ПРИСТИИИГА ХУУБАВААТА ДЖИИДЖИИИ! С ДОБРОО СЪРЦЕЕ, ЗАСМЯНО ЛИЦЕЕ И НОВА ГЛАВАА!
КОЯТО Е ДЪЛГА И НЕ СЪМ Я БАВИЛА ТРИ СЕДМИЦИ!

И ТЪЙ КАТО ТОЗИ ПЪТ НЯМА ЗАЩО ДА СЕ ИЗВИНЯВАМ, МАЙ НЯМАМ КАКВО ДА ДОБАВЯ.

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Огнян

— Чакай, чакай, върни назад. Сестра Бонбон ти се е развикала? — Марио впи невярващ поглед в тила на Явор, а той стисна волана.

— Не ми се говори за това.

— Но как успя да я предизвикаш? На Огнян не му се налага дори да опитва, но неговата ситуация е разбираема. — извъртях очи и метнах страничен поглед към задната седалка, където един от най-близките ми приятели се забавляваше истински. — Ти, обаче? Как? Дори не мога да си представя госпожица Усмивка да повиши тон.

— Днес си много изобретателен откъм прякори. Защо не измислиш някой за жена ти, докато още имаш муза. — блондинът скръцна със зъби, забавяйки заради колата пред нас. — Хайде, карай и ти. — надигна се на седалката в опит да види защо Маздата почти спря.

— Жена ми си има достатъчно. Кари пък си има от още по-отдавна. Остана само твоята.

— Опазил ме Господ! — Явор се прекръсти три пъти, мърморейки нещо под нос, от което успях да чуя "да се свети царството ти" и "справедливост да се възцари".

Нямаше да го кажа на глас, но може би тя се бе появила в живота му, именно защото бе дошъл денят на страшния съд и той трябваше да плати за греховете си. А привидно сладката брюнетка определено можеше да го пречупи, преди да е успял да каже и "копче". Не бях горд с това, но напълно заслужено се бях сблъсквал с острия ѝ език и смеех да твърдя, че знаех на какво е способен.

— Все пак е красива. — реших да отбележа.

Явор се отнасяше повърхностно към жените. Не търсеше сериозни отношения, затова пък ценеше натуралната хубост и жените, които знаят какво искат. От това, което бях разбрал, Дея със сигурност знаеше какво не иска и това бе Явор. Но също така изглеждаше прекалено добре, за да попадне в графата му "Категорично Не", колкото и да опитваше да ни убеди в обратното.

— Че е хубава, хубава е. Но е проклета.

— Всички жени са проклети. Тайната на живота е, че за да си щастлив, просто трябва да откриеш една, която е още по-проклета специално и само за теб. — ухилих се на мъдростта на Марио и го посочих.

— Казаха ти го.

— О, на теб ти го казаха, ама чрез Ален. — захапа ме обратно.

— Ааа, да! Нали ѝ взе нещо за благодарност и изпрати Ален да ѝ го даде? Какво стана?

— Какво да стане? Върна го. И ми е пожелала много здраве. Най-вече, за да не се срещаме повече. — смехът и на двамата се сля, огласяйки купето, когато оформих кавички около последната част. Малкият ми бе споменал, че го е гледала малко накриво, но не беше неочаквано.

— И така, господа. Май е време да полеем лошата седмица. — Явор паркира пред заведението, точно до моята кола. Лъчо беше номер едно и това си беше.

Побързах да сляза, за да взема ключа, който бе оставен на предната дясна гума, точно както ми бе казал по телефона, и го прибрах в джоба си.

— Да беше така и моят автомонтьор. — Марио направи жално изражение, а аз му намигнах нагло.

— Моят е не само със златни ръце, ами и със златно сърце. Пък и този път така се наложи. Този следобед щял да води жена си на ски за уикенда и нямаше как да ме чака.

— Това е сам да си си шеф. Ходиш си където поискаш, когато поискаш, че имаш и ресурсите за това. Какво повече ти трябва, освен една ракия? — ръката ми тупна на рамото на Явор, докато клатех глава с усмивка и тръгнах към заведението.

— Сега ще пием по едно. Ще черпи този, който има кого да го посрещне като се прибере.

— Ще ти еба и селските номера, Русев! — и двамата се изхилихме, когато Марио ме сряза.

— Намеквам да я повишиш в съпруга. Представяш ли си романтиката? Коледа е, светлините на елхата греят като звезден небосвод. — посочих софийското небе, в което не се мярваше и една звезда, за да придам тежест на думите си. — Красивата ти жена току-що се е събудила, разменяте си подаръци и изведнъж ти падаш на едно коляно и изливаш чувствата си, завършвайки с големия въпрос.

— Вие ме взехте за мезе още преди да сме седнали на масата. — показа ми среден пръст, докато този от другата ми страна отваряше вратата на заведението.

— Знаеш, че е от любов. Обичаме и теб, и Ивон. — Явор подхвърли през рамо, а топлината ме блъсна в лицето, щом прекрачих прага.

Настанихме се на една от масите в ъгъла и почти веднага сервитьорът ни донесе менюта. Съблякох якето си и огледах обстановката.

— Кой ти беше препоръчал мястото?

— Родителите ми са били на рожден ден тук преди няколко– думите на Марио замряха върху езика му и присви очи, вглеждайки се в нещо над рамото ми. — Мамка му. — хищна усмивка разпъна устните му, когато се облегна назад в стола си. — Булка на десет часа. — погледът на Явор се стрелна зад мен, а аз се извърнах тактично.

На другия край на заведението проблясваха до болка познати медени кичури, преливащи в меката ѝ тъмна коса. Само за миг опитах да се самонавия, че съм се объркал, но веднага след това очите ми се стрелнаха към огледалната стена зад гърба на навлека, сякаш за да ми се подиграят за празните надежди.

Карина наистина седеше срещу него, смееше се на нещо, което ѝ бе казал и за няколко дълги секунди просто не успях да сваля поглед от отражението ѝ.

— Кой, по дяволите, е този? — чух собственото си ръмжене, преди да разбера, че е напуснало моето гърло и се насилих да се обърна към момчетата.

— Добре изглежда. Госпожица Винаги ще ме обичаш има вкус.

— Виждаш ли? Прякорите сами си идват. — Марио сръчка Явор с лакът и двамата се засмяха.

— Този още ли я гледа така? — просъсках и стиснах менюто си в ръце, налагайки си да се съсредоточа в него. Или поне да държа очите си някъде в рамките на редовете.

— Сякаш ще изпревари Марио с предложението за брак, ако нощта продължи в същия дух? Да. Определено още я гледа така. — раздразнението потече във вените ми като изпепеляваща лава, докато се преструвах, че виждам какво пише пред мен. Най-големият ми страх, от почти десетилетие насам, се разиграваше като сцена от сладникава романтика за Коледа, едва на няколко метра зад гърба ми, а от мен се очакваше да си натъпча ръцете в джобовете и да се радвам на това.

Исках. Наистина исках тя да е щастлива. Знаех, че сам се бях отказал от възможността аз да съм човекът, който да ѝ даде това щастие... Но мисълта за нея и този, или който и да е друг, в един дом, в едно легло, споделящи фамилия и имащи деца, ме убиваше.

— Огняне! — Явор ме извика през шепот и ме срита под масата, за да привлече вниманието ми. — На теб говорим! — не бях чул и думичка от казаното. В ушите ми бучеше кипящата ми кръв, а нервите ми бяха така опънати, че се чувствах сякаш усещам вибрациите от смеха на Карина да рикошират в гърба ми. И за пръв път в живота ми, не ми харесваше, че тя се забавлява.

— Аха. — кракът ми трепереше в нервен такт, докато и двамата ме гледаха със смесени чувства. Вече не им беше смешно, даже напротив. Чудеха се с какво да отвлекат вниманието ми, докато се успокоя достатъчно, за да ме разкарат от тук, но вероятно щях да ги изключа в мига, в който заговорят отново. — Извинявайте, момчета, но тази вечер ще минете без мен. — погледите и на двамата проследиха как облякох якето си и станах, но тишината бързо загина, когато тръгнах в посоката, обратна на вратата.

— Огняне!

— Не смей!

— Ти си откачил! — в друг случай щеше да ми стане забавно от тихия начин, по който ме гълчаха, за да не привлекат вниманието на другите маси, но сега си имах цел и се бях устремил към нея.

— Кари? Каква случайност! — опитах да си придам небрежен вид, когато наближих масата им и се усмихнах. Очите на мъжа веднага се лепнаха за мен и се спуснаха за бърза инспекция, докато нейният поглед се стрелна в огледалото зад него, сякаш се боеше да се обърне и да види, че съм тук от плът и кръв.

— Наистина. Колко време мина от последния път, в който се видяхме? Няколко месеца? — все пак се осмели да вдигне глава към мен, мятайки ми изкуствена усмивка.

— Толкова много? Дали? — можех да ѝ кажа колко дни бяха минали с точност, но трябваше да запазя самоконтрол и все пак да не я излагам на публично място. Колкото и да ми се искаше да разбера дали моят юмрук е по-твърд от носа на това конте.

— Ти сам ли си?

— Бях с момчетата. — кимнах зад себе си, усещайки нажежените им погледи в тила си. Тя се обърна, повече за да поиска помощ, отколкото просто за да помаха, а аз сложих ръка на облегалката ѝ, което не убегна на господина пред мен. Правилно хващаш. Отстъпи. — Всъщност тръгвам рано, защото Мартин ми се обади. Нали остана без кола, помоли ме да взема лекарства на малката. Нещо се е разболяла. — веждите ѝ трепнаха, издавайки, че щеше да ми се намръщи, докато омразата се разля в светлите ѝ очи, карайки ги да потъмнеят.

— Мартин е брат ти, нали? Нещо с племенницата? — загрижеността и разбирането в тона на този ми причиниха диабет и хронична мигрена.

— Да, Дени. Знаеш как е с малко дете през зимния сезон. — усмихна му се извинително.

— Вие имате ли деца? — хванах се за това, че знае, макар да бе по-вероятно да ѝ е колега. По дяволите, ако се срещаше с този всекидневно, щях да се самоизям от яд.

— Не, не. — засмя се и поклати глава. — Нямам, но ще се радвам това да се промени някой ден.

— Хубаво е, че мислите за семейство. — но не и с Карина. Дръж си необвързаните лапи далеч от нея. — Наистина не исках да ви прекъсвам, но те видях, а знаеш, че нямам никаква представа какво да взема за детето.

— По средата на вечеря съм. Става ли да ти изпратя съобщение с нещата, които да купиш? — погледът ѝ излъчваше радиация.

— Така ще се притесняваш цяла нощ, Кари. — онзи пак се намеси, гледайки я в очите. — Иди да провериш как е малката принцеса.

— Съжалявам. Обещавам да ти се реванширам. — въздъхна пораженически и посегна за палтото си.

— Ще ти напомня, ако забравиш. — ревността, трупаща се в мен, нарасна повече от мен самия при вида на усмивката, която му отправи. Сложи чантата си на рамо, но след това се сети за нещо и започна да рови в нея.

— За сметката.

— Моля те, не ме обиждай. — махна с ръка. — Отидете и се уверете, че детето е добре.

— Извинявам се още веднъж. — принудих маниерите си да се включат в отговор на неговите. — Лека вечер.

— Наистина няма проблем. Спокойна вечер. С теб ще се видим в понеделник, Кари.

— Кафето е от мен. — помаха му за довиждане и тръгна, а аз спазих прилична дистанция, вървейки на пет крачки зад нея. Нарочно мина покрай нашата маса, за да сгълчи и другите двама, но те самите не изглеждаха горди с мен. Майната му. Гордостта и без това беше надценена.

— Това ще ви излезе през носа. — просъска с усмивка, когато се спря до тях.

— Опитахме да го спрем! — Явор ги защити.

— Да бяхте опитали по-усърдно! — използва неговия отбранителен тон. — Кажете една молитва за приятеля си, защото само един от нас ще слезе жив от колата му. А аз имам да се реванширам за една провалена среща. — погледна ме с бялото на окото си и тръгна отново, а аз я последвах, докато гневът бушуваше в мен.

— Винаги държи швейцарско ножче в жабката. — Марио каза с нормална височина, но явно тя го чу, съдейки по начина, по който раменете ѝ се изправиха по-уверено. Този път нямаше да избегна куршумите. Войната официално започна.