ПРИСТИИИГА ХУУУБАВАААТА ДЖИИДЖИИИ! С ДОБРОО СЪРЦЕЕ, ЗАСМЯНО ЛИЦЕЕ И НОВА ГЛАВАА!
НЯМАШЕ МЕ ЦЯЛА СЕДМИЦА, МИЛИ МОИ, НО ТАКА СТАВА, КОГАТО ЧОВЕК НЕ СИ РАЗПРЕДЕЛИ ВРЕМЕТО ДОБРЕ! ПРИЗНАВАМ СИ ГРЕШКАТА И СЕ НАДЯВАМ МАЛКОТО ЗАБАВЯНЕ ДА НЕ ВИ СПРЕ ДА СЕ ПОТОПИТЕ В НОВАТА ЧАСТ!

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Огнян

Мислите ми хвърчаха една през друга като птици, изгубили ятото си и летящи без идея за посоката. Във вените ми никога не бе кипял такъв гняв. Искаше ми се да хвана нож за масло и да си режа китките, докато болката не притъпи всяко друго чувство, което сега караше кръвта в ушите ми да бушува като море насред буря.

Метнах якето си през облегалката на дивана и хвърлих ключовете на холната маса, при което издрънчаха така силно в стъклото, че в друг случай бих отправил благодарности на Бог, че всичко остана цяло. Впих пръсти в косата си и я заскубах нервно, докато обикалях стаята. Искаше ми се да вярвам, че паренето зад очите ми се дължеше на всичко друго, но не и на безсилието, което разяждаше вътрешностите ми като киселина, откакто тръгнах от шибания паркинг.

Когато чух смеха на Карина реших, че полудявам от липсата ѝ, но щом се обърнах, тя беше там от плът и кръв. Красива както винаги, излъчваща онова нейно собствено сияние, което примамваше всеки мъж към нея, както нощните пеперуди биваха привличани от светлината. Не знаех, че съм способен на толкова омраза и то към самия себе си, но мъжът с нея ми доказа, че е напълно по силите ми. Бях наясно кой е той. Мартин ми беше разказвал за приятелите си от университета и този беше един от двамата му най-близки. По това, което знаех за него, можех да си го представя с куп момичета, които познавах, но не и с Карина. Животите им и начинът, по който гледаха на тях, бяха на светлинни години разстояние, но не можех да се успокоявам с това, след като бях видял цветята в ръцете ѝ и начинът, по който той я гледаше. Копелето я харесваше и дори не можех да го съдя за това.

Ръката ми трепереше, когато извадих телефона от джоба си и затворих очи, налагайки си да дишам. След няколко дълбоки и бавни глътки въздух набрах номера на Марио и едва го дочаках да вдигне.

— Пие ли ти се? — шокираното мълчание, последвало необичайния ми поздрав, не бе неочаквано, макар че човек трудно можеше да го остави без думи.

— В сряда вечерта?

— Това "не" ли е? — отидох в кухнята и отворих шкафа, изваждайки бутилката "Белуга". Че щях да пия – щях, но някак ми се искаше да имам компания сега. Да остана насаме с мислите си и алкохола, ми се струваше като потенциално катастрофална идея.

— Братле, всичко наред ли е? — макар и зададено като въпрос, на Марио му беше ясно, че не е, а аз нямах силите да си измислям оправдания за лошото ми настроение.

— Абсолютно. Нещата са точно както ги исках. — дори не се опитах да прикрия горчивата ирония. — Видях Карина. Качваше се в колата на някакъв. — тишината отново се разстели между нас, но този път се усещаше по-различно. Отново беше изненадан, но сега вече ме разбираше.

— Ще купя водка и идвам.

— Имам една "Белуга". — предупредих го.

— Тя е за мен, на теб ще взема "Флирт". — намръщих се при мисълта за долнопробния спирт. Това го пиеха само петнадесетгодишните, понеже нямат пари за друго, пък и по кварталните магазини, в които щяха да им дадат пиене, нямаха много голям избор.

— Ако се нафиркам с това, ще си изповръщам и мозъчните клетки.

— Тъкмо и спомените ти от тази вечер да заминат в тоалетната. На теб ти трябва да те цепи главата до утре по това време. — спуснах клепачи уморено. Понякога се чудех дали съм щастлив, че ме познава толкова добре.

— Ти си безнадежден случай. — въздъхнах.

— Чудесно, намерили сме се. — отряза ме, карайки малка усмивка да се появи на лицето ми. — При теб съм до половин час.

— Чакам те. — затворихме и оставих телефона на плота, облягайки се на него. Светлините на нощната София блещукаха на фона на черното небе, сякаш се опитваха да ми напомнят, че животът не е спрял заради нас. Образът ми се отразяваше в прозореца и си позволих за миг да се вгледам в напрегнатите черти на лицето ми.

Това искаше ти, Огняне. Да те преодолее. — припомних си за пореден път тази вечер. Това и беше направила. Това трябваше да направи. Вече знаех, че е правилно, сега оставаше само да се накарам да се зарадвам искрено за нея.

...

Очите на Марио се задържаха върху моите по-дълго от приемливото за двама хетеросексуални мъже, но бях почерпен твърде добре, за да ми пука. Устните му се разтвориха, с идеята от тях да излезе нещо, но в последния момент се разколеба и надигна чашата си, изсипвайки останалото количество в гърлото си.

— Мамка му. — не бях сигурен дали това се отнасяше за разказа ми или за факта, че обърна чашата си все едно пак е на шестнадесет, а не на двадесет и шест, но бях съгласен. — Това е... Това е нещо. — погледът му се зарея в килима под краката ни, докато моят следеше прозрачната течност, която разклащах. — Как се оказа в това положение?

— Вероятно има бръмбар в кабинета на Хайтов. Това обяснява и защо са убили момчето.

— Наистина през цялото време са ни правили на маймуни. — заключението му не беше нещо ново за мен, но разбирах защо не му се искаше да повярва. И аз не исках да го видя, докато не ми се наложи.

— И ще продължават. — за секунда си бях позволил да забравя причината за чашата в ръката ми, но когато телефонът ми избръмча от масата и присветна с известие, усмивката на Карина отново се наби в очите ми.

— Още ли не си го сменил? — отлично знаех, че говори за снимката върху малкия екран, но избрах да се престоря на глупав, сякаш спечелената секунда магически щеше да промени темата.

— Кое да сменя?

— Тапета, Огняне. Тапета. — погледът му казваше "Спри с това, изглеждаш жалко", но спиртът ми диктуваше репликите, колкото и малоумни да бяха.

— Аз не съм с тапети. — демонстративно махнах с ръка в помещението, сякаш той не виждаше, че всички стени са боядисани. — Дали да не сложа? Малко промяна няма да ми се отрази зле.

— Няма да слагаш никакви тапети. — тонът му ме сряза, подсказващ, че вече губи търпение от глупавия разговор, но аз пък разполагах с достатъчно изтъркани фрази в запас, за да го откажа от темата. — Ще смениш тапета на телефона. Ето този. — взе го в ръка и го натика в лицето ми. — Ти се отказа от нея. За добро или зло, явно тя продължава. Направи го и ти.

— Не мога.

— Не искаш. — поправи ме остро.

— Точно така! Не искам!

— Обаче никой не те пита! — постепенно отговорите ни се превърнаха в крясъци и затворих очи, налагайки си да си поема няколко дълбоки успокояващи глътки въздух.

— Дори да изтрия всичките ни снимки, няма да я изтрия от ума си. Иска ми се да ставаше толкова лесно, но не е. Не ме разбираш и честно, надявам се никога да не го правиш.

— И аз така. Трий. — бутна устройството в ръцете ми с безкомпромисно изражение и впи поглед в екрана очаквателно.

Един час и две проверки на цялата памет по-късно, Марио беше спокоен, че от Карина не е останала и следа, а аз безмълвно благодарях на всеки възможен Бог, че винаги пазех копия от информацията на лаптопа си. Може би бях мазохист. Не, нямаше "може би", наистина бях. Но не можех просто така да я изхвърля от живота си, сякаш е била някакво краткотрайно и незначително увлечение, което е минало и заминало. Сякаш тази жена не бе пленила сърцето ми само с един поглед в моята посока. Сякаш не бях готов да платя с живота си за още миг с нея и за една последна прегръдка.

— Не гледай сякаш заминаваш на заколение. Ще видиш, че ще стане по-лесно с времето.

— Ти видя ли? — пресегнах се за бутилката и след секунда колебание реших, че все още не съм достатъчно пиян, за да пия направо от нея, затова налях в чашата си.

— Да чукам на дърво, не ми се е налагало да се разделям с приятелката си, защото съм твърде горд, за да поискам помощ. — сарказъм и осъждане напоиха последните му думи, придружени със свъсени вежди и лош поглед, а аз му върнах същия. — Изобщо не ми се цупи като сърдито хлапе. Това, че си ми приятел, не означава, че някога ще ти простя тази глупост.

— Добре, скрих от теб. Грешен съм, убий ме.

— Не за това, идиот. — пръстите му пернаха слепоочието ми, сякаш можеше да ми влее разум. — Беше ясно, че рано или късно ще разбера. Няма да ти простя, че пожертва щастието си и нарани горкото момиче.

— Второто и аз няма да си го простя. — бистрата течност прогори гърлото ми, когато отпих. — Дано и тя никога да не ми прощава.

— Бъди сигурен, че няма. Поне докато не оправим положението и тя научи истината. Тогава няма да се налага да се правя, че не знам за копията от снимките на компютъра ти. — искаше ми се да кажа, че съм изненадан, но не бях. Ясно ми беше, че Марио ще се сети за тази подробност все някога, но не очаквах да е веднага.

— Защо ме накара да го направя, след като знаеше, че нищо не постигаш?

— Защото съм отбор "Кари" и исках да те изтезавам. — не знам дали беше заради прямостта му или спирта в кръвта ми, но смях се надигна в гърлото ми, а аз нямах силите да го преглътна.

— Мразя те.

— И аз теб, братле. Винаги ще съм до теб и ще те мразя.

— Май вече се натряскахме. — въпреки замайването от алкохола, усетих, че започвахме да дрънкаме сантиментални глупости.

— Май да. — остави чашата си на масата и мълчанието ни обгърна за момент, преди да вдигне поглед от пода и да го впие в лицето ми. — Сега какво ще правиш? С Костов. — поясни, когато поклатих глава въпросително.

Довърших останалата водка в чашата си и преглътнах, премисляйки отговора си. Трябваше ли да му кажа? Вероятно не. Но вече ми писваше да поставям другите пред себе си. Цял живот бях играл по правилата, помагах с каквото мога на всеки и се задоволявах с наличното. А накрая се оказах с пръст в устата. От малък ме учеха, че при мен ще дойде това, което давам, но не виждах да е така. И вече ми омръзна да чакам.

— Не мисля да обсъждам плановете си точно с ченге.