Глава 22 - Щом се чувствах щастлив, значи съм бил при теб.

НА ШЕГА И МАЙТАП ЗАПОЧНАХ НОВАТА ГЛАВА И ВЗЕХ, ЧЕ Я ДОВЪРШИХ!
НЕ ЗНАМ ДАЛИ НАДУШВАТЕ ПРИБЛИЖАВАЩИТЕ ГЛАВОБОЛИЯ, МИЛИ МОИ, НО АЗ ВЕЧЕ ГИ ВИЖДАМ ДА ПОДАВАТ ГЛАВА ЗАД ЪГЪЛА И НЯМАМ ТЪРПЕНИЕ!
(НЕ СЪМ ЗЛА, САМО МАЛКО МНОГО ГАДНА!)
С ТОВА КАЗАНО ВИ ОСТАВЯМ С НОВАТА ЧАСТ!

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Огнян

Татееее! — детско гласче се чу от къщата и вдигнах глава, за да погледна, точно когато покрай десния ми крак профуча футболна топка и влезе във вратата зад мен.

— Ама ти даже не се опита да я спреш! — момченцето срещу мен ми се намръщи, а аз се засмях.

— Ела тук, юнако. — разроших косата на тригодишното и го взех на ръце. — Да видим какво иска кака ти.

— Татее! Виж! — веднага след споменаването ѝ, през вратата, водеща към дневната, профуча розов ураган и се запъти право към нас. — Виж, тате! — наложи се да я спра със свободната си ръка, за да не се забие в краката ми и приклекнах, поглеждайки листа в ръцете ѝ. — Госпожата в детската каза да нарисувам моето семейство. Това си ти, това е мама, тук сме аз и ето това. — обясняваше ми всеки на рисунката и погледна брат си мръсно, щом стигна до него, на което той отговори с още по-омразен поглед. — Това са вуйчо, леля и тяхното бебе.

— Но тяхното бебе още не се е родило. — погледнах малката принцеса, а тя ме изгледа, сякаш ме вижда за пръв път.

— Ти искаш да нарисувам леля дебела ли? И мен да изяде после. — смехът заудря в гърлото ми, но направих всичко по силите си, за да го спра.

— Предполагам, че това са чичо Марио и неговото семейство? — посочих другата двойка с дете на листа, а малката кимна в знак, че съм прав.

— А баба и дядо къде са? — попита дребосъкът от другата ми страна.

— Ай! — гласчето ѝ се чу едва-едва и сложи пръстче на устните си, поглеждайки ме виновно. — Забравих баба и дядо.

— Няма нищо, сега ще ги нарисуваме. — изправих се и всеки хвана по три пръста от ръцете ми, повеждайки ме навътре с различно темпо.

— Здравей, тате. — Кари ме поздрави с изморена усмивка от дивана, все още в дрехите, с които излезе вчера вечерта.

— Добре дошла, мамо. — наведох се над облегалката и поставих целувка на устните ѝ. — Как беше дежурството?

Изтощително. — погледна ме жално. — Може ли да ги позанимаваш един час?

— Ще пусна ваната да се пълни за теб, а ние тримата ще се възползваме от хубавото време навън.

Обичам те, знаеш, нали? — въздъхна благодарствено, а аз ѝ намигнах.

— Ти все пак ми го напомняй от време на време.

Винаги. — надигна се колкото да ме целуне още веднъж, а аз тръгнах към коридора.

Нечий телефон се чу глухо някъде из стаята и гласът на Кари ме спря.

— Звъниш. — измърмори полузаспало, а стаята започна да избелява. — Огняне, спри го. — ръката ѝ ме побутна и отворих очи, срещайки познатата гледка на прозореца в апартамента ми.

— Какво? — промърморих, все още изгубен някъде между измеренията.

— Телефонът звъни, спри го. — любимата ми скри главата си под завивката и не помръдна повече, а аз се пресегнах за устройството на нощното ми шкафче и го изключих от зарядното, само за да видя името на Мартин изписано на екрана.

— Хм? — изръмжах вместо поздрав и затворих очи, отпускайки главата си обратно на възглавницата.

— Добро утро, семейство! Хайде с Ирина да ви водим да се пързаляме! — бодрият му глас ми подсказа, че отдавна е станал, а долавях и някакво тракане на заден фон, така че явно не бе само той.

— Какво да правим? — измрънках.

— Да се пързаляме. Кънки на лед. — уточни, а аз отворих едно око и свалих телефона от ухото си, за да погледна часа.

— Звъниш ми в девет сутринта в съботен ден, за да ми съобщиш, че отиваме да се пързаляме с кънки на лед? — мозъкът ми започна да се разбужда и обобщих казаното до момента, за да се уверя, че съм го разбрал правилно.

— Този го боли главата. — приглушеният глас на Кари ми подсказва, че и тя е будна.

— Да. И между другото я чух.

— Май това беше идеята. — въздъхнах и прокарах свободната си длан през лицето, за да се разсъня.

— Ако ме е чул, дано да е обиден. — ръцете ѝ се показаха над ръба на завивката, когато се протегна.

— Пращам ти мястото, чакаме се там след два часа. Хайде. — сигналът за край на разговора отново се чу в ухото ми и споменът от снощния такъв ме връхлетя. По дяволите, трябваше да споделя с някого и предпочитах това да е Марио, но не можех да го притеснявам с това точно сега. Най-добре щеше да е ако изчакам докато Дамян предложи на Емилия и нямаме други належащи въпроси за разрешаване. Можех да преживея до по-следващата седмица. Пък и нищо не беше потвърдено. Много хора знаеха за връзката ми с Кари, така че можеше да е просто безвкусна шега. Но колкото и да си го повтарях, онзи глас, който толкова много мразех, продължаваше да ми напомня, че не говорех с никого за работата си, а мъжът от снощи знаеше, че съм напипал нещо.

— Защо се умълча така? — Кари най-сетне се показа изпод завивката, а аз изтласках мрачните мисли от съзнанието си и се усмихнах искрено на гледката. Косата ѝ беше разпиляна по възглавницата в красив безпорядък, до дясното ѝ слепоочие се бе отбелязала ивица, за която подозирах, че бе от червеното конче на китката ѝ, върху която явно бе спала. В ирисите ѝ все още не се бе разляла онази неизчерпаема енергия, която обожавах да виждам и в гърдите ми се освободи приятната топлина от съня ми. А какво бях сънувал всъщност? — Какво? — намръщи се.

— Какво какво? — попитах на свой ред.

— Изведнъж се навъси. — пресегна се и с палец мина през бръчката, която се образуваше между веждите ми, когато не разбирам нещо. Постоянно се шегуваше с мен и ми казваше, че мисля толкова усърдно, та чак гънките в мозъка ми започват да личат върху челото.

— Зачудих се какво сънувах.

— Хубаво ли беше? — ръката ѝ остана върху бузата ми и ме погали нежно.

— Така мисля. Подразних се, щом се събудих. — мамка му, всичко ми беше черно петно, а се чувствах сякаш трябваше да си го спомня на всяка цена.

— Значи ти е харесвало, където и да си бил. — извърнах се и целунах малката ѝ длан.

— Щом се чувствах щастлив, значи съм бил при теб.

— Подмазвач. — кикотът ѝ звънна в стаята и се усмихнах. — Колко време имаме преди душевадците да се раззвънят?

— Два часа. Май е по-добре да ставаме. — кимна ми в знак на съгласие, но от жалния ѝ поглед ме връхлетя чувство на дежавю.

— Хайде. — измъкна се от топлото легло с въздишка, а аз я последвах. Очевидно и днес нямаше да се спи.

...

— Мамка му! — изпсувах, когато понечих да се хвърля по очи на леда за пореден път, а Кари се изкикоти до мен.

— Лоша дума. — някакво хлапе с липсващи предни зъби изскочи от нищото, че дори се извъртя, карайки назад, за да ме погледне.

— Прощавай, дребен. — вдигнах ръка. — Не всички сме родени фигуристи. — не бях сигурен дали малкият схвана какво исках да кажа, но се нахили, когато звездичката ми, Мартин и Ирина избухнаха в смях, от което Мартин полетя напред и целуна студената настилка. Нека ти. Като знаеш да ме подиграваш, така ти се пада. — Братле, не си на басейн. Не падаш във вода. — саркастичният ми коментар предизвика мълниеносен поглед от негова страна и потръпнах, не заради друго, а защото очите му бяха идентични с тези на Кари. А щом тя погледнеше така, нищо хубаво не следваше. Имаше си предимства да се влюбиш в спокойна и търпелива жена, но точно тези ядосаш ли ги, ставаше страшно. Само веднъж бях ставал свидетел на гнева ѝ и можех единствено да благодаря на Бог, че не бях виновен и останах само страничен наблюдател.

— Как ми липсва моренцето. — измъченият му глас прозвуча на ръба на отчаянието, когато се пресегна и се подпря на стената, за да се изправи. В друг случай бих му помогнал, но шансът аз да се гътна до него, вместо да стане той, беше твърде голям.

Като гледах как залитахме и двамата, можех да предположа, че блестящата идея да дойдем тук беше на Ирина. Лекотата, с която се пързаляха двете с Кари, само потвърждаваше съмненията ми, но не можех да се оплача, щом виждах колко им е приятно. Все някак щях да издържа още час.

— Аз бях дотук. — Мартин се облегна на стената и скръсти ръце, а аз се спрях до него и се загледах в двете момичета, които продължаваха напред и си говореха нещо.

— Бях готов да приключа още преди да стъпя тук. — макар да го казах сериозно, той се засмя.

— Какво да правя като искаше? Не мога да ѝ откажа нищо.

— Ще излъжа, ако кажа, че не те разбирам. Ако сестра ти ми предложи да избягаме на другия край на света само с дрехите на гърба ни, я качвам в колата и няма да ни видите, докато тя не реши.

— Кари извади късмет с теб. Наистина. — обърна глава към мен и аз направих същото. — Казвам ти го за пръв, и най-вероятно последен път, но се радвам, че се срещнахте. И преди теб беше добре, но откакто ти се появи в живота ѝ, сякаш олекна. Знаеш каква е паника, но когато си наоколо е по-спокойна. Не знам, просто светът не ѝ се вижда толкова страшен, ако ти си до нея. 

— Така е, защото знае, че не бих допуснал нещо да ѝ се случи. Преди нея бях твърде смел, но тя ме прави по-внимателен, кара ме да се замислям. Предполагам, че се балансираме.

— Тя попива от твоя кураж, а ти от предпазливостта ѝ. Това е хубаво. Аз и Ирина сме еднакво луди.

— И на двамата ви липсват спирачки, спор няма. — засмях се. — Но и в това има чар. Когато се появят децата ще се смирите.

— На това се надявам. Иначе горко на лелята и чичото. — сръчка ме.

— Изчезвай. Имат си баба и дядо за тази работа. — поклатих глава. Ако нашето дете приличаше на Кари, то щеше да седи на дивана по цял ден и да сменя позицията си само когато посегне за друга книга. Ако детето на Мартин и Ина приличаше на тях, вероятно щеше да седне на едно място едва щом си счупи и двата крака.

Телефонът извибрира в джоба ми и го извадих, поглеждайки екрана. Очаквах да видя името на Марио, но вместо това видях съобщение от нов непознат номер.

Споменах ли, че работното ни време е гъвкаво? Можеш да имаш такива дни през цялата година, а не само уикендите.

Вдигнах глава и огледах пързалката, уж небрежно, докато вътрешно страхът кипеше във вените ми. Искаше ми се да хвана Карина за ръката и да я заведа на безопасно място, откъдето да не я пускам. Каква, по дяволите, беше тази откачалка и как се забърках с нея?

Bạn đang đọc truyện trên: AzTruyen.Top