ЗНАМ, ЧЕ МОЖЕШЕ ДА КАЧА И ПО-БЪРЗО, НО ТАЗИ ГЛАВА ОПИТА ДА МИ СЕ ОПРЕ. СЛЕД ДЕСЕТИНА ДНИ БОРБА ВСЕ ПАК СТАНА НА МОЯТА, ЩОМ СТИГА ДО ВАС, ТАКА ЧЕ ВИ ОСТАВЯМ ДА ЧЕТЕТЕ И СЕ НАДЯВАМ И ТАЗИ ЧАСТ ДА ВИ ХАРЕСА!

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Карина
*1 месец по-късно*

— Този беше последният. — Мартин остави куфара ми пред вратата на апартамента и въздъхна.

Обикновено седем куфара не бяха кой знае какво, но когато от поддръжката на асансьора бяха избрали точно днес да го проверяват, етажите ти се увиждаха доста. Обикалянето нагоре и надолу по стълбите до шестия етаж си беше изморително и без това, а с багажа се превърна в метод за изтезание на момчетата. Въпреки всичко успяха да ги качат за по-малко от половин час и нямаше да ги пусна преди да изпият поне по едно кафе. И без това нямаше за къде да бързат, след като изпълниха фитнес целите си за деня.

— Вече порасна, а бръмбар? Оставихме нашите самички в голямата къща. — усмихна се, но тъгата бе хвърлила сянка върху лицето му.

— Не говори сякаш съм заминала на другия край на света. — напрежението зад очите ми се появи на мига и премигах, за да проясня зрението си от замъгляващите го сълзи. Не можеше цял живот да останем при родителите ни, но това не правеше раздялата по-малко трудна.

Може да се бях престорила, че не съм разбрала какво е станало, но бях напълно наясно, че когато тръгнахме баща ни се скри в кухнята, за да не видим, че плаче. Знаех, че му беше трудно да приеме отлитането на малките му птичета от гнездото, но вече бе дошло време да свием свои собствени. Аз с Огнян, а брат ми... все още не можех да повярвам, че е заедно с Ирина.

От толкова години чаках този момент да дойде, че последното, което се очакваше от мен беше да съм толкова изненадана. Но бях. С Огнян и за миг не бяхме допуснали, че откровено малоумната идея на Марио ще се увенчае с успех, но той за пореден път доказа тезата, че мъжете са животни. Дивашкото в тях бе по-обострено от здравия разум и на брат ми му трябваше само лек намек за наличието на опасност някой да припари до територията му.

— Ела тук. — разпери ръце за прегръдка, а аз не дочаках втора покана. Мартин не изразяваше любовта си като нормалните хора. Рядко казваше "обичам те" и почти никога не позволяваше някой да наруши личното му пространство, затова в редките случаи, в които го разкръстваше Господ, не се колебаех дали да го гушна.

Всички смятаха брат ми за студен именно по тази причина, но всъщност действията му говореха много повече. Никога не би отказал помощ и на най-големия си враг, даваше всичко за приятелите си, а за семейството ни можеше да умре. Това обаче оставаше незабелязано от повечето ни познати.

— Ти си най-добрият батко. Знаеш, нали? — стиснах го силно и тих смях избяга от него.

— Знам. — раздвижи ръка нагоре-надолу по гърба ми и почака още секунда. — Добре, стига ти толкова. — отдръпна се, а аз го пуснах с въздишка.

— Но не през цялото време. — усмивката се изви от едното му ухо до другото, щом се поправих. — Не ми се смей, влизай.

— Няма, ще вървя. Обещах на Мони да отида на мача му в четири.

— Имаш още два часа. Хайде, влез за едно кафе, няма да закъснееш. — примолих му се и колкото и да не си го признаваше, също като татко, не можеше да устои на жалния ми поглед.

— Двадесет минути.

— Четиридесет. — заинатих се.

— Стискаме си ръцете на тридесет.

— Има сделка. — хванах протегнатата му длан и я разклатих, след което отстъпих от вратата. — Моля.

— Шефе, жена ти вече се разположи и кани гости. Вади бирата! — провикна се и облегна длан на рамката, изритвайки обувките си. Хвана куфара ми и го внесе, когато Огнян излезе от спалнята с усмивка на лице и сложи ръка на кръста ми, щом дойде до нас.

— Нека свиква, този дом е и неин.

— Аа, много моля! Имуществото, придобито преди брака, остава еднолична собственост! — Марио се провикна от хола, а аз погледнах любимия си.

— Толкова се радвам, че не живеем в една кооперация.

— Ако беше така, аз щях да се пренеса у вас. — смехът избяга от гърлото ми, преди да имам възможността да го преглътна, а той ме изгледа изпод вирната вежда. — Сериозен съм, Зори ме обича.

— Баща ни също те харесва. — отбеляза Мартин. — Не обръщай внимание, че те поглежда с недоверие от време на време, просто се страхува, че ще се усетиш докато можеш и ще я върнеш обратно вкъщи. — свих устни и смръщих вежди сърдито, без да му давам дори секунда, в която да предвиди ритника в глезена му, а той изохка и се преви. Слабак.

— Егати и шута ми заби тази. — разтърка крака си и се изправи. — Виж. Виж в какво се забъркваш. — посочи ме, а аз изплезих език насреща му, досущ като дете. И само като си помислех, че преди минута се прегръщахме, чак не можех да повярвам колко несериозни сме за възрастта си.

— Ако това ще те успокои, не ми трябва касов бон. Не мисля да я връщам. — Огнян целуна косата ми и свали ръка от кръста ми, при което ме прободе недоволство от това, че изгубих топлината на допира му. — Хайде, обещах ви бира. — направи ми знак да мина първа към дневната, където Марио вече пиеше своята.

— Остана и толкова да не дадеш, предвид мъките, на които бяха подложени хамалите ти.

— Сега цял живот ще ни го натякваш, нали, свекърво? — извъртях очи и седнах на дивана до него, а той ми се усмихна подмолно.

— Само докато ми се родят деца, които да ви оставям за някой друг уикенд, докато с жена ми отиваме някъде насаме.

— Този няма дори на кого да направи деца, но вече планира да ги оставя при вас. — брат ми се засмя искрено, сядайки на креслото със стъклена бутилка в ръка.

— Винаги слага каруцата пред магарето. — Огнян поклати глава и се настани до мен, прехвърляйки ръка през раменете ми.

— Смейте ми се вие, но аз ще си намеря едно добро момиче и ще създам семейство с нея. Ще си купя къща в някое спокойно планинско село и ще откарам годините след пенсията ми там. — отпи от бирата си, оставяйки ме с отворена уста.

Марио не говореше за мечтите си. Не беше суеверен, просто не обичаше да прави планове и да мисли за бъдещето – това знаех със сигурност. Той беше от хората, живеещи ден за ден. Днес тук, утре – не, караше го както дойде, защото принципът му бе прост. Имам само сега и няма да го оставя за после.

— Наистина? — свих крак под себе си и се обърнах към него, облягайки гръб на гърдите на Огнян. Той преметна ръка пред мен, прегръщайки ме, а Марио ми кимна.

— Абсолютно. Искам поне три деца, на които да покажа, че любовта съществува, защото наистина ще обичам прекрасната им майка. Искам да видя внуци и да прекарам старините си на тишина и чист въздух. Ще отида някъде из Родопите и кракът ми повече няма да стъпи в столицата.

— Никога не си ми казвал за тези мечти. — само по интонацията на любимия ми можех да отсъдя, че е не по-малко изненадан от мен. Мечтата на детето в компанията ни ми се виждаше нехарактерна за него, но се радвах на начина, по който очите му блеснаха, щом спомена деца и съпруга. — Да не си се влюбил?

— Да бе. — засмя се подигравателно. — Сякаш щях да се крия, ако имаше такова нещо. Пък и къде да я срещна? Когато не съм в управлението, съм с вас или вкъщи.

— Това звучи като една тъжна реалност за двадесет и пет годишен мъж. — Мартин се обади. — Защо не заговори някое от момичетата, когато излизахме с мафиотите?

— Брей, как ли не се сетих? Дали не беше заради частта, че са мафиоти, а моята работа е да ги тикна зад решетките? — изгледа го тъпо.

— Точно де! Ако успееш жените им остават за теб.

— Направо с децата, нали? За какво ми е да си правя, като мога да ги взема наготово?

— Чиста работа. — брат ми сви рамене сякаш няма по-очевдино нещо от това, че идеята му е просто блестяща, а аз не можех да повярвам на ушите си.

— Какво говориш, хванахме Бога за рога! — Марио го погледна кръвнишки. — Само че преди да си хвана жена ще отида при твоята и ще ѝ кажа как си заглеждал какичките. — Мартин присви очи насреща му, а той се усмихна лукаво.

— Страшно проклет си.

— Дори идея си нямаш. — поклати глава заканително и остави наполовина изпитата си бира на масичката. — Е, време е да вървя. — плесна с ръце, а аз се намръщих.

— Ама така хубаво си говорим за бъдещото ти семейство. Къде тръгна?

— Да си търся булка. — изправи се и ми намигна. — Ще си говорите с нея и ще си разменяте рецепти за здравословни сладкиши или нещо такова.

— Да, и ще ви гледаме децата, докато вие сте навън и чистите улиците от престъпници, нали? — извъртях очи. — Нещо друго? Ще ходим на йога заедно, с червените си Поршета? — дъхът на Огнян погъделичка кожата ми, когато се засмя тихо и се наведе, за да остави целувка на рамото ми. Пеперудите изпърхаха в стомаха ми, както всеки друг път, и се извърнах към него, вглеждайки се в красивите му очи, които в този момент сякаш сияеха с любовта, горяща в моето сърце.

— Боже мой, ще повърна. — Марио развали момента, карайки ме да го погледна кръвнишки. — Толкова сте сладки и влюбени, че чак е досадно. Шефе, защо не си доведе жената? Щеше да те скастри за нещо и да се скарате, за да се посмея малко.

— За твое сведение не сме се карали от три дни. — усмивка задърпа краищата на устните ми, когато Мартин го каза. Момчетата нямаха представа за това, но още докато бяхме на морето Ирина ми бе споделила, че възнамерява да подлуди Мартин в първия месец от връзката им. Това беше нейната представа за тестване на търпението, но брат ми отлично знаеше с какво се захваща, а и мислех, че го очакваше. През годините няколко пъти бе подхвърляла на шега, че когато открие "голямата любов" ще вгорчи живота на клетия човек, а той винаги я слушаше внимателно и помнеше детайли, които понякога дори аз не бях чула. Сега явно тест периода бе минал, а щом не се бе обадила на мама, за да ѝ каже, че ѝ го връща, той се беше справил добре.

— Да не би да сте скъсали и да не знаеш?

— Абе, ей! — Мартин се пресегна зад Огнян и замери Марио с една от декоративните възглавнички. — Ти нямаше ли да си ходиш?

— Не ми гони гостите. — скарах му се.

— Да, тя е права. Ти не живееш тук, само Кари и Огнян. — погледна часовника на ръката си и оголи зъби. — Наистина ще закъснея, ако не побързам. Хайде, драги, изчезвам. — взе телефона и ключовете си от масата и тръгна към коридора с бърза крачка.

— Да не забравиш за утре! — провикнах се след него.

— Няма, бъди спокойна! — вратата се затвори веднага след думите му, оставяйки ни само тримата.

— Сериозно, къде отиде той? — вдигнах поглед към Огнян.

— Нямам никаква представа. — поклати глава. Интересно. Щях да съм приятно изненадана, ако покрай шегата наистина доведе момиче.