ПРИСТИИИГА ХУУУБАВАААТА ДЖИИИДЖИИ!
И ВИ ЧЕСТИТИ ВЕЛИКДЕНСКИТЕ ПРАЗНИЦИ, КАКТО И ГЕРГЬОВДЕН, МИЛИ МОИ!

ЧЕСТИТИ ДА СА ВСИЧКИ ИМЕННИЦИ И НЕКА ВСЕКИ ОТ ВАС ДА Е ЗДРАВ И ЩАСТЛИВ!

НАЛИ СЪМ ВИ ДОБРИЧКА, ПОЯВЯВАМ СЕ С ГЛАВА, КОЯТО (НЕ ПРЕУВЕЛИЧАВАМ) Е КАЖИ-РЕЧИ ДВОЙНА НА ТОВА, КОЕТО КАЧВАМ ОБИКНОВЕНО!
(НЕ, ДНЕС НЕ Е ВЕЛИКДЕН, НО ПЪК ВЧЕРА БЕШЕ!)

С ТОВА КАЗАНО ВИ ОСТАВЯМ С НОВАТА ЧАСТ, ЗАЩОТО СИ ИМА ЗА ЧЕТЕНЕ.

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Огнян
*4 дни по-късно*

— Да ми кажеш как е минало, чу ли? — майка ми повтори за шести път през последните десет минути и добре, че беше възпитанието ми и това, че именно тя ме е дарила с живот, иначе да ѝ бях затворил. Много я обичах, но понякога ставаше невъзможна. Ясно ми беше, че баща ми се бе влюбил именно в това ѝ качество, аз самият го намирах за очарователно в Карина, но горко на децата ни, ако щеше да е същото.

Ти вече и за деца ли започна да мислиш? — засече ме онази рационална част от мозъка ми, която упорито отричаше способностите ми да изпитвам чувства и емпатия. Най-често намираше приложение в работата ми, но от време на време ме сваляше на земята и в личен план, макар невинаги да ми се харесваше особено. Както сега. Бях влюбен до ушите – и какво? Не бях първият, нямаше да бъда и последният. Макар да ми се искаше Карина да е последната жена в живота ми, а аз последният мъж в нейния.

— Чух. Чух и предишните пет пъти. — едва не изпуфтях.

— Изобщо недей да се оплакваш! Още не мога да повярвам, че разбрах, че си имаш приятелка, от баба ти! Жената беше толкова щастлива, а аз нямах представа за какво говори.

Да. Именно затова я предупредих да не ти казва изобщо. Щях да дойда вкъщи, да седна и да ви го съобщя, за да надуеш и моята глава, не само тази на баща ми.

— Решението да я взема с мен беше спонтанно. — обясних и погледнах часа. Мамка му, щях да закъснея. Пуснах високоговорителя и оставих телефона на шкафа за обувки, докато обличах якето си. И забравих да сложа парфюм. Ето затова мразех да говоря по телефона и да пиша съобщения, само се бавех.

— Все пак нямаше да е зле, ако единственият ми син бе намерил за добре да ми каже, че е обвързан. — гласът и ме настигна през отворената врата на спалнята ми. Напръсках се с парфюма и се върнах обратно.

— Заедно сме от седмица. Самите ние още не сме свикнали с идеята.

Тежката ѝ въздишка прозвуча през микрофона, докато се обувах.

— Поне ми изпрати снимка на момичето. Пак няма да ми кажеш нищо, разбрах.

По-скоро се отказа да изстискваш мен за информация и реши, че ще я искаш от баба. — отговорът си остана само в главата ми. Майка ми беше страхотен човек, всичките ми приятели в училищните години я определяха като "готина", но само аз си знаех какво става, когато си завърти нещо на пръста. А сега сериозно се бе решила да научи всичко за Кари.

— Задръж. — открих снимката, която Ирина ни направи в Търново и ѝ я изпратих. — и реакцията идваше след три... две...

—  Божеее! Ама тя е много хубава бе, мамо! Къде го намери това момиченце?

— Казва се Карина и се запознахме в районното.

— Че какво е търсила тя там? — опита да прикрие любопитството в тона си с недоумение.

— Дойде да прибира един калпазанин. Заговорихме се и така. — представих ѝ кратката версия и излязох от вкъщи, заключвайки след себе си. — Вече наистина е време да ти затварям.

— Хайде, върви, да не те чака момичето. И скоро да я запознаеш и с нас.

— Нека да не е прекалено скоро. Ще я уплашим. — отбелязах, но на кого ли говорех? Вече ми беше затворила, което на нейния език означаваше "Не търпя оправдания и извинения. Казах нещо".

Въздъхнах и прибрах телефона в джоба си. Качих се в колата и въведох адреса, който Кари ми беше изпратила, в навигацията.

След двадесет минути намалих пред къщата, която трябваше да е нейната. Написах ѝ едно бързо "Отпред съм" и излязох от колата. Беше ми станало навик да я чакам пред пасажерското място, за да мога да я прегърна, когато се видим и нямаше изгледи да се отуча скоро. Огледах улицата и се изненадах от спокойствието, което цареше тук. Някъде надолу се чуваше детска глъчка и предположих, че ние не бяхме единствените, които гледаха да се възползват от топлото време. По-студен април не си спомнях да е имало и се надявах май да е по-щедър откъм слънце.

Оградата не беше плътна, но всичко зад нея бе скрито от перфектно поддържаните иглолистни дървета, засадени по цялата ѝ дължина. Зад портата виждах бетонна пътека, водеща до входната врата, която се отвори и от нея се показа Карина. Усмивките ни бяха паралелни, когато засякохме погледи и тя побърза да заключи. Веднъж, щом излезе, забави крачка, докато друга кола спря зад мен и от нея излезе леко закръглен мъж към края на четиридесетте си години. Притеснение се загнезди в мен, когато прехвърли твърде познатия ми светъл поглед между нас няколко пъти, но го подтиснах. Боже, моля те, бъди просто съсед. Само бъди съсед. Нека това е съвпадение.

— Здравейте, деца. — поздрави, а аз му кимнах.

— Добър ден, господине.

— Здрасти, тате. — обикновено можех да слушам гласа на Кари с часове, но изведнъж ми се прииска това да не го бях чул. 

Тате. Естествено, че е Тате! Къде този късмет да не е Тате?

— Това е Огнян. Моят... приятел. — представи ме смутено, когато баща ѝ дойде до нас. Червенината изби по лицето ѝ, както когато се чувстваше неудобно или беше засрамена, но дори за миг не си позволих да взема сериозно мисълта, че се срамува от мен или него. Съдейки по не дотам успешният му опит да прикрие изненадата си, го отдавах на това, че сега му казваше за връзката ни. Поне знаех, че не съм единственият, който не е сметнал за неотложно да уведоми родителите си за това, което тепърва предстоеше да изясним първо за нас двамата.

— Приятно ми е, господин Павлов. — подадох му ръка, а той я стисна.

— Наричай ме Михаил. — изражението му стана сериозно, когато ме пусна. — Така значи? Ти си приятелят на дъщеря ми?

— Татеее. — тихият ѝ глас едва достигна до ушите ми, а ако имаше вятър, можеше и да не я чуя.

— Така е. — не само аз, но и той се направи, че не е доловил безсилието в тона ѝ. Да минехме и през това, че да се свърши. Какви бяха плановете, а какво стана накрая – ето това беше моят късмет.

— Откога сте заедно?

— Едва седмица. — реших да се придържам към кратките отговори.

— Но намеренията ти са сериозни?

— Можете да разчитате в това. — уверих го напълно искрено, а очите му се задържаха върху моите в няколко твърде продължителни секунди, изпълнени с неудобно мълчание.

— Не ме разочаровай, млади човече.

— С цялото ми уважение, Михаил, но на първо място за мен е да не разочаровам Карина. — да го нарека по име ми се стори странно, дори грешно, но щом ми бе казал, че предпочита така, то аз нямах против. Пъстрите му очи, същите като на Кари, се присвиха едва забележимо, преди около тях да се врежат нормални за възрастта му бръчки, предизвикани от усмивката, която се появи на лицето му.

— Ето това е мъжки отговор. Хайде, деца, вървете където сте тръгнали. Ще оставим разговора за ловджийската пушка за друг път.

— Боже, тате! — Кари го скастри, но той просто я целуна по главата и ми кимна.

— Ще се виждаме.

— Още дълго, надявам се. — веселие пробяга по лицето му, но не каза нищо повече, преди да влезе и да ни остави сами.

— Извинявай за това.

— Спокойно. — най-сетне получих възможността да я целуна и реших да го направя, преди майка ѝ или някой от съседите да се покаже отнякъде. — Хубаво е, че човекът показа авторитет. Все пак ми поверява дъщеря си.

— Авторитет. — извъртя очи. — Кажи си, че е същият пещерняк като теб и говорите един език.

— И така може да се каже. — усмихнах се и ѝ отворих вратата, а тя се качи.

Домът на баба и дядо беше на малко повече от час от София. С моето шофиране обикновено не ми бяха нужни повече от четиридесет минути, за да стигна, но когато имаше друг в колата гледах да спазвам ограниченията. В редките случаи, когато това ставаше, времето се точеше едва-едва, но този път почти не го усетих.

Присъствието на Карина около мен просто приспиваше вътрешния ми часовник и дори не можех да кажа, че се чувствах като влюбен гимназист, защото и тогава не оставах на телефона, за да си говоря с момиче до три през нощта. Вероятно щяхме да стоим и по-дълго, ако на следващия ден аз не бях на работа, а тя на лекции, но бях затънал дотолкова по тази жена, че това дори не ме притесняваше.

— Пристигнахме. — намалих пред добре познатата ми къща от детството.

— Хайде, Господ пред нас и ние след него. — въздъхна на ръба на кризата, а аз я погледнах.

— Нали обеща да не се притесняваш?

— Аз така си обещавам и всеки път преди изпит. — дори не обърна глава към мен, затова се принудих да хвана брадичката ѝ нежно, за да срещна очите ѝ.

— Няма какво да стане.

— Освен да ме намразят.

— Няма да те намразят. Дори ще те заобичат. — уверих я. — Да беше до мен, когато се чух с баба снощи, сигурно се вълнува повече от теб.

— Наистина?

— Наистина. — потвърдих. — Пък и виж, че аз оцелях след срещата с баща ти.

— Боже. — спусна клепачи и се отдръпна. — Направи ми услуга и го забрави. Щях да им кажа за теб тази вечер, но късметът пак ми се усмихна по неговия ироничен начин. — излязохме от колата по едно и също време и отворих задната врата, за да взема питката, която Кари беше приготвила. Малко се изненадах, когато предложи именно тя да я направи, но ме увери, че месенето ѝ се отдава, а и нямало начин да се появи с празни ръце. Разбира се, беше взела и сладолед, и някакво мезе, но на мен ми беше ясно, че баба задължително ще оцени приготвеното от "снахата", за каквато лично я бе провъзгласила.

— Аз пък почти се забавлявах. А и го погледни от тази страна – така нямаше време да наточи ножовете.

— Той е душичка. — веднага го защити. — Опита се да ти вземе страха и дори не му се получи. — изгледа ме скептично.

— Така е, няма да лъжа. — признах си и заключих колата, щом се уверих, че сме взели всичко.

— Ето ви и вас, деца. Баба ти щеше три пъти да получи инфаркт, докато оправи масата, няма да казвам кога е станала. — дядо се появи с дежурния ведър тон и ме прегърна. Кари заобиколи колата и пристъпи към нас несигурно, но старчето дори не ѝ остави време да си каже името, преди да продължи. — Ама ти си била много хубавка, бе девойче. Ценко съм аз, драго ми е.

— Аз съм Карина, радвам се да се запознаем. — сама пое инициативата да го прегърне и това ми бе достатъчно, за да съм сигурен, че ще се разбират прекрасно оттук нататък.

— Е, хайде, влизайте. Дъртата от рано-рано се върти около печката. Нали ѝ е останало много, съкрати си живота с пет години.

— Не говори така. — скастрих го, но той просто махна с ръка.

— Да не излъгах, я? По-млади не ставаме, тя като рече "Не! Всичко трябва да е както треб'а, внукът девойка води". Булка, само не се тревожи и ти, че много ще ми станете. — въведе ни в двора и посочи към животните. — Онези там виждаш ли ги? Три овцички си имам, отскоро и едно агне. Куче, разбира се, сума кокошки, едно време и магаренце си имах, ама няма вечни неща, и него го гътна времето. Преди и прасета, и пчели гледах, ама не е вече за мене тая работа, остарях. И пак, ей ги на – не са се познавали, ама не са се срамували, не са се притеснявали едни от други. Живеят си заедно и толкова. По-глупави ги водят от нас, но много можем да научим от тях. — Кари го слушаше с повишено внимание и нямаше как да не се усмихна на интереса, който грееше в очите ѝ. Дядо ми беше мъдър човек, сладкодумец от млад и можеше да държи вниманието на човек приковано с часове.

— Малко ме е срам да си призная, но никога не съм виждала овца на живо. — тихият ѝ глас не предизвика дори трепване в дядо. Бях го предупредил, че тя не е стъпвала на село, тъй като няма роднини, при които да ходи, така че отчасти бе подготвен за подобно нещо.

— Тук са, булка, веднага ще те заведа да ги видиш. Ама съм длъжен да кажа, че миришат лошо.

— Ако не миришат не се ли разваля цялостното преживяване? Все пак са животни. — усмихна му се и вече бях сигурен, че е получила одобрението му.

— Оттук, девойче. — направи ѝ знак да мине първа по пътеката и ме погледна, щом тя тръгна. — Софиянка е, ама е земно дете.

— Казах ти, че ще я харесаш. — дядо отвори вратичката, която водеше към ограждението на овцете и посочи на Кари агнето.

— Трийсет и пет кила тежи бебето. От онзи ден спря да суче.

— Мога ли да го пипна? — погледна го, а той ѝ кимна.

— Може, ама ако изблее да не се стреснеш. Нищо няма да ти направи. — върна се обратно до мен, когато тя приклекна до агънцето и го погали. — Прав си, харесвам я. Ама като я гледам тя как хареса животинката... Май да не ѝ казвам, че няма да доживее за Гергьовден. — последното го каза по-тихо, карайки ме да стисна очи и да прикрия смеха си чрез кашляне.

— Нека си остане между нас. — промърморих, а той просто ми кимна.

— От дълго време ли гледате животни? — Кари се изправи и дойде до нас.

— Ооо, булка, аз с тях съм расъл. Първо с дядото, после с бащата съм ги хранил и поил. Ама сам се занимавам от двайсетина годишен, че тогива си откраднах жената и дойдохме тук.

— Откраднахте я?

— Еее, че как? Баба ти Еленка беше щерка на богати хора, пък аз кой бех? Господин Никой. Откраднах си булката, както и по дебелите книги не пише. Ядох бой от братята ѝ, та ми пукаха ушите, ама я не върнаха обратно вкъщи. Вече един на друг си бяхме дом, щях да пукна и пак нямаше да си я дам.

— Ценко, какво пак бамбалисваш? — гласът на баба долетя от другия край на двора. — Гледай къде си заврял децата! Абе, покани ги тук, няма да ядат от хранилките на животните! — дядо се усмихна и намигна заговорнически на Кари.

— Така се върти къща, да знаеш. Няма да го оставяш да върши каквото знае, когато си знае. Ред си има. Хайде да вървим, че стопанката ще се кара. — поведе ни към навеса, където предпочитаха да се хранят още при първия намек за топло време. Днес определено то беше с нас и бях повече от щастлив, че ще сме отвън. От няколко седмици не бях дишал чист балкански въздух и ми беше залипсвало.

Както и предположих, баба и Карина се заобичаха веднага, щом се запознаха. Прекарахме целия ден при старите, а следобед Мартин се отби на прибиране от Плевен, където бе на гости при свои приятели през седмицата. Бяхме се разбрали, че Кари ще се прибере с него, а аз ще остана до неделя. Разбира се, баба ми не ги пусна да тръгнат веднага и петте минути, които си обещахме, се превърнаха в още два часа. Изпратихме ги привечер и старецът седна на пейката пред къщата, а аз се настаних до него и се вгледах в пътя.

— На девойчето нещо не му е наред. — думите му ме накараха да се обърна към него със свъсени вежди.

— Какво не харесваш на Кари? — объркването се просмука в тона ми. Наистина не очаквах, че някой от старите ще каже нещо подобно след цялата топлина, с която я засипаха, докато бе тук. На практика се бяха отнесли с нея като със своя внучка, а харесаха и Мартин, който мъжки изпи една чаша от ракията на дядо, но отказа повече, тъй като все пак щеше да шофира.

— Не, бе, сине. Не, че не ми харесва. Добра душа носи, чиста. Ама, сякаш много спокойна ми се видя. Ти си вироглав, гореща кръв тече у тебе. Като камък и вода сте. Сега те е спряла за малко, ама си буйно момче. Да не я залееш накрая, че ще я удавиш. Много е тиха и добродушна. Това ти казвам, че не ѝ е в ред. Не намери ли някоя дива да те стяга като требва?

— Не ми е нужно да ме стяга, дядо. Тя да ме обича, а аз ще се грижа за всичко останало. — светлите му очи, ставали свидетел на какво ли не, се впиха в моите преценяващо. Отминаха няколко секунди, преди устните му да се повдигнат в усмивка, подчертавайки бръчките му.

— Един въпрос само ще те питам, ама честно си кажи. Не на мен, на себе си. — кимнах му в знак да продължи, а той сведе поглед към ръцете си, въртейки цветето, което откъсна за баба, между пръстите си. — Защо залюби девойчето? Хубавка ли е, къща ли върти, по акъла ли ти уйдисва? Кое ѝ хареса?

— Не знам. — самият аз наведох глава и се вгледах в разместените плочки по тротоара. — От самото начало ме гледаше в очите, когато си говорим и в един момент просто осъзнах, че денят ми не е хубав ако не я видя и чуя. Няма едно нещо, което обичам в нея. Просто я обичам. — обикновено щях да се замисля преди да използвам думата "любов" толкова смело, но пред стария сякаш ми беше най-лесно да назовавам нещата с истинските им имена.

— Като просто я обичаш, значи вярно я обичаш. Това от мен го запомни. Знаеш ли защо си я избрал – интерес е. Твоето ще си го познаеш. И не, че няма да виждаш по-хубави и да говориш с по-добри. Ама няма да ги искаш, моето момче. Ще ти се усмихват мило, но ти ще чакаш да си се прибереш при онази, дето и сърдита да ти е, пак те гледа с любов. — ръката му мина зад гърба ми и ме потупа по рамото. — На една жена докато ѝ е топъл погледът, ще ти е топъл и домът, да знаеш. Камината си е камина, ама прегръдката на баба ти никой няма да ми я смени. Не може, и да иска. — усмивката му стигна до очите, когато се изправи и кимна към къщата. — Хайде, че и мен никой няма да ме смени. Животните трябва да се нахранят, кое време стана?

— Хайде. — станах и го последвах. — Ще ти помогна.