ПРИСТИИИГА ХУУУБАВАААТА ДЖИИДЖИИИ! С ДОБРОО СЪРЦЕЕ, ЗАСМЯНО ЛИЦЕЕ И НОВА ГЛАВАА!

НЯМАШЕ МЕ ПОВЕЧЕ ОТ СЕДМИЦА, МИЛИ МОИ, НО ЕТО, ЧЕ СЕ СТЕГНАХ И СЕ ПОЯВЯВАМ ОТНОВО С ЕДНА НЕ ПРОСТО ДЪЛГА, НО И ДЪЛГООЧАКВАНА ЧАСТ!
НЯМА ЗАЩО ДА ВИ БАВЯ ПОВЕЧЕ, ЗАТОВА ВИ ОСТАВЯМ С КАРИ, ОГО И КОМПАНИЯ.

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Карина

— Добро утро! — минути след мен Дея влезе в кабинета ми с дежурните усмивка, слънчево настроение и две чаши кафе. Заклевам се, можех да живея без много неща, но тя и семейството ми не бяха сред тях. Това момиче можеше да оправи деня ми само с две думи и никога не се колебаеше дали да го направи.

— Винаги е добро, когато сме в една смяна. — поех едната чашка от ръката ѝ с благодарствена усмивка.

— И аз те обичам. — намигна ми. Можеше ли да се очаква от мен да не я обичам като втората сестра, която никога не съм имала, след като ме разбираше не по-зле от такава? За нея и Ирина давах живота си без да се замисля два пъти.

— Да изпием кафетата и ще минем по стаите. — отпих от кофеиновата напитка, наслаждавайки се на топлината, която се плъзна в гърлото ми.

— Съгласна съм. — не се замисли над думите ми, щом първо чу "кафе" и едва след това "работа". — Картонът на новия пациент е готов. Сутринта наминаха и родителите му, но сега не са тук.

Боже, днес бях изкарала късмет. Хората имаха навика да настояват да говорят точно с лекуващия лекар, сякаш сестрите не бяха достатъчно компетентни. А всъщност те бяха хората, които прекарват по цял ден с пациентите си и знаеха как е състоянието им дори по-добре от нас.

— Да видим. — пресегнах се през бюрото и взех клипборда.

Картонената чашка едва не се изплъзна от ръката ми и побързах да я оставя на гладката дървена повърхност, преди да съм попарила някоя от нас. Самата аз се облегнах на ръба, докато очите ми преминаваха през името отново и отново.

Огнян Русев.

Но колкото и да се взирах, буквите не се пренареждаха, а сърцето ми заплашваше да изхвърчи от гръдния кош. Да бъде проклето и то. Онзи подлец го разби веднъж, а то продължаваше да реагира само при спомена за него.

— Кари, добре ли си? — вдигнах поглед към приятелката си, а в нейните очи преливаше тревогата, която вероятно се бе изписала върху лицето ми. Макар да не се виждах, можех да предположа, че физиономията ми крещеше за помощ, а тази на Дея издаваше, че е готова да ми я окаже веднага.

— Можеш ли да ми опишеш мъжа? — попитах като най-голямата глупачка. Сякаш под път и над път се срещаха мъже с това име. Ако бе Иван Георгиев или нещо подобно, може би щях да се самозалъжа, че има вероятност да не е Огнян, но не. Името му беше като него — силно, разпознаваемо и каращо туптящото нещо в гърдите ми да препуска като подивяло всеки път, щом се спомене.

— Аз– Не знам. Симпатичен е. Кестеняв, сини очи, брада на няколко дни. Висок, с поддържано тяло. Защо?

Исках, всъщност бленувах да кажа, че няма значение, но имаше. Може да бяха минали почти осем години от последната ми среща с него, но това не означаваше, че се чувствах по-готова да го видя, отколкото бях преди толкова време.

За бога, Карина! Сякаш самата ти не си каза, че той е прочетена и забравена страница едва вчера. Докажи си го, глупачке!

— Мисля, че това е той. — гласът ми прозвуча като болезнен шепот и не можех да се мразя повече в този момент. Проклети да бяхме и двамата. Той, че ме измами така безчувствено, и аз, че се вързах на големите му приказки колко специална и незаменима съм за него. Проклета да бях, че още се трогвах от това, и че усещах паренето зад очите си.

Първоначалното объркване бързо изчезна от лицето на Дея, заменено от съчувствие. Точно сега се нуждаех от съжаление по-малко от всякога, но въпреки това пристъпих към нея, щом разтвори ръце.

— О, мила. — прегърна ме, а аз стиснах зъби, забранявайки си да плача. Бях похабила твърде много време и сълзи за онзи мъж. — Виж. — отдели се от мен с въздишка. — Били сте деца. Минали са осем години. Може дори да не те познае.

— Ако иска да ме разпознава, той е минало. — скръцнах по-скоро на себе си отколкото на нея и вдишах дълбоко през носа. Отказвах да му позволя да ме напрегне още от сутринта. Отказвах да му позволя отново да нахлуе в живота ми и да разруши всичко, за което толкова се бях старала да изградя правилно. И най-вече отказвах да рухна пред тези лъжливи сини очи, на които някога бях вярвала с цялото си сърце.

Огнян

— Добре ли си, братле? — Явор ми задаваше шибания въпрос на всеки половин час, откакто се събудих и бях благодарен, че само той е тук, а Марио бе прибрал Ивон. Обичах я, но се бях уверил, че е твърде притеснителна още преди три години, когато любимият ѝ си навехна глезена, а тя го обгрижваше, сякаш са му ампутирали крак.

Точно сега нямах нужда от толкова внимание, затова и бях помолил баща ми да съкрати продължителността на визитата им до минимум и да не идват повече, поне до изписването. Щеше да е предизвикателство да задържи майка ми вкъщи, но така беше по-добре. Бях станал причина за достатъчно от белите коси на родителите си като дете, докато тичаха по бърза помощ, заради вредния ми навик да разбивам празната си, но дебела глава навсякъде. Гледките от преди години им стигаха за още тридесет напред и не исках да ме виждат такъв и като възрастен.

— Да не би да си си ударил главата някъде след като изпаднах в безсъзнание? Паметта ти се ебава нещо. — метна ми мръсен поглед в отговор, но не го удостоих с вниманието си, защото вратата се отвори и влязоха двете влюбени гълъбчета. Толкова от щастието, че днес няма да ме обикалят сякаш съм на смъртен одър.

— Хей. Как си? — тихият нежен глас на Ивон едва достигна до слуха ми.

— Нищо ми няма. Вие как сте? Стреснах ви. — "стреснах" беше омаловажаването на века, след като бях наясно, че вероятно почти съм докарал приятелите си до инфаркт, но все пак оживях. За добро или зло, продължавах да дишам.

— Всичко е наред, щом ти си добре. — отдавна не бях виждал Марио толкова сериозен и уморен, а мисълта, че това беше заради стресът, който аз му бях причинил, ме смаза. —Хайтов се обади, каза, че ще дойде веднага след като приключи нещо неотложно. — побутна Ивон към свободния стол в единия ъгъл на стаята, а тя го зае без да му опонира.

— Много ли беше ядосан? — отговорът на въпроса ми ми беше ясен още преди да го задам, но все пак исках да се подготвя за конското, което ми предстоеше.

— Мисля, че ако не беше прескочил трапа, щеше да те възкреси, само за да те убие отново. Не стига, че няма много коса, заради теб опада и каквото му беше останало. — усмихнах се при думите му, а Явор се изсмя.

— Не съм вярвал, че някога ще кажа такова нещо, но обичам този комисар.

— И ние го обичаме.

— Но повече обичаме да го дразним. — посочих Марио, за да натъртя на допълнението му.

— Точно така. Но се опасявам, че ако му вдигна кръвното отново в следващите две години, ще довърши това, което Юлиян не успя.

— Добро утро, господа. И лейди. — медицинска сестра с бонбонено розов костюм и широка усмивка влезе, секвайки разговора ни и дойде до мен, за да смени системата.

— Добро утро. — Ивон ѝ се усмихна, когато през вратата мина още едно момиче, което дори не успях да погледна, преди Явор да ме сръчка, карайки ме да обърна глава към него.

— Докторката или сестрата? И двете са страшни, аз съм без претенции. — прошепна, така че да достигне само моите уши, а аз го избутах от себе си, гледайки го на кръв. Беше ми споменал, че докато съм бил в безсъзнание е говорил и с двете, и след като се успокоил, че съм добре, си дал сметка колко са красиви. Не, че щях да се изненадам ако наистина заведе едната вкъщи, но да ме пита коя предпочитам аз, беше същинско предизвикателство да разкача маркучите от тялото си и да му хвърля един здрав пердах. Вече губех търпение и наистина се молех час по-скоро са се появи една, която да му покаже как точно работи светът. Или поне да преобърне неговия.

— Добро утро. — обърнах глава към лекарката и очите ми се впиха в познати синьо-зелени, които в този момент шареха по белите листове в ръцете ѝ. — Как се чувствате? Възможно е да имате болки в засегнатата област. — меденият ѝ глас прозвуча без съдържание дори на капка емоция. Устата ми пресъхна, крайниците ми изтръпнаха и бях готов да си заложа главата, че ако бях прав, щях да падна. Това не бе възможно. Не можеше да е тя.

Шоколадовите вълни се спускаха до кръста ѝ и бях напълно сигурен, че преди бяха по-къси. Не се гордеех с това, че си я спомнях така добре, но нямаше защо да се самозалъгвам. Тялото, лицето и стойката не бяха същите, но и не бяха далеч от това, което си спомнях. Все още бяха тези на Карина, но сякаш не на моята звездичка. Детският блясък в очите ѝ вече го нямаше, нямаше го излъчването на момичето, готово да покорява върхове и не знаех от кое би ме заболяло повече. Да е израснала тези, на пръв поглед, незабележими неща, или сега да не ги виждам, защото съм аз. Защото не заслужавах топло отношение или дори изкуствена усмивка.

Тактичното прочистване на гърло, от страна на Марио, бе това, което ми напомни, че мълча и я зяпам. Навлажних устни, напълно безмълвен, мятайки му скрит поглед. И той не бе по-малко изненадан, но поне съумяваше да си държи устата затворена, докато аз не бях сигурен дали ченето ми не е увиснало до пода.

— Добре съм, нямам оплаквания. — подтиснах порива да стисна очи, когато дрезгавината в гласа ми прозвуча сякаш котка дращеше по ръждива ламарина. Тази жена... Само тази жена можеше да ми причини подобни неща единствено с присъствието си в стаята.

— Отлично. Показателите Ви също са в норма. Ако имате нужда от нещо, Дея ще бъде винаги насреща.

Дея. Не тя, Огняне. Дея. — тези думи не биваше да ме трогват ни най-малко, но въпреки това в устата ми остана горчивият вкус от мисълта, че вече не я интересувам. Макар да нямах това право, ме заболя.

— Скоро ще дойдат полицаи, които да вземат показанията Ви, а по-късно ще поговорим за режима Ви повреме на престоя тук. Бързо оздравяване. — каза каквото има, усмихна се учтиво на приятелите ми и излезе, без да ме поглежда нито веднъж. Сестрата, за която предположих, че е въпросната Дея, напусна секунда след нея, оставяйки ни четиримата, но никой не побърза да запълни тишината.

— По дяволите. — Марио стисна основата на носа си с три пръста.

— Ти защо не ми каза? — изсъсках.

— Отидох да взема вода за Ивон! Когато се върнах, Карина вече беше отпрашила. Явор ми каза, че си добре и това ми беше достатъчно. Прощавай, че не се сетих да попитам дали случайно не си легнал точно под нейния нож. — разпери ръце отбранително, докато Ивон и Явор ни наблюдаваха мълчаливо. — Мамка му! От всички болници в София и от всички възможни лекари, ти как пък реши да ставаш мишена за стрелба точно в смяната на бившата си?

— Чакай! — Явор се надигна в стола си, щом му светна. — Карина ли каза? — очите му зашариха между мен и Марио. — Като Кари? Твоята Кари? Това ли е булката? — изненадата полепна по гласа му.

— Такава булка ще ти запари врата, че няма да разбереш откъде ти е дошло. — скръцнах със зъби.

— Прав е. — Марио потвърди на мига. — Него питай, той знае най-добре какво е да му гори осем години, заради същата тази булка. — стрелна гърдите ми с поглед, карайки ме да извъртя очи. Ако визираше сърцето ми, сочеше грешното място, защото точно сега бе подскочило при гледката на Карина срещу мен и бумтеше в ушите ми. По дяволите, как наистина се бях оказал точно в нейните ръце?