ВИЖТЕ, ВИЖТЕ КОЙ Е ЖИИИВ!
ТОЗИ ПЪТ МАЙ ЩЕ ПРОПУСНА БЕЛЕЖКАТА С РЕДОВНИТЕ ИЗВИНЕНИЯ И НАПРАВО ЩЕ ВИ ОСТАВЯ С НОВАТА ГЛАВА, ЗАЩОТО ВЕЧЕ СТАНА РАКИЕНО ВРЕМЕ, А ТАКОВА Е И ПРИ НАШАТА КОМПАНИЯ!

ОСТАВЯМ ВИ ДА ЧЕТЕТЕ И НАЗДРАВЕ!

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Карина

— Значи така? Приятелката ти е семейна? — незнайно как темата на разговора се наклони в посока загиваща любов и изневери, а Мартин не можеше да изпусне шанса си да подразни Марио.

— Не започвай, моля те. Синът ѝ ни хвана последния път и откачи. — поклати глава и отпи от бирата си.

— Значи разбира? Голям ли е вече?

— Аа, не много. — стисна устни и поклати глава. — Само наш набор. — напуши ме смях, но го сдържах, само за да се порадвам на облещеното изражение на Рина още секунда.

— Ч-чакай. — засмя се нервно. — Бъзикате се, нали?

— Бива ли майтап с такова нещо? — Марио я изгледа напълно сериозно, а аз отпих от чашата пред мен, за да прикрия усмивката си. Очите ѝ го фиксираха на място и изучиха лицето му внимателно, но той бе лепнал каменна маска и дори не мигна под зоркия ѝ поглед.

— Спиш с жена, чийто син е на нашата възраст?

— Конкретно от теб е по-голям. — поправи я.

— Ти сериозно ли говориш в момента?

— Питам те пак. Защо да се шегувам с това? — приятелката ми премига като развалена крушка насреща му, а на мен ми идваше да стана на крака и да аплодирам безупречната му игра.

— Ти... Ти! Ти добре ли си? Как така ще се срещаш с обвързана жена? Дори не знам кое е по-зле! Че си има мъж, или че може да ти бъде майка?

— Мисля, че най-лоша е частта, в която разбираш, че тази жена не съществува и ме погваш с чехъла. — спокойствието, с което го заяви напълно контрастираше на мълниите, които започнаха да проблясват в погледа ѝ и за миг го съжалих. Не знам колко умно бе от негова страна да ѝ дава идеята с пантофа, но стига да не счупеха нещо, нямах нищо против да се бият. Или по-скоро Ирина да бие него, защото той за нищо на света нямаше да посегне на жена, дори да си просеше шамар.

— Глупак такъв! — хвърли салфетката си по него, но леката материя измина едва няколко сантиметра, преди да спре пътя си към Марио и да увисне тъжно в скута на Мартин. Горкичкото ми братче въздъхна, сякаш примирил се със съдбата си и ѝ я подаде обратно.

— Започвам да разбирам защо баща ни просто ставаше от дивана, когато се карахме като деца.

— И аз те обичам, бате. — усмихнах му се с възможно най-сладката и невинна усмивка, на която бях способна.

— Виж я само, бе! Самата чистота! Каква усмивка, какво лице, същество лишено от грехове. Това е моята сестричка. — първи се засмя Марио, последван от Ирина и Огнян, докато аз присвих очи насреща му.

— Ти ще видиш един ден. — поклатих глава заканително. — Чакай само. Чакай да ти се роди едно дете и да стане пиленцето на леля. Ще му разкажа всички изцепки на баща му и Бог да ти е на помощ ако е момче. Каквото и да направи, и "копче" няма да смееш да му кажеш. Лично ще се погрижа за това. — размахах му пръст, досущ като учителка в детската градина, караща се на някое злощастно детенце, което още си смуче палеца, докато спи.

— Заплашваш да урониш авторитета ми пред органи на реда. Мога да те съдя за нанесена психическа повреда.

— Бооже! — издължих подигравателно. — Ти трябва да гниеш в затвора вече девета година. И нямаше да излезеш поне още осемдесет, за всичкия тормоз, който ми нанесе.

— Ти пък си била много ранима. — захапа ме, но само миг по-късно стисна очи и преглътна болезнен стон. А щом не го бях сритала аз, то оставаше само един, който да го направи вместо мен. Погледнах Ирина развеселено, а тя зарея поглед някъде по тавана, избягвайки моя. Усмивка задърпа устните ми, но ги стиснах, за да не се разсмея и сведох очи към чинията си, режейки парче от пържолата ми.

Нямаше как да не призная, Огнян нямаше грешка в кухнята. Месото направо се разпадаше в устата и беше овкусено повече от прекрасно. Аз, от своя страна, или пресолявах, или не слагах достатъчно сол. Понякога забравях да добавя някоя и друга съставка, а колко тави бях съсипала като прегарях храна, дори не исках да броя. Аз бях армагедон в кухнята, но поне любимият ми беше шеф.

— Невероятно е, любов моя. — целунах бузата на Огнян, а той ми се усмихна, когато Марио се обади.

— Той ли го е правил? Аз мислех, че тази вечер ти си главният готвач.

— Тя ли? — Мартин се присмя. — Ако сестра ми бе взела дейно участие, щеше да разбереш. Още с влизането щеше да ти мирише на изгоряло, кухнята щеше да е мръсна чак по тавана, а откъде се носи аларма, нямаше да знаеш. Вероятно от общината, защото се надава тревога.  — метнах му поглед, равностоен на среден пръст, но избрах да си замълча. Ирина, обаче, не мислеше като мен.

— Ако не ме лъже паметта, последния път, когато имаше храна по тавана, ти беше виновникът. — обърна глава към мен, преди да продължи. — Помниш ли? Беше решил да се прави на майстор, обърна палачинката във въздуха, но така и не се приземи обратно в тигана. — смехът ми избяга от гърлото, когато си спомних изражението на брат ми, щом погледна нагоре и видя къде се бе залепил шедьовърът му.

— Чакай, значи се предава по кръвна линия? Мислех, че само Кари е леко саката. — сръчках Огнян с лакът, а той се престори, че го боли, карайки ме да извъртя очи.

— Ако Кари е леко саката, аз имам звезда "Мишлен". — едва се стърпях да не направя втора обиколка след думите на Мартин.

— Не бъди гадняр, не е толкова зле. — Ирина ме защити.

— Да, миналия месец ми изпече страхотни сладки. Не си облизах пръстите, а направо ги изядох. — Марио се намеси, стопляйки ми душичката. Нещата, за които можех да се похваля, че съм усъвършенствала, бяха наистина малко, но меденките ми със сигурност бяха едно от тях.

— Пак ще ти направя, само кажи.

— Направи повечко, защото целият отдел се наслуша за "невероятните сладки на булката". — ръката на Огнян кацна върху облегалката на стола ми, а аз присвих очи. Булката ли?

— Да ти кажа честно, колкото и да направи, пак не се знае дали ще стигне до отдела.

— Изобщо не ми се подмазвай. — изпънах пръст в негова посока. — Откога си ми лепнал този прякор?

— Кой прякор? — ако не познавах Марио до болка, неразбирането в тона му и по детски невинното изражение можеше и да ме метнат. Но само ако не го познавах.

— Не ми се прави на отличник във випуска на НАТФИЗ, откога ме наричаш булка?

— Ааа, това ли? — направи се на приятно разсеян. — От известно време.

— От април, ако искаме да сме точни. — мръсният поглед, който хвърли на моя любим, можеше да смрази кръвта на всекиго.

— Ама че си порта.

— Но ти не беше порта, когато отидохме до нашите да взема онези инструменти и дори не ти мигна окото, като каза на майка ми, че Кари ще се мести вкъщи, нали?

— Ти ли ни издъни? — ахнах. Родителите ми се разбираха чудесно с тези на Огнян и бяха адски щастливи от това, че сме заедно, но бяхме решили да изчакаме докато им съобщим, че възнамеряваме да живеем заедно.

Можете да си представите изнедата ми, когато с баща ми, Мартин и Ирина бяхме вкъщи и изведнъж от другата стая се чу гласът на майка ми. Все още потръпвах, щом си спомнях как до ушите ми стигна викът "Как така се мести?". Брат ми се изхили като идиот, Рина, подобно на мен, се скова и цветът се отече от лицето ѝ, а на горкичкия ми татко не му трябваше друго потвърждение, че се отнася за единственото му момиченце. Единственото, което получих тогава, беше тежка въздишка, умислено изражение и тихата реплика "Все си мислех, че ни остава някоя и друга година".

— Отмъщението е най-добре сервирано горещо, а? — показа среден пръст на Огнян, а той му намигна.

— Никога не съм казвал, че не съм злопаметен.

— Дребнав също.

— Аз още не мога да повярвам, че ни издаде. — поклатих глава. Не бях сърдита, все пак на бяхме на шестнадесет и не беше като да се крием. Но все пак си представях нещата по малко по-различен начин и ми се искаше поне аз да бях човекът, който ще съобщи на родителите си, че вече няма да живее с тях.

— Да, това е малко долно. — Ирина се намеси. — Ако реша да се преместя при Мартин и Симеон ме изпорти на нашите, вероятно ще го набия.

— Ти и без това го биеш на всяко нечетно число в календара. — смехът избяга от мен и отметнах глава назад, покривайки лицето си с длани, след констатацията на Мартин.

— И на четно по празници. — добавих, което само засили кикота на Огнян и Марио, а Рина ми метна смразяващ кръвта поглед.

— Мислех, че сме на една страна.

— Така е, но наистина много тормозиш Мони. — казах извинително.

Като малко братче, всички мислеха, че той е в ролята на дразнителя, но грешаха. Истината бе, че Ирина го тероризираше на лягане и на ставане, а той беше душичката в семейството им. Учеше се добре, ходеше на футбол и не се влачеше с наркоманите в училището му. Приятелите му бяха свестни деца, докато Рина... ами тя си му връщаше за първите десет години от живота му, които бе посветил на това да стъжни нейния. Майка им все казваше "Като малка се натискаше за братче, което да тормози. Накрая се оказа, че още с раждането му ролите са разменени, но дъщеря ни се оказа по-отмъстителна, отколкото си мислехме".

— Малкият кърлеж си го заслужава. — заяви твърдо и никой не посмя да оспори.

— Ох, добре се посмях. — Огнян изтри една сълза от под окото си и с усмивка вдигна чашата си във въздуха. — Наздраве за семействата, които имаме и за това, което си създадохме.

— Наздраве. — отвърнахме всички и стъклото издрънча, щом чашите ни се чукнаха.