СЪРАТНИЦИ, ТОВА Е ГАДНАТА ГЛАВА И АКО РАНАТА Е ПРЕКАЛЕНО ПРЯСНА ПО-ДОБРЕ НЕ Я ЧЕТЕТЕ

*Дарина*

Да запазя спокойствие? Как ли пък не! Имах две деца на годинка и половина. За мен спокойствието беше одавна изчезнало. 

- Избра грешната кучка, на която да опреш нож в гърлото, скочубло! - отметнах глава назад, така че да я ударя в носа. Забих върхът на тънкото си токче в пръстите ѝ и използвах краткия ѝ момент на разсейване, за да се измъкна от хватката ѝ. - Хайде, кучко. Ела ми. - заех обратен гард и се приготвих за ударите ѝ. Тя изпищя и се затича към мен, опитвайки се да ме удари с юмрук в корема, което беше прекалено предвидим удар и лесно успях да го предотвратя с Раундхаус кик. Боже, добре че избрах по-свободна рокля. От удара тя отскочи назад и ме изгледа кръвожадно. Коя беше тази отново? Понеже нещо не ми светваше да я познавам, но определено бих се възползвала от спаринг партньор. 

- Счупи ми нокътя? Счупи ми нокътя! Ей сега ти се еба майката! - оглеждах обезобразеният си среден пръст и ми прикипя. Тя ми счупи нокътя! Чисто новият ми маникюр беше съсипан! Втурнах се към нея и само с един лоукик я накарах да загуби баланс. Хванах я за косата и я притиснах по лице на най-близката стена.

- Коя си ти? - изсъсках в ухото ѝ на английски, а кучката просто сумтеше. - Ще те попитам още веднъж, коя си ти и защо си тук? 

- Всички...всички ще умрат тази вечер. В Белград има нов шеф и той се казва Цвеле. 

- Болна кучка! - изсъсках и извадих пистолета си от кобура на бедрото ми и я ударих по тила с него, знаейки че там беше най-фатално. Благодаря ви, госпожо Петрова. Кой би предположил, че часовете по биология биха могли да намерят приложение в живота. 

Тя се свлече в краката ми о се погрижих за добрият ѝ сън, като  изритах главата ѝ и тя се удари в ръба на стената. Лека нощ, кучко поне да се беше и била както трябва. 

Поех си дълбоко въздух и изтупах роклята си от прахоляка. А, сега да намерих мъжа си.

Придвижвах се внимателно с пистолет в ръка, готова да стрелям всеки момент. На стълбището нямаше никого в съзнание, а когато влязох в залата гледката беше като сцена от филм на ужасите. Залата беше пълна с дим, най-вероятно беше пусната димка и първият който забелязах беше Бранимир който лежеше на земята с  безжизната си съпруга притисната до гърдите му и веднага се втурнах към него. Дори нямах време да преценя ситуацията. Не! 

- Бран-нимир? - клекнах до него и гласът ми се пропука от паника. Мамка му, това не беше добре!Никак не изглеждаше добре. Целият беше покрит в кръв, която не знаех дали беше негова или чужда или и двете. - Какво се случва?  - Милица? 

- Чуй ме, нямам много време.  Всичко са мъртви..Милица... - погледна надолу към нея, а аз извърнах поглед. Не можех. Не можех да гледам. - И-искам вие с Калоян да се.. - говореше изнемощяло и не можех да не погледна към местата от които шуртеше кръв. Очите му бяха насълзени. Плачеше. За пръв път в живота си го виждах да плаче.  Нямах завършено медицинско образование, но това хич не изглеждаше добре. - грижите за Юрош. Обещай ми Д-дарина. Т-той е вкъщи. Трябва...трябва да отидете преди...преди тях. 

Паникьосвах се. Не знаех какво да правя. Мамка му, та той хич не изглеждаше добре. Трябва да го откараме в болница. Трябваше да намеря Калоян и да го откараме в болница.

- А-аз, а-аз. 

- Обещай ми...

- Мамка му, добре добре. Обещавам. - не се отказвай,мамка му. Бори се!

- В-всичко ще бъде и-зрядно, н-но никой не бива да знае. Мил-лош...той ще ви каже всичко. От тук насетне Ю-юрош е ваш с-син. - това беше последното нещо, което каза преди да издъхне. В единият момент беше с мен и стискаше ръката ми, а в другия просто затвори очи и си отиде, а аз треперех от страх и солени сълзи капеха от очите ми. Ръката ми още стискаше неговата, а главата ми беше истинска каша. Нямах си никаква идея какво се случва.   Божичко, Калоян! Трябваше да намеря Калоян. Женски писък от стрната а входа на залата хвана вниманието ми. Изправих се на треперещи крака и тръгнах в посоката му. 

Кръвта ми се смрази, когато видях стената която се разгъваше пред очите ми. Калоян...се биеше с жена и то силна жена и изглежда сякаш печелеще. 

- Нямам търпение да те направя мой така както хората ми в момента правят с жена ти. - жената с късо подстриганата червена коса се изсмя жестоко и натисна коляното си в бедрото му. 

- Друг път. И си махни гнусните лапи от съпруга ми, кучко! - натиснах спусъка. Не знам дали го направих съвсвем целенасочено или беше някакъв инстиннкт, но едно е сигурно и то е че щом се чу изстрела в единия момент тя беше изправена и гледаше към мен, а в следващия падна на земята. Хукнах към мъжа си и му помогнах да се изправи, а той веднага ме придърпа в обятията си и съедини устните ми, а сърцето ми натежа двойно в гърдите. Това бе неговият начин да се увери дали съм добре наистина.  В нея бе вложил целият си страх от времето, през което си нямахме и на идея къде е другият или дали изобщо е жив и цялата си непреставаща любов към мен. 

- Чакай, чакай...Кала, скъпи, трябва да изчезваме оттук. Веднага. - казах му между целувките. - Бранимир и Милица са мъртви. 

- Какво? - това навярно го утрезви, защото се отдръпна от мен.  - Как така? 

- Мъртви са. - проплаках. 

- Не! - поклати глава, отказвайки да го приеме. - Кажи ми, че се шегуваш, че не си видяла правилно. 

- Съжалявам, скъпи. Трябва да тръгваме, обещах...обещах да отидем при Юрош. - хванах го за ръката и го задърпах към стълбите, а той просто...гледаше в пространството. 

...

- Всичко е тук. Бранимир и Милица са ви  посочили, като втори попечители и ако нещо се случи с тях или пък с кумовете вие поемате правата над Юрош. 

- Бранимир ми е вярвал до толкова, че да ми повери грижите над сина си? - Калоян изглеждаше смаян. 

- Ами, така изглежда, господин Илиев. - адвокакът отговори просто. 

- И сме сигурни, че няма никакви живи роднини, които да могат да го отгледат? 

- Единствено баба Светлана, която е само на скормната възраст от осемдесет и три години. Съжалявам, господине, но вие двамата сте единственият вариант. Ако не искате тази отгворност кажете. Още утре ще го дам за осиновяване. 

- Не, не е това...- Калоян започна да говори, но аз го спрях като сложих ръка на гърдите му и го бутнах назад

- Ще го вземем. - отсякох. Бях му дала думата си и не можех да я наруша. Обещах на един баща да се погрижим за синът му. В крайна сметка и аз самата бях майка вече на две прекрасни деца и ако нещо, недай си Боже, се случеше с мен и Калоян бих искала той да попадне при добри хора. - Ще го отгледаме като наше дете и няма да дадем и косъм да падне от главата му. Бранимир и Милица избраха нас и ние няма да ги разочароваме.  

- Ами, тогава. - едва забележима усмивка изгря на устните на адвоката. - Нека подпишем и можете да го вземете вкъщи. 

Боже, Бранимир беше помислил за всичко.

Определено не си бях представяла, че ще отида на сватба само и само за участвам в заличаването на Белградските орли и че ще се прибера от нея с четири годишно дете на ръце. Ако още повече не си бях представяла, че ще се влюбя в мафит, че онази далечна вечер през декември преди три години, когато се видяхме за първи път,  или че той ще се окаже именно любовта на живота ми и заедно ще се създадем семейство.Но живота постоянно ти подхвърляше изненади - било то приятни или не, но от теб зависеше дали ще можеш да се справиш с тях или не. Аз бях щастлива с изборите, които бях направила, посоката в която животът ми беше поел, в която аз бях поела и не бих разменила живота, който живеех сега за нищо друго на света, защото имах един невероятен съпруг и  вече три прекрасни деца.