ХУБАВАТА ДЖИДЖИ ПРИСТИГА С ЕДНА КЪСНА ГЛАВА, ЗАРАДИ КОЯТО МОЖЕ ДА ОТКЪСНЕТЕ МОЯТА ГЛАВА, НО ЩЕ ПОЕМА ТОЗИ РИСК.
НАИСТИНА НЕ Е ЧАС, В КОЙТО ИМАМ СИЛИ ДА ПИША ДЪЛГИ БЕЛЕЖКИ, МИЛИ МОИ, ЗАТОВА НАПРАВО ВИ ОСТАВЯМ С НОВАТА ЧАСТ И СЕ НАДЯВАМ ДА Я ХАРЕСАТЕ!

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Карина
*1 месец по-късно*

— Кареее! — гласът на брат ми и звукът от затварянето на входната врата ме накараха да вдигна глава от учебника.

— Наречи ме така още веднъж и няма да доживееш утрото! — заплаших го и затворих проклетото нещо, разтърквайки мястото между очите си. Не бях спирала да чета от часове, но така и не успявах да схвана глупавата тема, а това ме изнервяше.

— Виж кой ти водя. — усмивката му блесна, щом застана на прага, но не си направих труда да му отвърна със същото.

— Надявам се да е някой, който може да ми обясни принципа на работа на–

— Не можем. Твърде глупави сме. — Камен и Любо влязоха в стаята, следвайки Ирина, а аз скочих от мястото си, за да ги посрещна.

— Боже, вие какво търсите тук? — стиснах и двамата в задушаваща прегръдка. — Не сме се виждали от страшно много време.

— Точно година, сладкиш. — Камен преметна ръка през раменете ми. — Чухме, че имаш нужда от див купон. А кой може да е по-добра компания от нас за това? — поклатих глава с усмивка и издебнах подходящия момент да метна на Ирина мръсен поглед. Може би не бях преживяла Огнян напълно, но не можеше да стане чудо за четиридесет дни.

Справях се все по-добре с времето и бях горда от прогреса си. Вече дори спях по цели нощи, а през последната една седмица не бях плакала до момент, в който умората ме унасяше. Може и да звучеше жалко, но нямах против да съм жалка, след като постепенно все пак се изправях на краката си. Огнян не ме беше търсил отново след онзи следобед, в който Ирина му написа изчерпателно съобщение що за безхарактерно същество без бъдеще е. Нейни думи, не мои.

Бях намерила всички бележки между страниците на тетрадките и учебниците ми, но все още не можех да ги изхвърля. Не ги бях поглеждала откакто открих и последната и ги зарових на дъното на чекмеджето, под купища записки и теми, но не можех да се отърва от тях. Просто не можех.

По това време, преди година, бях навън със същите тези четирима души и нощта завърши с полицейска проверка. Седмица по-късно бях отишла с Мартин, за да приберем Мони от районното за сбиване, в което дори не се беше забъркал. Нямаше как да се запитам какво ли щеше да бъде, ако не се бях обадила, че онези момчета са напушени. Ако не бях казала на Огнян да говори с професора ми и не се бяхме засекли в коридора на университета. Но тогава никой от нас нямаше да е същия. Аз нямаше да знам какво е да се влюбиш истински. Ирина и Мартин нямаше да срещнат Марио, който да ги събере. Никога нямаше да знаем какво е да имаме такъв образ за приятел. Нямаше да познавам дядото на Огнян, чиито възгледи за живота понякога изскачаха в главата ми, нито баба му, благодарение на която всъщност осъзнах какво е усещането да съм нечия внучка. Огнян, сам по себе си, беше една планета с всичките си спътници и притегателната му сила ме бе повлякла в обсега му. Не съжалявах за нищо изживяно с него, освен за края на приказката. Той беше грозен и болезнен. 

— Не ми е много до диви партита. — погледнах Камен извинително.

— Много лошо. — сви устни и за миг реших, че ще се съгласят да ме оставят тук, но се излъгах жестоко. — Ина, ще ѝ насадиш доброто настроение, докато се приготвя, нали? — отговор нямаше, но фурията преплете лакът с моя и ме повлече към коридора и нагоре по стълбите.

— Това ще ти го върна. — изсъсках, когато затвори вратата на стаята ми след нас и се запъти към гардероба.

— Вече месец не излизаш от тази къща. Трябва ти разнообразие.

— Излизам, разбира се! — оспорих на мига.

— Лекциите не се броят. — отряза ме. — Ако не си в университета или с мен, залягаш над ученето. Не можеш вечно да се криеш зад тухлата по анатомия на човека.

— Аз и преди излизах само когато се виждам с теб и за лекции. — седнах на леглото.

— Не е вярно. Излизаше навън с колеги. Ясно си спомням, че бяхте на концерт веднъж. Често ходеше на кафе с Лидия. Имаше някакъв социален живот, а сега си го занемарила. А и нека си го кажем направо, Камен от години ти е хвърлил око. Може пък той да е мъжът с главно М, как можеш да си сигурна?

— Мислех, че сме изяснили това много отдавна.

Камен беше добро момче, но не бяхме един за друг. Той беше дивак. Не се задържаше дълго на едно място, вечно пътуваше някъде и нямаше нищо лошо в това. Можеше да си свърши работата през лаптопа от всяка точка на света и наистина му се възхищавах, че успява да съчетае лудото харчене на пари с изкарването на също толкова луди пари, но начинът му на живот беше твърде динамичен за мен. Днес див купон в Ибиса, спане в самолета и поход из горите на Апалачите. След това седмица за отдих на Бали и няколко дни за посещение в Индия, за да опознае културата. Това беше той – мъж, който не знаеше следващата си дестинация, докато не отиде на поредното летище. Обичах да слушам историите му за сафарита и екстремни ски, но не исках това за себе си.

— Да. И тогава, както и сега, ти казах, че си глупачка. Камен е умен, внимателен, пък и нека да не си кривим душата. Бог му е дал невероятно лице, а той сам е изваял тяло.

— Какво да направя? Не го харесвам по този начин.

— Че какво има да не му харесаш, Карина? — отметна глава назад през ръмжене. — Красота, възпитание, интелект. И всичко може да е само за теб! Той е лоялен, знаеш го отлично.

— За такива неща не можеш да си сигурна. И в този ред на мисли, знаеш ли какво е единственото нещо, което знам отлично? Че на холната маса ме чака една ужасна тема, която не разбирам. — успях да избегна хвърчащата закачалка, преди да е успяла да ме препарира.

— Обличай роклята. — нареди с ръце на кръста, докато моето лице се сгърчи в упорито изражение.

— Не ми се носи рокля.

— О, извинявай! Да не би да прозвучах сякаш те питам? — вирна перфектно оформена вежда. — Обличай се. Ще отидем до вкъщи за час, тъй като Камен има конферентен разговор, а Мартин очаква куриер. След това излизаме на вечеря и сме на дискотека.

— Обещаваш ли да няма проверка? — скръстих ръце предизвикателно, а сините ѝ очи блеснаха, така сякаш бе готова за война.

— Малко си голяма да те преобличам аз. Не ме карай да го правя. Чакаме те долу и по-добре да не се връщам.

— Не ми отговори на въпроса. — заинатих се. С ръка на дръжката се обърна към мен, измери ме с поглед и само за миг успях да различа омекване в чертите на лицето ѝ, преди отново да придобие бойно изражение.

— Ако му видя физиономията ще я размажа, преди дори да си го забелязала. Имаш пет минути. Иначе се качвам и те извличам за косата.

...

— На тези не им ли свърши работното време? — облегнах се назад в стола, докато Мартин проверяваше статуса на пратката си.

Камен отдавна беше приключил с разговора си и сега чакахме единствено да дойде куриерът.

— Казаха, че ще дойде днес. — брат ми изпуфтя.

Вече минаваше седем и тридесет вечерта, но нямах нищо против да стоя тук. Никак не ми се излизаше навън тази нощ, но не исках Ирина да ми се сърди. Знаех, че правеше всичко това заради мен и някак трябваше да издържа поне днес. Трябваше да покажа както на нея, така и на момчетата, че оценявам опитите им да ме побутнат обратно в живота. И наистина беше така, просто не исках старанието им да отиде на вятъра.

— Аз, обаче, нямам цигари. — Любо опипа джобовете си за друга кутия, но по лицето му пролича, че не разполагаше с такава.

— И моите са на привършване. — Камен се намръщи, когато провери, но видя само две. — Ще отида да си купя и ще взема и на теб.

— Кари, върви и ти с него. Тъкмо ще се разходите. — думите на Ирина събудиха желанието ми да си забия главата в масата.

Какво не разбираше от това, че аз не искам да скитосвам по света цял живот, колкото и красива мечта да беше това за много хора? Не отказвах почивка от време на време, обичах да опознавам нови култури, но нямаше как да тръгна с големия куфар и да не се прибирам с месеци. А ако една връзка се зародеше между нас двамата, ме очакваше точно това. Или поне така се самонавивах, докато излизах през вратата, рамо до рамо с него, и с образа на Огнян в главата си. Мъж се забравя с друг мъж. — съветът на Лидия изплува в главата ми, но го отпратих. Мазохистът в мен не искаше да го забравя. Искаше винаги да помня, че доверието се предава само от хора, на които вярваме. Че болката никога не идва от непознати.

Познавах Камен добре, но въпреки това останах приятно изненадана, когато вместо да отиде директно на касата в магазина, за да поиска цигари, първо мина покрай цветята и избра два букета. Даде ми единия едва когато излязохме, отвори ми вратата, за да се кача, както направи и на тръгване от Мартин. Боже, май наистина имаше нещо сериозно сбъркано с мен, за да не залитам по този мъж. Караше ме да се смея, държеше се безупречно, а аз не можех да изхвърля един определен чифт сини очи от съзнанието си.

— Вече готова ли си за купон? — усмивката му беше широка и истинска, докато потегляхме, а аз стиснах чантата си и му се усмихнах доколкото го чувствах искрено.

— Не още. Но ще дам всичко от себе си да се позабавлявам.

— Ето това исках да чуя. Ще си изкараме страхотно. Както едно време.

Както едно време. Единствено не бях сигурна дали той осъзнаваше, че вече не говори с момичето от едно време.