ПРИСТИИИГА ХУУБАВААТА ДЖИИДЖИИИ!
С ДОБРОО СЪРЦЕЕ, ЗАСМЯНО ЛИЦЕЕ И НОВА ГЛАВАА!
ПАК ЗАБАВЕНА, НО ПАК ДВОЙНА! (НАЛИ СМЕ В КОЛЕДНИЯ СЕЗОН, ГЛЕЗЯ СИ ВИ, ПОНЕЖЕ ВИ ОБИЧАМ.)

С ТОВА КАЗАНО ВИ ОСТАВЯМ ДА ВИДИТЕ КАКВО СЪМ СЪТВОРИЛА И ТОЗИ ПЪТ, А АЗ ОТИВАМ ДА СЕ БОРЯ СЪС СЛЕДВАЩАТА ЧАСТ.

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Карина

Клепачите ми тежаха повече от обикновено, когато опитах да отворя очи, а миглите ми бяха като слепени. Устата ми се чувстваше пресъхнала и наистина имах спешна нужда от чаша вода, но никак не ми се разделяше с топлата завивка. Не можеше ли да остана в леглото днес?

С мъка отлепих лице от възглавницата, само за да видя, че този таван не беше на моята стая. Спомените от снощи ме заляха, причинявайки ми главоболие и съвсем убиха желанието ми да напусна тази стая. Да го направя означаваше да застана лице в лице с Огнян след глупостите, които вероятно му бях наговорила.

Тихите стъпки, които долових, ме накараха да затворя очи отново и да се престоря на заспала. Господи, ама че дете бях. Дори като малка не го бях правила, поради простата причина, че когато нашите си идваха от родителска среща нямаше защо да са ядосани. Но ето че и това бях доживяла.

Също като снощи, вратата се отвори, но ако тогава първо бях решила, че е Ирина, то сега нямаше кой друг да е. Единствено се надявах Огнян да не реши да ме попита как разбрах, че е той, защото никак не ми се искаше да кажа, че го познах по парфюма. Нямаше да се отрази добре на егото ми, макар да имах подозрения, че в този миг не можех да се почувствам по-жалка. Бях напълно наясно, че алкохолът не ме развеселява, а ме приспива, но въпреки това тествах лимита си и останах да спя при бившия си. Вероятно му бях наприказвала куп глупости, които щях да си спомня, ако опитам, но засега предпочитах да си останат някъде сбутани в съзнанието ми.

Матракът потъна, издавайки, че е седнал до мен, но аз не помръднах. Бях започнала това глупаво представление и сега трябваше да го доведа до края.

- Ех, звездичке. - думите му се сляха с тежка въздишка. - Какво да правя с теб?

Кажи ми как да те преболедувам най-накрая и не се появявай повече в живота ми. Остави ме да те забравя. - искаше ми се да изкрещя в лицето му, но не го направих. Огнян бе далеч от глупав и ме бе разбрал ясно още когато ме отвлече от срещата ми с Владимир. Сякаш прочел мислите ми, усетих да премахва кичур коса от лицето ми, докато въздъхваше отново.

- Ще ми кажеш да те оставя намира, нали? Да не се изпречвам на пътя ти отново. - подтиснах импулса да потръпна, докато болката, която натежаваше в гласа му започваше да се просмуква и в мен. - И на мен ми се иска да го направя, знаеш ли? Наистина. Но минаха цели осем години, а егоизмът ми май е нараснал оттогава, защото не мога да се накарам. Знам, че трябва да извърна поглед, да ти обърна гръб, но тези очи, тези ръце и пустия ти аромат на дом. Откакто се върна в живота ми се чувствам като оздравял след астма. Само с теб дишам, а така не ми се умира още. Не и след като тази последна глътка въздух така и не идва, а ме оставяш с горящи дробове всеки път, когато ми кажеш, че не искаш да ме виждаш. - сълзите пареха задната страна на очите ми все повече, с всяка следваща дума, докато сърцето ми се опитваше да го заглуши с молитвите си да приключи час по-скоро. Да не бърка в още отворените рани и на двама ни. Онези, които иронично, самата аз не бях успяла да зашия.

Рязкото му поемане на въздух бе последвано от бързото му ставане, сякаш бързаше да излезе от стаята.

- Ставай, минава десет. Мартин ми писа да те закарам у тях.

- Кретен! - извърнах се и метнах възглавницата по вече затворената врата. Не можеше да е истина. За миг ми се бе сторило, че думите му са искрени, а копелето е знаело, че съм будна през цялото време. Мразех го! Толкова много го мразех, че не се побирах в кожата си!

Опитах да си дам минута, за да се успокоя, но гневът кипеше във вените ми и не даваше дори признак, че възнамерява да се укроти. Станах от леглото през пуфтене и излязох в коридора, оглеждайки го. Огнян предвидливо бе оставил вратата на банята леко открехната, а аз влязох там, само за да забележа неразопаковани четка за зъби и четка за коса на мивката. Точно до измивния гел за лице, който използвах сутрин, от години, както и малка опаковка от парфюма ми.

- Това комплектът ти за извънредни ситуации ли трябва да е? - провикнах се, неспособна да запазя коментара за себе си. Някога това, че ме познава толкова добре, щеше да ме зарадва, но сега само се дразнех дори повече.

- Не се заяждай. - гласът му дойде приглушено от долния етаж. - В шкафа под мивката ще намериш нов сапун и чисти кърпи. Отивам до вас, за да ти взема други дрехи.

- Не, не отиваш!

- Леля Зори се обади. Отивам! - затворих очи и вдишах дълбоко. Огнян не вдигаше на непознати номера през почивните дни, защото обикновено това означаваше, че денят вече няма да е почивен. Оттам идваше въпроса защо още пази телефона на "леля му Зори", но дори нямаше да си направя труда да попитам. Вместо това открих каквото ми трябва и влязох под душа.

Когато приключих в банята, дрехите ми вече ме очакваха на леглото, но от Огнян нямаше и следа. Облякох се набързо и слязох надолу, оглеждайки апартамента. Винаги бях знаела, че има вкус, но това място надминаваше представите ми. Всеки детайл си беше на мястото, всичко блестеше от чистота, но най-важното бе, че усещах уют. Той знаеше как да го създаде. Жалко, че имаше навика да разбива всичко на пух и прах след това.

- Готови ли сме? - заварих го да оправя възглавниците на дивана, но въпреки, че бе с гръб към мен, усети, че идвам. Все още не бях сигурна как ме чува, тъй като обикновено стъпвах почти безшумно, но явно трябваше да приема, че това бе един от многото му таланти.

- Не ми казвай, че си спал на дивана. - намръщих се, когато споменът, че ми съобщи това, изплува в съзнанието ми.

- Няма да го казвам. - усмихна ми се.

- Не може в целия този апартамент да има само една спалня.

- Има три. Само че само в една от тях действително има легло. - кимна към вратата. - Бих ти предложил закуска преди да тръгнем, но Ирина изрично ми даде един час да те заведа у тях, а вече го просрочвам. Пък и обикновено не си гладна веднага след като станеш. - подминах факта, че си спомня навиците ми, точно както подминах и него, за да изляза в коридора и да се обуя. Нов план. Вече не исках отговор на абсолютно нищо. Щях да приема всяко нещо, което ми каже, да се прибера, а след това да прекарам остатъка от живота си в отбягване. Присъствието на този мъж ме объркваше, затова просто щях да се лиша от компанията му.

Излязохме в мълчание, което трая и в асансьора. Този път не минахме през гаража, а заобиколихме от главния вход. Още с излизането ме лъхна влажния въздух, след дъжда, който явно бе валял снощи. Това обясняваше защо се чувствах толкова отпочинала. Обожавах да спя под звуците на вода. Може би затова една седмица на морето ме зареждаше като за пет години напред.

- Само внимавай тук. - отбеляза, когато завихме покрай сградата и видях колата му на петнадесетина крачки от нас. - Хлъзгаво е.

- Не съм малко дете. - едва го изрекох, когато в ушите ми прозвуча собственото ми изплашено хълцане.

Със следващата ми крачка обувката ми се хлъзна точно там, където ме предупредил да не стъпвам, а аз полетях назад, стягайки се, готова за сблъсъка със земята. Ала такъв не последва. Вместо това две големи ръце ме уловиха, а ароматът на Огнян завладя сетивата ми. Отворих стиснатите си очи, срещайки неговите и останах безмълвна за една дълга секунда. Топлината на тялото му се просмука в мен като парфюм по дреха, а аз не посмях да помръдна.

Удари ме дежавю. Моето невнимание и бързите му реакции бяха станали причина за първата ни целувка преди толкова години, а сега... Не можех да повярвам, но сега на лицето му беше същият израз, както тогава. Чертите му омекнаха, в очите му се появи онази особена искра, която бях свикнала да виждам, когато случайно се обърна към него, а той вече ме гледа. В погледа му просто беше моят Огнян, който вече имах за мъртъв. И това ме изплаши повече, отколкото бих признала.

- Съжалявам. - прочистих гърло и сложих длан на рамото му, използвайки го като опора, за да се стабилизирам на собствените си крака. - Май все пак съм малка.

- Зависи. Може да те броим и за голяма, ако говорим за бели. - нежелана усмивка подръпна краищата на устните ми и наведох глава, за да я прикрия.

Взех останалото разстояние до колата без повече произшествия и се качих на предната седалка, впивайки поглед през прозореца. Ирина и Дея щяха да ме убият, когато разберат какво се е случило, но сега имах нужда да споделя с тях, затова щях да преживея неодобрителните им погледи и хапливите коментари, които вече предчувствах.

...

- Дея! - гласът на Ирина се извиси укоряващо, но безсрамното животно в мое ляво само сви рамене простовато.

- Казах каквото казах. Стоя си зад думите.

- Той е врагът! Снощи дръпнах една лекция на Мартин, да я повтарям ли сега?

- Повтаряй, ако искаш. Това няма да промени мнението ми, че е направил добре. Аз бях там, когато тъпата машина дръпна правата линия. Знам как пребледня моето момиче. - преметна ръка през раменете ми и облегна глава на моята. - Ако не е бил той, е щяла да прекара цяла нощ в стаята си и нямаше да мигне, докато се самонавива, че е направила нещо грешно.

- Аз-

- Внуците ѝ бяха по-големи от нас. - сряза ме, карайки ме да затворя уста. - Ударила е две големи и е легнала да спи. Какво като му е казала няколко думи? Ако питаш мен - това с колите даже е било добро. - намигна ми, а Ирина се усмихна с гордост, докато аз се изчервявах. Не знаех дали беше по-лошо, че си спомних какво си говорихме, или че разказах на тези двете.

- Винаги съм знаела, че рано или късно ще прихване от нас и ще спре да си мълчи.

- Ето! - Дея я посочи. - Виждаш ли? Не е било лоша идея. Казала му е каквото ѝ е било на душата и се е разсеяла малко. Тъкмо ѝ е олекнало. Само си се карала на горкия човечец.

- Нищо му няма. - извъртя очи и взе алено червено червило, за да го пробва на ръката си.

- А! Ето я Ивон. - погледнах входа на магазина и ѝ се усмихнах, щом ни забеляза.

- Здравейте. - поздрави срамежливо и подаде ръка на Ирина. - Аз съм Ивон. Много ми е приятно.

- Ирина. - русата ми приятелка обходи горкото момиче с оценяващия си поглед, а то присви рамене смутено. - Ама наистина е сладурче. - най-сетне се усмихна, признавайки това, което отказваше да повярва преди да го види с очите си. - Миличко, мигни два пъти, ако си се хванала с онзи клоун по принуда. - тръпчинките на Ивон се появиха на мига и запърха с мигли през смях. - Знаех си! - Рина ни погледна надменно.

- Престани да се бъзикаш с момичето. Всеки има право да няма вкус.

- Я, спрете и двете! Ти дори не го познаваш. - скастрих Дея, и гушнах новопристигналата през раменете. - Кажи, пиленце, къде ти се ходи, докато мъжете кроят план как да ми унищожат психиката?

- План ли? - отдръпна се от мен с изненада. - Марио ми каза, че вие сте ме поканили.

- Това е така. - Ирина кимна утвърждаващо. - Мъжът ми, който също така е брат на Кари, събра великия съвет вкъщи. Въпросът е, че за последните осем години великият съвет изобщо не е комуникирал. Мъжете кроят нещо, а момичетата се сетиха за теб и казаха, че щом тяхната банда се събира, то ти вече си част от нашата.

- За пръв път съм част от банда. Колкото до кроенето на планове, мисля, че Огнян още те обича. Лошо ли е да му помогнат? - усмихна се така сладко, че сърце не ми даде да убия невинния ѝ поглед като ѝ кажа, че надали Огнян някога ме е обичал истински. Но да е решил да си ме върне, определено щеше да усложни плана ми да спазвам дистанция.

- Тези тримата? Не знам за най-новото попълнение, но Мартин, Марио и Огнян не са от онези романтици, които ще направят сърце от розови венчелистчета на спалнята и пътека от свещи през коридора.

- Не съм сигурна дали Явор има меко сърце. Но със сигурност е голямо.

- За него знаем. Побира сума народ. - саркастичният коментар на Дея накара другите две момичета да я погледнат подозрително.

- Я, ти ни разкажи по-подробно на по чаша кафе. Така и не ми разказа истината. - Ирина сплете лакът с нейния и тръгна към изхода, а аз направих същото с Ивон, следвайки ги. Преди не пожела да ми каже нищо, но сега вече нямаше как да се измъкне. Още повече след като Ирина бе разбрала истинската причина Огнян и Явор да дойдат в болницата онази нощ.

Огнян

- Ахааа! - разбирането пробяга по лицето на Мартин след втория път, в който му разказахме историята. - Значи си ме излъгал преди осем години?

- Не съм те лъгал. - извъртях очи. - Просто ти спестих някои дребни подробности.

- Които се оказаха огромни детайли в цялата картина. - изгледа ме тъпо и ме посочи, местейки поглед към Марио. - И теб ли те измами така? - мъжът до мен закима енергично и ми метна лош поглед. - А ти си знаел всичко през цялото време и си му помагал? - обърна се към Явор.

- Не. Аз му хванах спатиите след като го поопознах като човек. После поисках да му съдействам да прибере Костов. Това, че комисарят оцени помощта ми, беше просто бонус. Животопроменящ, смея да твърдя.

- И сега всичко е приключило? - тримата с Марио и Явор кимнахме в синхрон. - И сме сигурни, че ако ти помогна да си върнеш Карина, тя ще е в безопасност? - този път кимнах само аз. - И няма начин мафиотът, който вероятно вече е измислил цена за главата ти, да излезе от затвора или да ви навреди по някакъв начин, докато е вътре?

- Човече, след четири месеца стават осем години, откакто се разделихме, а аз още не мога да избия сестра ти от главата си. При това положение, можеш ли с ръка на сърцето да ми кажеш, че имаш съмнения относно сериозността ми към нейната безопасност? - поставен така, въпросът ми накара Мартин да стисне устни в права линия.

- Мамка му, нещата при вас са много зле. - прошепна.

- Затова му трябва твоята помощ. Да завземе кулата отвътре. Удари едно рамо.

- Колкото и рамене да ви ударя, Ирина го мрази, а Дея ненавижда не само него, но и теб. - контрира Явор. - Сериозно, по-вероятно е БДЖ да пристигне навреме, отколкото на това момиче да му запали фитила, а Рина я накара да откачи само като спомена името ти.

- Значи съм я трогнал, а? - ударих го през гърдите, щом видях доволната му усмивка.

- Ако си харесал момичето, се дръж човешки. Не ми прецаквай шансовете с Кари, защото не знаеш как се говори с жена.

- Те пък са едни шансовее... - махна с ръка, тествайки дали няма да ми кипне и да махна с ръка зад врата му.

- Е, ще ми помогнеш ли?

- Мога да опитам. - дори не успях да се зарадвам на светлинката, която се появи в тунела, преди да чуя дрънченето на ключове и смеха на момичетата в коридора. Мамка му, май се застояхме.

- Здравейте, господа! - първа влезе Ирина, плътно следвана от момичетата. Всяка носеше по няколко торби, но на пръв поглед любимата ми медицинска сестра водеше с най-много нови придобивки, което не убегна и на кретена до мен.

- Напазарува ли си, скъпа? - въпросът, дошъл от Явор, накара Дея да го изгледа накриво, а мен да го сритам, докато Марио стисна очи в опит да не се разсмее. На този май трябваше да му се изнесе спешен курс по говорене с дамите. Особено с тези, които и иначе нямаха добро мнение за него.

- Не съм ти скъпа. - сряза го.

- Логото върху чантите друго говори, скъпа. Горко на човечеца, който ти е дал кредитната си карта. Останал е без къща, че и кола.

- Имам си достатъчно за харчене, но все пак ти благодаря, че мислиш за финансите ми. - покупките тупнаха глухо до дивана и му се усмихна кисело, миг преди да седне възможно най-далеч от него. - Каталясах.

- Всички сме така. - Ина седна върху подлакътника на креслото, на което стоеше мъжа ѝ, Ивон се сгуши при Марио, а Кари седна до мен без дори да ме поглежда.

Прекрасно. Имахме стъпка назад. Преди поне ми мяташе поглед, изпълнен с неприязън, а сега нямаше нищо. Започвахме страхотно.

- Косата ти изглежда много зле днес. Какво си ѝ правила? - Мартин захапа сестра си.

- Косата ѝ изглежда безупречно. - защитих я, преди дори да осъзная, че това е излязло от моята уста. Леката му усмивка ми подсказа, че вече е задействал някакъв свой план, за който не знаех, а аз не бях сигурен как се почувствах от това.

- Татее! - прииска ми се да въздъхна облекчено, когато малката дотича при нас, преди тишината да продължи твърде дълго и да стане неловка. Джобното копие на Рина се закова на място, когато видя всички ни да стоим в дневната и скри листа, който носеше, зад гърба си, усмихвайки се широко.

- Ела, тате. - Мартин протегна ръка, но тя само се засмя още повече и пристъпи към Явор. Подаде му рисунката си, а той я скри между него и подлакътника, така че никой да не я види, след което сложи детето на коляното си.

Знаеха за съществуването един на друг едва от няколко часа, а вече бяха добри приятели и това не ме изненадваше. Неведнъж ми бе казвал, че една от най-големите му слабости са децата, а и това пролича в мига, в който двамата се запознаха.

- Дени, няма ли да ни се похвалиш? Какво си нарисувала? - Дея я закачи, но това, което не знаеше, бе че Мартин бе изпратил малката да нарисува нещо за рождения ден на майка си, за да можем да поговорим на спокойствие. Не че ни пречеше, но все пак беше твърде малка, за да ни слуша как говорим за корупция, заплахи и наркотици.

- Мен нарисува. Красотата ми ще ви дойде в повече, ако я видите, затова крием портрета ми. - дребосъкът скри уста с малките си ръчички и се изкикоти сладко, а Явор щипна нослето ѝ, намигайки заговорнически.

- Мисля, че ще преживеем гледката. - Дея му отвърна, спускайки поглед по него. Вероятно бе твърде очевидно, за да го отбелязвам, но определено не изглеждаше впечатлена. - Дени е невероятен художник, но ако не е додала от себе си, надали ще ослепеем от хубостта ти.

- О, моля те, нека не се лъжем. Няма жена, която да ми устои. - изгледа я надменно. Само така, братле. Така се печели момиче. Кажи ѝ и колко е тъпа, ако не го вижда.

- Ха! И какво по-точно се очаква да ме трогне дотолкова, че да се разпадна в краката ти? - скръсти ръце пред себе си, а закачливото ухание на предстоящ сблъсък започна да се носи из въздуха. Мамка му, ако не бях толкова напрегнат заради отношенията ми с Карина, щях да се забавлявам както никога досега.

- Да започнем ли с външния ми вид? - попита сякаш е най-очевидното нещо на света.

- Може и да завършим там. Единственото, което харесвам в теб, са вените по ръцете ти, но това е по-скоро професионално изкривяване. Лесните, за взимане на кръв, пациенти са ми слабост. - изправи се и тръгна към вратата. - Отивам да си сипя вода. Някой иска ли нещо от кухнята?

- Донеси и на мен. - помоли я, не толкова защото бе жаден, колкото, за да не ѝ остави последната дума. Нещо, което тя не разбра, тъй като не се обърна, за да види наглата му усмивка.

- Защо се заяждаш? - Ивон го скастри през шепот, когато Дея излезе, а той сви рамене.

- Забавно ми е.

- Само да знаеш, че си пада отмъстителна. - Кари го предупреди.

Секунда по-късно брюнетката се върна с две чаши в ръце. Едната пълна с вода, а другата - с лед. Усмихна му се прекалено сладникаво и сложи тази с леда на масата, въпреки, че той протегна ръка за да вземе другата.

- Ще чакаш. - демонстративно отпи от своята и отново седна на мястото си.

- Май вече знае. - Дени погледна леля си напълно сериозно, но това бе достатъчно, за да разсмее всички ни, освен двамата скарани.

И точно в този момент единственото, което исках, бе да имаме повече такива мигове заедно.