смела крачка, а аз го последвах с детето на ръце.

Придържай се към плана си, Карина. Вечеряйте, получи отговорите на въпросите си и го изритай от живота си. Толкова е просто.