ЧЕСТИТА КОЛЕДА, ПРЕКРАСНИ МОИ!
НЕКА НА ТОЗИ СВЯТ ПРАЗНИК ВСЕКИ ОТ НАС ДА СЕ СЪБЕРЕ СЪС СЕМЕЙСТВОТО СИ, ДА СЕ ПРЕГЪРНЕМ ВСИЧКИ ЗАДРУЖНО И ДА НЕ МИСЛИМ ЗА КИЛЦАТА, КОИТО НЕ ПРОЩАВАТ, ДО ЛЯТОТО ИМА ВРЕМЕ!
МОЯТ ПОДАРЪК ЗА ВАС ПРИСТИГА ПОД ФОРМАТА НА ЕДНА ДЪЛГА ГЛАВА, КОЯТО СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА!

ПРЕГРЪЩАМ ВИ СИЛНО!

Карина

— И не забравяйте да прегледате от втора до шеста тема, както и девета. Ще ви изпратя допълнителни материали на имейлите. — набързо записах номерата, които професорът спомена и оставих химикалката върху тетрадката. Мисля, че започвах да разбирам защо почерка на личната ми лекарка го разбираха само в аптеката. — Свободни сте, колеги. — изпуфтях, щом чух заветните три думи и си прибрах чукалата за отрицателно време, карайки Лидия да се засмее до мен.

— Ако продължаваш да водиш толкова дълги записки, ще се наложи да ти ампутираме ръката още преди дипломирането.

— Ампутирай ми главата и да се приключва вече. — прокарах палец по шията си и подбелих очи. — Ако не се освободя от изпит ще прекратя следването и ще стана отшелник някъде из горите на Родопите. — смехът на колежката ми звънна в полупразното помещение, карайки ме да се зачудя дали не го взе за шега.

— Ще минем метъра, ще видиш. — успокои ме, докато отивахме към вратата. — Хайде, ще се видим в понеделник.

— До понеделник. — изпратих ѝ въздушна целувка на раздяла и извадих телефона си, за да отговоря на Ирина, която ми беше писала малко преди да ни освободят.

Трябваше да си тук преди двадесет минути. — долових раздразнението на най-добрата си приятелка дори през екрана и прехапах устна, докато пръстите ми шареха по клавиатурата.

Аспарухов ни задържа, идвам. — изпратих ѝ отговор и пуснах устройството в чантата си, вдигайки ципа на якето ми в движение. Не стига, че снощи беше бясна, а сега закъснявах за срещата ни. Можех само да предполагам колко търпение ѝ бе коствало да не хвърли още един бой на Мони, предвид това колко лесно човек можеше да ѝ вдигне кръвното.

— Светът наистина е малък. — обърнах глава по посока на познатия глас, по-скоро по навик, но се заковах на мястото си, когато видях мъжа от снощи. Не! Не можеше да е сериозен. За последните двадесет и четири часа се бях засякла с този човек повече пъти, отколкото с майка ми. Веждите му се свъсиха насреща ми, след което се засмя, подсказвайки ми, че вероятно имитира моите мимики. Боже, трябваше да контролирам реакциите си повече, но така и не се бях научила да спирам емоциите да се изписват по лицето ми.

— Съжалявам, изненадах се. — поклатих глава и се приближих до него. Така или иначе закъснявах, нищо не ме спираше да се забавя още пет минути, за да заситя любопитството си. А въпросът на деня бе какво търси този мъж тук. — Вие какво правите тук?

— Току-що говорих с професор Рашев. — стрелна поглед към папката в ръцете си. — Съветът Ви ми бе от помощ, снощи така и не успях да Ви благодаря. Аз съм Огнян, между другото. — изпъна ръка към мен, а аз стиснах голямата му длан. Не, че се имах за много висока с моите един, шейсет и осем, но този мъж ме караше да се чувствам дребна и крехка.

— Карина. Радвам се, че съм успяла да Ви помогна.

— Моля, нека минем на Ти. Чувствам се стар. — думите му предизвикаха усмивката да извие устните ми, но и ме накараха да се запитам за възрастта му. Сякаш не можех да му дам повече от годините на брат ми.

— Нека сме на Ти тогава. — кимнах докато продължавахме по коридора. — Значи си от частите на ГДБОП? — подхванах тема, колкото да не вървим в пълна тишина, но явно нещо му се стори забавно, защото се засмя.

— Кажи си барета, не се обиждам. — прехапах устна, щом си спомних, че точно така го нарекох в главата си, едва преди няколко дни.

— А какъв си всъщност?

— Следовател в отдел "Наркотици". Ти с какво специализираш? — нова усмивка се разрасна на лицето ми, когато попита. Откакто си избрах професията бях казвала "Абе, не е толкова страшно колкото звучи." повече пъти, отколкото можех да преброя.

— Кардиотораксиална хирургия. — вдигнах глава към него, в същия миг, в който той сведе поглед към мен.

— Имаш ли нещо против да повториш?

— Не. — кикотът забълбука в гърлото ми, докато поклащах глава. — В превод – уча гръдна и кардиохирургия. И не, не мога да поставям силиконови импланти, това е естетичната.

— Не са те питали това сериозно. — изгледа ме невярващо, а аз свих рамене.

— Към този момент трудно би ме изненадал със здравен въпрос.

— А на теб не ти ли стигаше едно главоболие, че записа двойно? — смехът ми се разнесе по дългия коридор на сградата, карайки няколко глави да се обърнат към нас, но погледите не ме притесняваха ни най-малко. Това на практика бе най-точното и кратко описание на историята, в която се забърках преди цели три години.

— Като ще е гарга, да е рошава. — усмихнах се по-широко, изричайки един от любимите изрази на майка ми.

— Много време ли се изучава?

— Неее, би трябвало да се дипломирам преди пенсия. — усмихнах се сладко, макар неведнъж да се бях замисляла дали наистина си заслужаваше оставащите осем години. Ясно ми бе, че най-вероятно финала ще го бутам само на инат и кафе, но животът бе какъвто си го направим, а аз бях избрала този път. Исках да помагам на хората.

— Звучи доста оптимистично.

— Трябва да се успокоявам все с нещо. — дръпнахме се встрани от входа, за да не пречим на излизащите. — Сега, обаче, трябва да отида и да успокоя сестрата на момчето, което прибирахме снощи, защото все още не ѝ е разяснено и е бясна.

— Мога да те закарам, ако искаш. — вдигна палец, посочвайки спрелите коли зад гърба си. Притворих устни, несигурна дали да се съглася, но думите ми се изплъзнаха сами.

— Няма нужда, наблизо съм. Мога да повървя.

— Нещо в погледа ти ме кара да вярвам, че това "близо" е двадесет и пет минути газене в снега. — момчешката усмивка, която се появи на лицето му, ми напомни за бясната Ирина, която ме чакаше. Щеше ли да бъде безразсъдно ако се съглася? Какво пък толкова, кое беше най-лошото, което можеше да стане? Все пак той бе полицай, за бога.

— Добре, бих могла да се възползвам от любезната покана. — ъгълчетата на устните му се повдигнаха още повече, разкривайки ред бели зъби.

— Оттук. — изпъна ръка в знак да мина първа, а аз тръгнах по тротоара, неуверена за какво се оглеждам. — Тази е моята. — отключи колата си и се пресегна да ми отвори. Сега имаше две възможности. Правеше го или, защото бе джентълмен, или от страх да не затръшна вратата. Качвайки се, реших, че може да е и заради двете и се възползвах от секундата, в която заобикаляше, за да огледам обстановката. Не разбирах от автомобили, но този беше хубав. Черен джип, с бежов кожен салон, освен, че бе видимо нов, си личеше, че наистина го поддържа.

— Имаш хубава кола. — известих го за крайното си заключение, щом се качи.

— Разбираш ли от автомобили? — попита, докато слагаше колана, с което ми напомни и аз да го направя.

— Никак. — поклатих глава. — Израснах с момчета, но заговаряха ли за двигатели и акумулатори, сякаш ги изключвах автоматично.

— Имаш братя? — предположи, мятайки поглед към мен, но бързо го върна към пътя и излезе от паркомястото. Нещо, което на мен щеше да отнеме поне пет минути, четири маневри и два клаксона.

— Един, но стига за трима. — въздъхнах. — Всъщност го видя снощи.

— Помня го. Дано да не е наритал детето по пътя към колата.

— Не се стигна дотам. — засмях се. — Сега отивам да давам обяснения на сестра му, защото още не сме я светнали за причината братчето ѝ да се прибере в неделя през нощта със синини, които не е имал, когато е излязъл.

— Това не съм го чул. — престори се, че затваря устата си с цип. — Криете го от техните ли?

— Не, те не са в града. Затова и детето се обади на Мартин снощи, приятелката ни си пада паника.

— Все пак се е нагърбила със сериозна отговорност. Не ми се мисли как бих реагирал ако на мен ми се наложи да прибирам брат си от полицията заради сбиване. И то, когато родителите ми са го поверили на мен.

— Аз исках да оставя моя да спи там, но приятелите ни не бяха съгласни. — смехът му се разнесе в пространството, давайки ми отговора на въпроса, който се канех да му задам. — Ти си единствено дете. — заключих категорично.

— Какво ме издаде? — намали на светофара и се обърна към мен, докато забавлението блестеше в очите му.

— Реши, че се шегувам. — нов порив смях се надигна в гърлото му, но този път го сдържа.

— Обикновено не си позволявам да говоря така, но на теб нещо не ти е в реда на нещата, нали?

— Малко си падам цапната в устата. — свих рамене. — Всъщност, защо говорим само за мен?

— Не говорим само за теб. — възрази. — Разбрах, че имаш брат, изучаваш специалност, чието име не мога да произнеса, и че споделяш проблемите на приятелите си като свои. Това не е много.

— Достатъчно е. Кажи ми нещо за себе си. — погледнах го в очакване. Разговорът с този мъж вървеше толкова леко, че създаването на приятелство ми се струваше като нещо напълно възможно в този момент.

— Какво например? — непринудена усмивка се изписа по лицето му, докато не изместваше вниманието си от пътя.

— Не знам. Нещо. Каквото прецениш.

— Да видим. На двадесет и пет съм, зодията ми е рак, живея с нашите и имам две кучета.

— Лъжеш. — засякох го на мига.

— Добре, що за детектор си ти? И искаш ли да работиш в полицията? — кикотът се надигна в гърлото ми за пореден път. Вече не можех да си спомня кога съм се смяла толкова за последно.

— Няма майка, която ще пусне детето си да излезе с коженото яке в този студ. — сините му очи се стрелнаха към ръкава на не толкова топлата връхна дреха и се засмя.

— Туше.

— Разкажи ми за кучетата. Ясно е, че живееш отделно от вашите, но имаш ли си животинка за компания?

— Наистина имам куче, но е едно и не е в апартамента. Опитах се да го гледам там, но порасна повече от очакваното и реших да не го мъча. По-добре му е в двора на баба и дядо.

— Често ли ги посещаваш? — полюбопитствах. Обожавах да слушам историите на внуци, които са близки с бабите и дядовците си.  Особено след като аз си спомнях моите единствено благодарение на снимките, които нашите са ми правили с тях.

— Вероятно няма да излъжа, ако кажа, че ходя при тях по-често, отколкото при родителите ми. Харесва ми на село. Понякога София ми идва твърде много и това е моят начин да избягам. Дядо ми го нарича "Ден в детството".

— И какъв е перфектният ден в детството? — полюбопитствах и сложих лакът на барчето между нас, облягайки брадичка на дланта си.

— Да те събуди петелът. Целият долен етаж да мирише на пържени филийки, когато слезеш. Да закусите тримата заедно, а след това със стария да отидете за риба или да вършите нещо из двора. Такива простички неща. Хубаво е от време на време човек да си припомня, че не му трябва много. — премигах, когато осъзнах, че съм се загледала замечтано.

— Твоето "малко" ми звучи като всичко.

— Прекрасно е, че смяташ така. Очаквах, че съм те изгубил още с петела. — и двамата се засмяхме.

— Може да ме оставиш тук, ще продължа пеша. — посочих му отбивката и опитах да игнорирам лекото разочарование, което се надигна в мен. Като онази особена тъга, когато си още дете и се разделяш с приятелчетата, които си срещнал на морето. Защо трябваше да е така? Нямаше да си усложня живота ако просто му поискам контакт. — Компанията ти ми е приятна. Искаш ли да продължим разговора на кафе, когато можем?

— Ще се радвам. Кажи ми номера си и ще се чуем. — извади телефона си, а аз му продиктувах цифрите, след което ме набра.

— Добре, и аз имам твоя. Благодаря ти за превоза. — усмихнах му се с ръка на дръжката.

— Аз благодаря за помощта. — козирува ми преди да затворя вратата, а аз му помахах и продължих по улицата.

Сега оставаше само Ирина да не ме убие и щях да обявя деня за добър старт на седмицата.