ЗДРАВЕЙТЕ, МИЛИ МОИ!
ЧАСОВЕ ПРЕДИ ДА СИ КАЖЕМ ДОВИЖДАНЕ С 2023-та, АЗ СЕ ПОЯВЯВАМ С НОВА ДЪЛГА (И ПОСЛЕДНА ЗА ТАЗИ ГОДИНА) ГЛАВА, КОЯТО СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА!

ЖЕЛАЯ ВИ ВЕСЕЛО ПОСРЕЩАНЕ НА '24-та И САМО ПОЗИТИВНИ ЕМОЦИИ ПРЕЗ ВСИЧКИТЕ ИДВАЩИ 366 ДНИ!

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Карина

— Какво става, дразнител? — до болка познатият глас на брат ми стигна до мен, когато минах покрай вратата на хола и се заковах за мястото си, само за да го видя седнал до шкафа с игрите за плейстейшън. Не, не, не, не, не! Той не трябваше да е тук! Трябваше да се е разкарал още по обяд! — Как беше в университета днес?

— Ти какво търсиш тук? — изненадата полепна в гласа ми, извисявайки го с една идея.

— Кари, по-възпитано! — забележката на мама долетя от кухнята, карайки баща и син да се подсмихнат.

— Мили батко, ти какво търсиш тук? — възвърнах нормалния си тон и изпънах устни в очебодно фалшива усмивка. — Не трябваше ли вече да се любуваш на новия си дом? — скръстих ръце пред себе си. Не бях чакала три години да се махне от къщата, за да виси само тук. Не и след като бях опитала живота на единствено дете, докато следваше в Пловдив. Не, че не обичах брат си, но повече го обичах, когато не живеем под един покрив.

— Трябваше, но глупаците, които правиха долната баня, са спукали една от тръбите. Направо ми призля като чух, че ще им трябва още една седмица да отстранят проблема.

— Ужас. — направих физиономия не толкова заради лошия късмет на брат ми, колкото заради моя. Седем дни в една къща означаваше още четиринадесет причини да се скараме или сбием. Или и двете.

— Вие какво правихте с Ирина, че си идваш чак сега? — дори не си направих труда да отговоря на тъпия му въпрос, а просто вдигнах двете малки торбички в дясната си ръка.

— Какво пак си пазарувала? — изпуфтя сякаш вадеше парите от своя джоб.

— Бяха ми свършили два крема и си харесах една блуза. — извъртях очи. — Отивам да си оставя нещата в стаята и ще помогна на мама. — изпратих въздушна целувка на баща ни, а той я улови и залепи на сърцето си, както правеше откакто бях малка.

Качих се в стаята си и включих лампата, преди да оставя покупките на тоалетката. Улових широката си усмивка в огледалото и несъзнателно се загледах в отражението си, припомняйки си колко се смях за десетте минути, в които си говорих с Огнян.

Наречи го интуиция или както искаш, но просто знам, че синеокия няма да премине и замине. — думите на Ирина изплуваха в съзнанието ми. Изобщо исках ли да стане така? Като дете нямах проблеми със социализирането и не, че сега имах, но някак през годините бях започнала да държа твърде много на личното си пространство. Този мъж, обаче, ми се струваше чудесно допълнение към малката ни компания.

Проба, проба. Имаме ли връзка? — написах му набързо и оставих телефона си, тръгвайки към кухнята.

— Добър вечер. — целунах бузата на мама, когато минах зад нея, за да взема приборите.

— Добра да е. Как беше денят ти?

— Обичайното. — отвърнах вяло, докато взимах чиниите. — Бях в университета до обяд, после се разходихме с Ирина.

— Снощи изхвърчахте набързо, така и не разбрахме какво е станало с Мони.

— Бил е навън с приятели и някакви хлапета са отишли да се заяждат. Доколкото разбрах е било заради момиче. Единият налетял на друг, намесил се трети и всички се озовали в районното, благодарение на любезното съдействие на някаква баба от блока.

— Винаги е заради момиче. — колкото и да опитваше да е сериозна, леката усмивка издаде, че се забавлява. — Всичко наред ли е сега?

— Да, нямаше сериозно пострадали.

— Това е важното. — заключи, докато отваряше фурната. Остави тавата на плота и надигна алуминиевото фолио, за да види колко е изпечено, а невероятното ухание се разнесе в цялата кухня.

— Мирише страхотно, пак си експериментирала. — наведох се, за да надникна.

— Леля ти Маруся ми изпрати рецептата. Миналата седмица е правила свински котлети така и нищо не е останало. — изключи фурната.

— Знам за това, Ирина така я похвали, че я помолих да ми я изпрати.

— Да, каза ми, че ти си искала, но не можах да те дочакам. — взе вилица и нож и ми отряза малко от единия котлет, поднасяйки го към устата ми. Опитах малко и ако изключехме, че беше горещо като Ад, спокойно можех да кажа, че това е най-крехкото месо, което съм опитвала.

— Боже, мамо, страхотно е.

— Дали? Как е на подправки? — отряза и за себе си.

— Безупречно. — лепнах бърза целувка на бузата ѝ, докато отивах към трапезарията с чиниите. — Давай да слагаме масата, че съм гладна.

— А едно време ми казваха, че момчетата нямат наяждане. — поклати глава, а аз ѝ се усмихнах сладко.

— Много знаят пък те.

Огнян

Тежкото ми пуфтене се разми в тишината на кабинета, когато най-накрая сложих финал на работата за днес. Сплетох пръстите на ръцете си и ги протегнах напред, докато разбуждах схванатите си мускули, описвайки окръжност с глава. Толкова много мразех всички бумаги, с които трябваше да се разправям, прекарвайки часове на бюрото, но ето, че животът на полицаите не беше само гонки с коли и летящи куршуми, както си мислех, когато бях на десет.

Изправих се, разкършвайки рамене и взех якето и телефона си, преди да изгася осветлението в кабинета на излизане.

— Още ли си тук, Русев? — гласът на Хайтов се разнесе по коридора, принуждавайки ме да се обърна. Спрях се, за да го изчакам и погледнах часа. Боже, минаваше осем и половина. Кога се бе изнизал този ден?

— Сега тръгвам, бяха се събрали много документи. Нали ти ме научи, че работата не се носи у дома. — облякох се, когато изравнихме крачка и тръгнахме заедно.

— За теб не знам, но семейството ти ще ми е благодарно един ден. Ще мине още някоя година, пък ще ти омръзне да седиш тук до късно и ще се научиш как да си разпределяш задълженията. Никое дете не се нуждае от баща, който няма време за друго освен работа. — никога нямаше да му го кажа, но думите му не минаха покрай мен просто така. Познавах и дъщеря му, и сина му и макар да не бяхме първи приятели, се уважавахме достатъчно, за да се спрем и поздравим, ако се засечем на улицата. Баща им рядко говореше за тях, но по всичко личеше, че се гордее и с двамата.

— Ти кога раздели работата от семейството?

— Когато Татяна беше на шест и донесе рисунка от детската градина. Бяха им казали да нарисуват как минава една вечер вкъщи. Майка ѝ държеше бебе, под което може да разбираш Камен, тя бе до тях, а мен ме беше сложила в другия край на стаята с купчина документи в ръцете. В живота си съм се сблъсквал с какво ли не, но това бе по-болезнено и от ритник в наследството. — тъмният му поглед ме фиксира, докато в моето гърло се образуваше топка само при мисълта как бих се почувствал ако това е моята дъщеря. Мамка му, вероятно щяха да минат години преди да си простя, ако изобщо намеря силите. — Затова ти казвам, че и това, което правиш не е много правилно, но разчитам, че имаш време да изкорениш вредните навици. Изисквам от вас в работата и няма да спра да го правя, но вашата задача е да си знаете приоритетите. Професията минава на второ място, когато се появят онези малките насекоми, които да ти късат нервите по възможно най-сладкия начин. — лицето му се озари по особен начин, когато спомена за въпросните бръмбари.

— Май ти липсват тези времена, а?

— Не съм първа младост, надявам се на внуци до няколко години, заек.— тежката му длан се стовари върху рамото ми в приятелски поздрав, когато стигнахме до изхода. — И ако си помислиш да кажеш на Георгиев, че мога да говоря спокойно, държа да знаеш, че имам адреса ти. — добре познатия заядлив Хайтов се завърна, пораждайки смях в мен. Върнах му жеста като сложих ръка на неговото рамо и се усмихнах.

— Добре дошъл си. Старецът ме е заредил с ракия, така че имам с какво да те посрещна. — макар да не трепна дори за миг, в очите му проблясна прикрито веселие. Имахме пробив в системата! До десет години можеше и да ми се усмихне.

— Хайде, изчезвай, Русев! Ти ако си нямаш по-важна работа от мен, то не съжалявам да те разочаровам, но за мен не е така.

— Махам се де. И да поздравиш жена си. — тръгнах към колата си, усмихвайки се като идиот, когато комисаря не ми остави последната дума.

— Как ли пък няма! — подвикна след мен, а аз просто вдигнах ръка във въздуха за "чао", без дори да се обръщам.

Фитнесът бе задължителна спирка и тази вечер. Вече всички на рецепцията бяха научили, че аз го затварям и ако преди ми бе неудобно от това, то сега на никого не му правеше впечатление. Факт бе, че предпочитам да тренирам на спокойствие и обичам тишината. Идвах тук, за да се поддържам във форма и да си го изкарам на боксовата круша, ако някой ми е вдигнал кръвното през деня. За тази работа не ми бе необходима компания, обичах да оставам сам с мислите си в края на деня.

— Затваряме. — добродушният тон на Янислав долетя иззад гърба ми, изваждайки ме от мислите за красивата собственичка на един определено интересен характер. Извърнах се към него и погледнах часовника, показващ десет без пет. Обикновено усещах, че е време да си вървя, когато хигиенистката мине покрай мен, но тази вечер я бях пропуснал.

— Отнесъл съм се, дребен, прощавай. — спрях пътеката, на която реших да повървя малко след спринта. Яни бе започнал работа тук няколко месеца преди абитуриентския си бал миналата година и за времето, в което се познавахме, можех да кажа, че е добро момче.

— Няма проблеми, знаеш, че и без това нямаме право да си тръгваме преди десет. — така беше, но въпреки тази политика, обикновено гледах да съм се изнесъл от сградата поне половин час преди персонала. — Днес дойде късно, да не е натоварено в работата?

— Имах малко ангажименти и започнах по-късно. — слязох от пътеката и преметнах кърпата на врата си. — При теб как върви? Добре ли се справяш с университета? 

— Всичко е наред, преподавателите са добри. Не мога да се оплача.

— Браво, все така да е. — пожелах му искрено. — Хайде, приятел, лека вечер.

— Лека вечер. — кимна ми, когато минах покрай него.

Отидох в съблекалнята и се преоблякох набързо, след което натъпках дрехите за тренировка в спортния сак и си тръгнах. Вкъщи си поръчах храна, изсипах всичко за пране, направо със сака, и взех горещ душ. Друго си беше да се изкъпеш и да седнеш в дома си като бял човек.

Екранът на телефона светна от стъклената маса, привличайки вниманието ми. Взех го в ръка и се отпуснах на дивана. Няколко известия се заредиха под часа, но първото беше пропуснато обаждане от майка ми, а второто – съобщение. 

Мама: Прибрал ли си се вече? Яде ли?

Естествено. — отговорих ѝ без да се замислям. Ако разбереше, че съм си поръчал, защото не ми се занимава да готвя, щеше да ми изкара душата, че не съм отишъл да се нахраня вкъщи и още утре щеше да се появи на прага с провизии за месец напред.

Мама: В събота ще има мач на Левски, баща ти ще се зарадва ако дойдеш да го гледате заедно.

На гости ли ме каниш?

Мама: Домът е където е семейството, а ти друго освен нас нямаш, така че не си гост. — усмивка се разрасна по лицето ми, когато пристигна отговор. Нямаше нищо по-инатливо от майка, която отказва да приеме, че вече не живее с детето си.

Ясно, шефе! До събота.

Изпрати ми сърце. Автоматичният край на разговора, който на бащиния език бе палец. Погледнах останалите съобщения, които се оказаха сметката за телефона и едно от непознат номер.

Проба, проба. Имаме ли връзка? — подсмихнах се, вземайки крайно глупавото решение да подложа чувството ѝ за хумор на тест.

Зависи. Чисто приятелски или...? — натиснах "изпрати" и записах номера ѝ. Да видим дали сам не си сложих главата в гилотината.