ПРИСТИИИГА ХУУБАВААТА ДЖИИДЖИИИ! С ДОБРОО СЪРЦЕЕ, ЗАСМЯНО ЛИЦЕЕ И НОВА ГЛАВАА!

НО МАЙ ЕДИНСТВЕНОТО ЗАСМЯНО ЛИЦЕ В НЕЯ ЩЕ Е МОЕТО, МИЛИ МОИ, ЗАЩОТО КАКА КАРИ НИКАК НЕ Е ОЧАРОВАНА ОТ ОТКРИЯТА СИ ЗА ОГНЯН!
Е, НЯМА ДА ВИ ИЗДАВАМ ПОВЕЧЕ, А НАПРАВО ВИ ОСТАВЯМ САМИ ДА СЕ УВЕРИТЕ В ТОВА.

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Карина

Проследих Дея с поглед, надявайки се в последния момент да се сети, че ѝ трябвам за нещо и да ме извика, но тя дори не се обърна да ме погледне, преди да завие по коридора, оставяйки ме напълно сама с бившия ми и хлапето, което изглеждаше пред криза.

— Какъв е проблемът? — съумях да запазя професионалния си тон, макар отсега да предчувствах, че след секунда ще ми се иска да наритам Огнян до изхода на болницата, откъдето охраната да се заеме с него. Може да не се бяхме виждали с години, но все още познавах израженията му до болка добре и можех да видя нежеланието, насищащо очите му. Просто знаех, че никога нямаше да дойде при мен, ако имаше къде другаде да отиде, което означаваше, че предстоеше да чуя нещо, което никак няма да ми хареса.

— Трябва ни малко помощ.

— С какво по-точно? — скръстих ръце пред себе си. Погледът, който ми метна, обикновено би ме разсмял, тъй като го бях виждала само веднъж и то при едно от посещенията ни при баба му и дядо му. Човекът ми бе издал, че като дете любимият му внук целодневно е гледал така, защото това било изражението "Знам, че сгафих и съжалявам". Но сега не ми бе никак забавно, защото виждах младото момче пред себе си и ми идваше да се разплача само като го гледам.

Огнян се огледа наоколо, уверявайки се, че сме само ние тримата, което ме изнерви допълнително. Лошото предчувствие се загнезди в стомаха ми, давайки обещание за проблеми и затруднявайки дишането ми. Мамка му. Вече дори не бях сигурна, че искам да чуя с какво си имам работа.

— Да кажем, че малкият беладжия изяде нещо, което не трябваше, а аз не мога да го заведа в държавна болница.

Червената лампа светна в главата ми и сирената за опасност започна да вие по-силно от всякога, когато осъзнах какво ми намеква. Зениците ми сигурно придобиха размерите на футболни топки, когато погледнах детето, а то наведе глава, за да избегне очния контакт. Срам и страх сгърчиха чертите му, докато преплиташе и разплиташе пръстите на ръцете си, а аз преглътнах трудно.

— Какво има в корема му? — Огнян също избегна погледа ми, но шокът вече ме бе изпълнил с адреналин и щях да питам, докато не чуя опасенията си от неговата уста. — Огняне. — изсъсках името му. —Какво има в корема му? — несъзнателно пръстите ми се свиха в юмруци, зъбите ми заскърцаха от стискане, а на мен ми се искаше да викам с пълно гърло, сякаш едва тогава мъжът срещу мен щеше да осъзнае за какво мисля аз и щеше да ме опровергае. — Знаем го и двамата. Ще се уверя в това, но го кажи. Кажи го! Кажи ми, че си шибано корумпиран! — блъснах го назад, а сините очи, за които някога бях готова да умра, се впиха в моите предизвикателно.

— Ако го кажа какво? Какво ще направиш? — избухна, сякаш аз бях онази, която се бе появила в работата му, за да моли за услуги под масата.

— Ще те пратя по дяволите! — извиках на свой ред. Безрадостна усмивка се появи на лицето му, карайки ме да спусна очи по него, сякаш го виждах за пръв път.

Някак времето бе успяло да ми набие в главата, че този човек никога не е бил моят Огнян, но сега не бях сигурна, че някога изобщо съм познавала мъжа, носещ това име. Сякаш цялата ни връзка, заедно с всички неща, които някога сме споделили един с друг, са били единствено в моята глава. Сякаш никога не съм слушала за детството му, за мечтите и целите му, сякаш не бях деляла възглавница с него, не му бях казвала всяка своя мисъл, сякаш никога не сме се правили щастливи един-друг. И сега тази мисъл ми тежеше достатъчно, за да ме смаже.

— Карина, бъди реалист. Не съм толкова наивен, за да си мисля, че ще ми помогнеш за нещо такова. Но помогни на хлапето. — посочи го, но не го погледнах. Още една среща с насълзените жални очи на това дете и щях да клекна.

— Мога да му помогна и все пак да се обадя в полицията.

— Ако наистина мислиш да го направиш, нека просто разстрелям и трима ни и да се свършва. Така шанса да опазим живота на приятелката ти е по-голям. — споменаването на Дея беше като удар в стомаха и изведнъж усетих жлъчката да се надига по хранопровода ми. Как можа това копеле изобщо да си помисли за мен в подобен момент? И колко дълбоко бе затънал в нелегалните си дела? — Ако този случай стигне до колегите ми, сме мъртви. В тази игра всеки, който знае нещо, което не бива, умира.

Колегите му? По дяволите и шибаните му колеги! Някога Марио и Иван му бяха колеги.

— Ти явно си в тази игра достатъчно дълго, за да го знаеш. — за пръв път в живота ми ми горчеше от думи, излезли от устата ми. Веждите му се повдигнаха леко, но не отрече. Сухите му устни се притвориха, сякаш опитваше да скрие, че не му достига въздух, а езикът му изпълзя навън, за да ги навлажни. Търсеше думи, но фактът, че дори не опитваше да оспори моите, ми говореше достатъчно. Все неща, които не исках да знам, но въпреки това затъвах все по-дълбоко в разочарованието си от лъжите на този мъж, с всяка следваща секунда, в която той бе около мен.

— Обещавам ти, Карина, това е първият и последният път, в който те търся за подобно нещо. Проклет да съм ако не е така. — каза тихо, но това само разпали гнева ми към него още повече. Беше достатъчно, че го искаше веднъж.

— Проклет да си, дори ако е така. — изплюх в лицето му. — Ако наркотиците се разсипят в стомаха на това дете и то умре, ще те изпортя. Ако ще да е последното, което ще направя. — искаше ми се да го удрям, докато и последната капчица ярост не се отцеди от тялото ми, но нямах този лукс. Вместо това си поех дълъг успокоителен дъх и го погледнах право в очите. — Отиди в кабинета ми и извикай Дея. Аз ще го подготвя за операция. — сложих ръка върху лакътя на детето и го поведох към една от операционните, когато гласът на Огнян ни настигна.

— Къде е кабинетът ти?

— Не достатъчно далеч от теб, очевидно. — дори не си направих труда да се обърна, когато го отрязах. Господи, що за грях бях извършила, че ме срещна с този мъж?

Огнян

В чакалнята пред операционната се чуваше единствено и само нервното тропане на крака ми, докато чаках шибаните врати да се отворят и някой да излезе, за да ми каже какво се случва с Ален. Минутите се нижеха като часове и единственото, което ми правеше компания, беше мислите за разговора ми с Карина, преди да изкара детето от полезрението ми, за да спаси живота му. Ако преди не ме мразеше, то сега със сигурност не можеше да ме гледа. Бях го видял в очите ѝ. Изненадата, разочарованието, гневът. Бог ми бе свидетел, че последното, което исках, бе да я замеся в тази история, но просто не можех да оставя това дете да умре, особено след като аз бях първия, за когото се беше сетил. 

Скочих като навит на пружина, щом вратите се отвориха и Дея излезе през тях. Дори не се опита да прикрие отвращението си, когато спря пред мен и скръсти ръце пред гърдите си.

— Той добре ли е? — погледът, който ми метна, бе способен да смрази кръвта и на мъртвец. Само че моята и без това вече не циркулираше във вените, а седеше на едно място, очаквайки присъдата. Щях ли да организирам погребение или само да смеля малкия от бой, веднага щом се оправи.

— Не и благодарение на теб. — изсъска, но дори това, не ме спря да си отдъхна.

Щеше да живее. Карина бе свършила магията си и по-добре хлапакът да нацелуваше земята под краката ѝ веднага щом се събуди, иначе горко му. Дължеше ѝ дори повече от един живот, а аз вече не знаех дали някога ще успея да изкупя греховете си пред нея. Но със сигурност знаех, че нямам шанс пред брюнетката срещу мен, която бе готова да ме нареже на тънко с острия си език, стига да имаше физическата способност.

— Сериозно, какъв ти е проблемът? Родителите ти са забравили да викнат някоя позната врачка на кръщенето ти и тя те е проклела ли? Ти си пълната противоположност на Мидас. Каквото докоснеш се руши. — изплю, пристъпвайки към мен. — Стой далеч от Карина. — забоде пръст в гърдите ми, докато очите ѝ излъчваха ненавист, сякаш е радиация. — Достатъчно дълго ѝ отне да се възстанови след щетите, които ти остави след себе си. — с това улучи право в десетката, секвайки въздуха в дробовете ми. Бях виждал и правил много неща, но едно винаги щеше да кара стомаха ми да се преобръща и то бе незаслужената болка, която бях завещал на Карина, когато я изоставих. Тази вина щеше да ми тежи и след петдесет, и след сто години, стига изобщо да доживеех до старини.

— Това беше последният път, в който някоя от вас ме вижда. — опитах да преглътна буцата, която думите ѝ оставиха в гърлото ми, но бе все едно се мъча да ям пясък.

— Оправи ми мнението за теб малко и ми покажи, че поне думата ти струва нещо. — понечи да ме подмине, но се спря и отново се обърна към мен. — Няма как да го оставим в стая. Запиши си телефона ми и ме набери, за да имам твоя, а довечера ще ти пиша с подробности какво да не яде и как да се грижите за раната.

— Оценявам го.

— Не го правя заради теб. — отряза ме и ми продиктува телефонния си номер, преди да се врътне отново, оставяйки ме сам със себе си. Единственият човек, с когото не исках да прекарвам повече време.