ПРИСТИИИГА ХУУБАВААТА ДЖИИДЖИИИ! С ДОБРОО СЪРЦЕЕ, ЗАСМЯНО ЛИЦЕЕ И НОВА ГЛАВАА!
НОВА ДЪЛГА ГЛАВА, КОЯТО МНОГО СИ ОБИЧАМ, ЗАТОВА ВИ ОСТАВЯМ ДА Я ЗАОБИЧАТЕ И ВИЕ!

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Огнян

Нямах представа какви ги върша. Цяла сутрин отмятах рутинни неща на автопилот, различни хора ме спираха, говореха ми, а аз им отвръщах, но сякаш изобщо не осмислях думите си. Дори не бях разбрал кога бях стигнал пред вратата на Хайтов, кога бях почукал и кога той ме бе пуснал. Не бях тук, но лошото бе, че не бях и на друго място. Сновях като призрак някъде там в нищото.

— Кой те е сдъвкал и изплюл? — дори не бях затворил вратата след себе си, когато преценяващият му поглед фиксира недоспиването ми.

Цяла нощ не си бях намерил място, след като Карина излезе от апартамента без пари и телефон. Бях се побъркал от притеснение и подпалих телефоните на Мартин и Ирина от звънене, докато към полунощ не започнаха да ме пращат направо към гласова поща. Беше ми ясно, че щом не вдигаха, значи тя беше при тях и им бе казала какво е станало, но не се бях успокоил, докато не получих съобщение от Ина в пет и тридесет сутринта. Всичко, което пишеше бе "Дано онази да не се появи на сватбата ви, мерзавец такъв. Карина е тук.", но и това ми бе достатъчно. Нямах нищо против да ме псува и кълне колкото си иска, важното бе, че Кари беше там.

— На границата със Сърбия са хванали три камиона с кокаин. Един от шофьорите е избягал, другите двама са задържани, но се кълнат, че не знаят нищо. Ще е хубаво ти да ги поемеш, аз не се чувствам в кондиция днес.

— Сериозно, момче, какво ти е? Не ми изглеждаш добре.

— Беше дълга нощ. — погледнах часовника на китката си, докато отброяваше последните минути до два следобед. Дамян щеше да се появи всеки момент и ако не беше това, вероятно нямаше да дойда днес. — Мога ли да вървя? Обещавам в понеделник да съм се опомнил. — очите му изучиха лицето ми внимателно и не знам дали беше заради умората, това че умът ми просто не беше тук или заради друго, но сякаш изражението му стана загрижено.

— Само не казвай на никого, че съм те пуснал. Не искам изведнъж целия отдел да го заболи глава.

— Ще си заработя следобеда. — уверих го с ръка на дръжката, но гласът му ме спря, потвърждавайки, че наистина бях видял намек за притеснение на лицето му, преди минута. Мамка му, сигурно изглеждах по-зле отколкото си мислех.

— Знаем какъв си. Имаш поне още десетина такива следобеда, преди да се наложи да ги отработваш в друго време. — съветът му да не прекалявам с работата, за да не рефлектира негативно върху личния ми живот, изскочи в главата ми, карайки ме да стисна зъби. Май накрая все пак беше станало точно така.

— Благодаря. — кимнах и излязох, тръгвайки по коридора, в чийто край забелязах Дамян.

— Как е, братле? — големият брат на Марио ме посрещна пред вратата на кабинета ми.

— Нормалното, ти как си? Изглеждаш сякаш ще припаднеш. — прибрах ръце в джобовете си и потръпнах, когато усетих допира от проклетата кутийка до пръстите си. Стиснах юмруци, но гледах да запазя единствено изражението на недоспиване върху лицето си. Неговата усмивка направо грееше и вероятно щастието му щеше да ме зарази, ако снощи моето не беше избягало от апартамента. Душата ми се раздираше от болка при спомена за преглътнатите сълзи на Карина и последните ѝ думи, преди да излезе.

— Утре е големият ден. Пръстенът в теб ли е?

— Тук е. — извадих го и го пуснах в отворената му длан. Загледах се в причината, поради която връзката ми достигна своя край, иронично попаднала в ръцете ми, за да укрепи нечия друга.

Това си ти и твоят късмет, Огняне. Не свикна ли вече?  — бях ли споменал колко много ненавиждах този глас? Неистово.

— Бъдете щастливи, братле. Дано ръцете ви да не се пускат до самия край. След това пак ще се намерите. — пожелах му искрено. Тази история се бе заплела твърде много, за да не си заслужава накрая. Поне те да бяха щастливи.

— Благодаря ти за помощта. Да знаеш, стига да каже "Да", ти и момичето ти сте начело на списъка с гостите. — малка, но искрена усмивка изпъна устните ми.

— Не бързай толкова, власите се дават в края на Дунава. — потупах рамото му. Сватба със сигурност щеше да има, но бе малко вероятно Карина да седи на мястото до мен, докато те се вричат в любов един на друг. Не и след снощи.

— Стига де, не говори така. Ще се съгласи. — колебание пробяга по лицето му. — Нали? — смехът ми излезе като кашлица през сухото ми гърло.

— Ще се съгласи, спокойно. Емилия и ти сте родени един за друг. Сега извинявай, но съм малко болен и ще си вървя. 

— Да, естествено, аз също не искам да се бавя. Емилия е жив детектор на лъжата, а ѝ казах, че ще се разходя наблизо, докато ѝ направят маникюра. — поклати глава, но очите му блестяха от любов и това ми се отразяваше добре. Хубаво беше да си напомня, че само моят свят се разпада, а не цялата вселена. — Хайде. Много ти благодаря и бързо оздравяване.

— Стискам ти палци, макар да нямаш нужда. — прегърнахме се, преди той да тръгне, а аз да вляза в кабинета, за да си взема якето и да го последвам. Тази вечер май наистина трябваше да опитам да изпера маслото от ръкава си.

Излязох от управлението и избрах следващата си спирка едва когато тръгнах. Фитнесът ме зовеше и нямаше да се противя. Щях да източа и последната капка енергия от тялото си, да се прибера и може би най-накрая щях да се накарам да легна сам в леглото.

Както и предполагах, не само паркингът, но и сградата беше почти празна, когато влязох и се насочих направо към боксовата круша. Най-сетне можех да оставя мислите да се излеят в главата ми и да удрям, докато не ми остане повече сила. И направих именно това.

В следващия час си припомних цяла една година. Как срещнах Карина. Първото кафе, което споделихме. Първият път, когато я чух да се смее и как си обещах, че няма да е последният. Първата целувка, първата караница, как я представих на семейството си, моята среща с нейното. Абсолютно всичко мина като на филмова лента пред очите ми, докато не стигнах до последните две седмици, разговора с Костов и всички съобщения след това. Мисълта, че не знам какво да очаквам от този, не ми даваше мира и знаех, че Карина беше забелязала промяната в държанието ми. Виждах, че я мъчи и това ме разяждаше като киселина, но това снощи... Не знаех какво беше. Когато излязох от стаята и я видях да държи кутийката с пръстена, цялото ми същество се разтресе от такъв страх, че първата ми реакция бе да я отблъсна. Бях се забъркал с шибаната мафия, по дяволите. И точно това ме накара да осъзная, че бях сторил правилното нещо. Не се знаеше какво ще стане утре и идеята Карина да е толкова близо до подобна опасност смразяваше кръвта ми. Никога нямаше да си простя ако нещо ѝ се случи.

Щом представата за такъв сюжет мина през съзнанието ми изритах крушата и се сковах, когато проклетото нещо се откачи от тавана и полетя на половин метър от мен. Един от преминаващите служители също се стъписа и ме изгледа, сякаш бях самият Херкулес, докато вече свалях ръкавиците.

— Кажи на рецепцията за щетите. Ще платя като тръгвам. — момчето ми кимна, все още с отворена уста, когато излязох и се запътих директно към съблекалните.

Един студен душ по-късно момичето на рецепцията ми каза, че съм счупил само куката, на която се държи боксовата круша и олекнах само с двадесет лева, преди да си тръгна.

Бях забелязал, че вали, но едва с излизането ми от паркинга осъзнах какво чудо се изсипваше от небето. Чистачките не смогваха на количеството вода върху стъклото и не виждах нищичко, но с Божията помощ стигнах пред вкъщи без да се пребия някъде.

Слязох от колата и я заключих, забързвайки към входа на блока, но не направих дори десет крачки, преди денят ми да реши, че краят му няма да е по-добър от началото.

— Русев! — гневният глас, дошъл иззад гърба ми, ме накара да се спра, напълно наясно кой ме търси и защо е дошъл.

— Слушам, Мартине. — обърнах се през въздишка, без особена надежда, че все пак ще успея да вляза преди да съм станал на мокро куче. Знаех, че изобщо не съм в правото си да се правя на интересен, но още бях бесен, че цяла нощ ме бе оставил в неведение, макар да му бе ясно, че се побърквах от притеснение. — Кое е толкова важно, че не може да почака? — лицето му се изкриви в разярена гримаса и още преди да е спрял пред мен, юмрукът му се заби в челюстта ми.

— Кое може да е важно за мен, копеле? Кое е толкова важно според теб? — кокалчетата на ръцете му побеляха от стискането на якето ми, а очите му блестяха с неудържима ярост. Втори удар бе нанесен върху лицето ми и този път усетих дирята топла кръв, стекла се от носа ми. — Нали много я обичаше? Какво стана с голямата ти любов, Огняне? Някъде между завивките на другата ли си я забравил? — крещеше в лицето ми като озверял, зъбите му скърцаха от яд, но и двамата знаехме истината. Не беше ядосан на мен, а на себе си, защото не успя да предпази сестра си от разбитото сърце. Замахна трети път и металическият вкус се разля по рецепторите ми, а това бе моментът, в който ми кипна.

— Разкарай се бе, майка му д'еба! — изблъсках го от себе си, стоварвайки удар върху него. — Да не си мислиш, че изпратих Карина с усмивка снощи? Да не би на мен да ми беше много леко?

— Не смей да изричаш дори името ѝ повече, нещастник! — отново ми налетя, но този път не се оставих да ме използва за боксова круша и блокирах ръката му, забивайки своята в корема му. Левият юмрук в ребрата ми обаче не бе предвиден и обувката ми се хлъзна в калта. Паднах по гръб, а Мартин веднага се възползва от това и продължи да ме налага. — Имаш ли представа какво ми беше, когато се появи на прага, трепереща и разплакана, молейки ме да ѝ платя таксито, защото е излязла само с дрехите на гърба си и нищо повече? Знаеш ли какво ми мина през главата? На нея знаеш ли какво ѝ е сега? Разби ѝ сърцето без да ти мигне окото! — беше толкова освирепял, че дори не разбра от къде му дойде проклетият удар, който ми даде секундата на разсейване, нужна, за да ни преобърна.

— Не ми мигна окото, така е! От тридесет часа не съм мигнал изобщо! И защо? Защото бях достатъчно тъп, за да се влюбя в жена, която предпочитам да оставя, пред това да я изложа на опасност! И ще съжалявам за глупостта си вечно! — борбата го напусна, когато чу последната част и стиснах зъби, но беше твърде късно. Пуснах яката му, съжалил за думите си, а той стоеше все така застинал, докато стъклено сините му очи ме изучаваха, сякаш виждаха право в душата ми.

Изправих се и изплюх кървавата храчка, събрала се в устата ми, прокарвайки ръка през мократа си коса, за да избутам назад кичурите, залепнали за челото ми. Цялото ми лице пулсираше, а като гледах него, вероятно трябваше да очаквам Ирина по-късно, за да ми потърси сметка и може би да ми удари някой друг шамар. Подадох му ръка, но той не я прие и стана, впивайки все още разпаления си поглед в мен. Тежкото ни дишане и дъждът бяха единственото, което се чуваше. Студените капки продължаваха да се стичат по лицата ни, отмивайки кръвта ни, но не и грешките, които ни доведоха дотук. Защото когато вляза в топлия апартамент нямаше да бъда посрещнат от никого, а Мартин щеше да се прибере и да види сестра си, сгушена във възглавницата и заспала, изморена от плач.

— Съжаляваш, а? Съжалението ще я вдигне ли на крака? Теб питам, глупако. — сърцето ми се сви болезнено при потвърждението, че картината, която умът ми обрисува, не е далеч от реалността.

— Просто я подкрепи. Тя ще се оправи. — промърморих, докарвайки го не толкова като безразличие, а по-скоро като провинило се дете. Направих опит да мина покрай него, но бе осуетен от грубата му ръка.

— Какво не знам?

— Кога да спреш да си вреш носа там, където не ти е работа. — скръцнах със зъби.

— Каква опасност спомена, Огняне? — повиши тон настоятелно, а аз спуснах клепачи в търсене на някой останал нерв, който не се е изпънал като струна. Само не знаех дали желанието ми да го цапардосам бе по-силно от това да се разцивря. — По-добре говори сега, защото Ирина ще дойде скоро, за да ми помогне с багажа на Карина. — думите му накараха вътрешностите ми да се свият и вържат на възел. Едва преди няколко месеца лично той ми бе помогнал да кача куфарите ѝ в апартамента, а сега бе тук, за да ги върне обратно. Тази мисъл остави горчив вкус в устата ми, който изсмука и последните ми сили. Това беше краят, но щом Мартин държеше на истината, щях да му я дам. Можеше да прави каквото иска с нея, стига това да не включваше още някой да узнае.

— Да се качим горе. Ще имаме нужда от алкохол. — тръгнах към входа на сградата, а обувките ми оставиха следа в мократа пръст, така както тръгването на Карина ми остави зееща рана. С малката разлика, че моят белег можеше и никога да не мине.