НЕ Е ВЕЛИКДЕН, НО ДА - ВТОРИ ПОРЕДЕН ДЕН КАКА ДЖИДЖИ СЕ ПОЯВЯВА С НОВА ГЛАВА!
НЯМА ДА БЪРЗАМ ДА СЕ РАДВАМ, ЗА ДА НЕ СЕ УРОЧАСАМ, НО НАИСТИНА СЪМ ПРИЯТНО ИЗНЕНАДАНА ОТ СКОРОСТРЕЛНОТО МИ ПИСАНЕ ДНЕС!
Е, АМИ МИСЛЯ, ЧЕ НЯМАМ КАКВО ДА ДОБАВЯ, ЗАТОВА ВИ ОСТАВЯМ С НОВАТА ЧАСТ!

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Огнян
*3 седмици по-късно*

— Влез! — извиках, щом на вратата се почука и масивната фигура на Иван изпълни рамката.

— Имаш ли две минути? Трябва да разпишеш документите от разпита, който проведе с люлинските химици. — махнах му с ръка в знак да влезе, а той пристъпи вътре и остави папката на бюрото ми, след което скръсти ръце.

— Някой от тримата говорил ли е след това? — пръстите ми продължиха да играят по клавиатурата, докато чаках отговора му. Още първата седмица след Нова година един от екипите ни беше хванал няколко млади момчета с доказателства по ръцете и носовете и все още ми ставаше забавно, щом си спомнех думите на Марио "Тези не знаят, ли че не трябва да ядеш, докато готвиш?".

— Мисля, че единият е пропял, но не съм част от случая и не разполагам с много информация. Сигурно са ти пуснали файла с подробностите.

— Още не съм проверявал днес. Сядай. — поканих го, но той поклати глава за отказ.

— Имам работа, няма да стоя много. Обаче исках да те питам, цялата работа не ти ли се струва странна?

— В какъв смисъл? — вдигнах поглед към него. Напоследък хващахме квартални продавачи по-често и няколко пъти се бях запитал на какво го дължим, но чак странно? Отдавах го на това, че са предимно деца и не се бяха научили да се крият добре.

— Обикновено когато ги притиснем все казват някое име, но последната година повечето откровено нямат идея кой ги храни. — спрях с това, което пишех и си дадох секунда да повторя думите му в главата си. Всъщност беше прав. Личеше си, че някои от тях лъжат по-добре от други, но никой не знаеше повече от минимума, изискващ се за работата им. Нито едно име, място или час повече от това, с което трябваше да са наясно.

— Мислиш, че работят за една и съща отрепка? — умът ми започна да прехвърля всички, с които бях говорил и се спря на детето от нощта, в която срещнах Карина за пръв път. Бях забравил за това момче, а Хайтов го беше впрегнал да ни помогне с разследването. Преди месеци трябваше да го прати с микрофон за приема на пратка, но личният ми живот превзе съзнанието ми и това съвсем изхвърча от главата ми. Защо комисарят не ни бе държал в течение, ако не е имало проблем с доставката? Тази тема така и не се беше повдигнала повече. Което бе странно, защото ако нямаше намерение да ни каже повече за случая, нямаше да ни спомене за плановете си изобщо.

— Не знам. Помислих си го, но ако толкова много хора работят за него, защо ще наема аматьори, вместо да се подсигури с професионалисти?

За да ни занимава с дребни глупости, вместо да задълбаем на едно място и да изровим нещо, което да разклати бизнеса му. — обади се онзи глас, който обикновено гледах да избягвам, ако не ставаше дума за работата. Но може би Иван наистина беше напипал нещо, без дори да разбере.

— Прав си. Няма логика. — поклатих глава и сложих ръка върху документите, които донесе, докато мозъкът ми препускаше от сценарий в сценарий със скоростта на японски влак. — Няма да те задържам повече, благодаря ти.

— Хайде, лека работа.

— Лека, братле. — изчаках го да излезе и се залових за работа. Ако бях прав и наистина един човек ни създаваше работа, колкото да не оставаме без, то трябваше да е оставил някакви следи. Нямаше някой, който да работи толкова чисто. Винаги имаше нещо. Дребно и незначително, но често именно тези недогледани подробности правеха цялостната картина.

Открих отдавна затворения случай на хлапето от март, миналата година и зачетох внимателно. Щях да прегледам всяко едно досие лично, ако се налага, но щях да направя връзката и да разбера откога ни правят на маймуни.

...

— Слушам. — Марио отговори на обаждането ми почти на мига.

— Ела в офиса на Хайтов веднага. Трябва да говорим. — не дочаках отговор и направо му затворих. Само по тона ми трябваше да е разбрал, че няма място за шегички в това, което бях изровил.

Излязох от кабинета ми и тръгнах директно към този на комисаря. Когато завих по коридора видях Марио да чука на вратата и понечи да влезе, но ме забеляза, преди да затвори след себе си и ме изчака.

— Какво ви става? Защо сте толкова стресирани? — още не бяхме седнали, когато напрежението изпълни стаята.

— Ти не знаеш ли? Огнян ми изкара акъла. — неразбиране се разля по лицето на Марио, но вниманието ми сега беше насочено единствено и само в Хайтов.

— Какво стана с лапето, на което се канеше да сложиш микрофон миналата година? Нали щеше да присъства на доставка? — погледът му се впи в моя, остър и изпълнен със съмнение.

— Как се сети за това?

— Какво стана с детето? — повторих. Бях прочел в досието, но исках да го чуя и от него.

— Не се появи. Изпратих две момчета в дома му и го намерили по очи в банята. Патологът каза, че е предозирал.

— Майка му стара. — тихата ругатня дойде от Марио. — Не го е направил сам, нали?

— Няма следи от борба, така че не можем да твърдим подобно нещо. — въздъхна в безсилието си, което в превод означаваше, че някой го е уморил насила. Както и предполагах.

— Докато се разправяме с безобидни рибки, акулата пирува. — погледите и на двамата се впиха в мен с очакване да разясня това, което казах, но последните часове толкова ми се сливаха, че не знаех дори откъде да започна. — По-рано говорих с Иван и той каза нещо, което ме накара да направя разбор на миналата година. Често започнахме да хващаме дилъри и химици, не можете да го отречете. — след като получих кимвания, продължих. — Имам чувството, че осемдесет процента от разпитите се повтарят. "Казаха ми да бъда на това място, по това време. Това е всичко". Тези, които забъркват боклуците, нямат идея къде отиват, а тези, които ги продават, не знаят откъде идват. Няма имена, няма познати, всеки прави това, което са му казали и няма право да задава въпроси.

— Мислиш ли, че крият какво знаят?

— Мисля, че нищо не знаят. — отвърнах на Хайтов. — Хващаме само млади момчета, нито един от тях с предишни провинения. Реших да отбележа местата, на които са ги пипнали, на картата и се оказа, че си имат модел на работа. Почти съм сигурен, че мога да кажа къде ще е следващото място.

— Това е пълна лудост. — Марио се приведе напред и опря лакти в коленете си, гледайки право към мен. — Искаш да кажеш, че всички в града работят за един и същ човек, така ли?

— Почти. Има някои, които са извън статистиката, но може да ги е оставил да продават наоколо, за да не става твърде очевидно.

— Ако е толкова навътре в нещата, защо прибрахме толкова много от хората му?

— Ако къртица ти разрови целия двор, няма да знаеш над коя дупка да я причакаш, нали? — веждите му се събраха, но разбирането се изписа по лицето му и вдигна ръце, за да ратърка слепоочието си.

— Отстреля ме, признах те. И през цялото време залавяме само тези, които сам ни подмята? — поклатих глава.

— Казах ти, почти съм сигурен, че знам следващото място, на което ще сгащят някого да продава.

— Какво предлагаш, Русев? — Хайтов се облегна назад в стола си и за пръв път можех да разчета толкова добре доверието му в мен. — Щом разплете това, значи имаш нещо наум. Как да продължим?

— Все някой трябва да е чул нещо повече. Дори част от разговор по телефона ще е достатъчен. Име, място, дата. Нещо. — на вратата се почука и всички замълчахме, щом се отвори.

— Удобно ли е, комисар?

— Влизай. — махна с ръка и погледна Марио, а след това и мен. — Ще обърна внимание на това, което ми казахте. Сега вървете и си вършете работата, не сте дошли на кафе. — тонът му стана рязък и студен, какъвто гледаше да го поддържа, за да запази авторитета си, а ние двамата се изнизахме.

— Някой ден ще ме уморите. — Марио изпуфтя тежко, а аз огледах лицето му.

— Ела в моя кабинет да ми кажеш кои сме ние. — кимнах към коридора, а той ме последва мълчаливо. Влязохме и затворих вратата след нас, докато той се настаняване на креслото пред бюрото ми, а аз седнах срещу него. — Какво е станало?

— Лошо ми стана. — укоряващия поглед сам се лепна за лицето ми при саркастичната му забележка, но реших да замълча, изчаквайки го да сподели. — Понякога ме е яд на себе си, че се раздавам за всички. Марио все е насреща да помага, но кой ли ще помогне на него, ако му се наложи?

— Отлично знаеш, че винаги съм зад теб.

— Знам, братле, и съм ти благодарен, но говоря за роднини. Баща ми все повтаряше, че е страшен тъпанар да научи цялата фамилия, че за всичко може да разчита на него и не бива да му вземаме гена, но май само брат ми имаше уши. Така и не се научих да отказвам.

— Какъв е проблемът?

— В петък трябва да отида до Стара Загора при един братовчед и няма да се връщам две седмици.

— Така. — кимнах.

— Но Дамян иска да предложи брак на Емилия и ме помоли да пазя пръстена, защото тя ще го открие у тях.

— Сериозно? — засмях се. — Та това е страхотна новина!

Дамян беше брат на Марио и имаше дългогодишна приятелка, с която бяха създадени един за друг. Не бяхме особено близки, тъй като те живееха във Варна, откъдето беше тя, но щом пръстенът беше в Марио, вероятно щеше да ѝ предложи, докато са тук. Имаше логика, защото доколкото знаех се бяха запознали в университета и смътно си спомнях история за първа целувка пред Александър Невски през януари. Явно бе решил да пресъздаде сцената от започването на връзката им, като я повиши на едно съвсем ново ниво и наистина се радвах за тях.

— Лошото е, че няма да съм се прибрал дотогава. Предложих да оставя пръстена вкъщи и той да го вземе от там, но какво ще е оправданието му да ходи в апартамента, докато не съм тук? Да полее цветята, които нямам?

— Остави го при мен, аз ще му го дам като стане време. — предложих му очевидното решение. Дори не знаех защо се тормозеше за това, след като аз бях в града и нямах планове да ходя никъде.

— Сигурен ли си? — присви очи насреща ми.

— Защо да не съм?

— Да не го наденеш на пръста на Кари? Брат ми ще набие и двама ни.

— За бога, няма да ѝ предложа с чужд пръстен. — извъртях очи. — Дай бижуто и не се тревожи за глупости.

— Златен си ти, ей. — изправи се и бръкна в джоба си, откъдето извади червена велурена кутийка и я пусна в отворената ми длан. — Ще кажа на Дамян да те черпи. — хвана лицето ми в шепи и лепна звучна целувка на главата ми, карайки ме да го блъсна надалеч от себе си.

— Бягай, откачалка такава.

— И аз те обичам, брат. — излезе с ехидна усмивка на лице. Този наистина го болеше главата.