(Шестнадесет години по-късно)

*Дарина*

- Здравейте, госпожо Иванова! Съжалявам, че се забавих но тръгнах възможно най-бързо.  - казах на един дъх щом влязох в кабинета. 

- Няма проблем, госпожо Илиева. Неудобството е мое, че трябваше да извикам за трети път тази седмица. - младата жена се изправи и се усмихна любезно. Неудобството си е чисто и само мое, ако ме питате. 

- Какво е направила тази моя дъщеря този път? - въздъхнах и стрелнах поглед към дъщеря си, която беше заета да се цупи на дивана на който седеше. - Ванеса? 

- От нея ли искате да го чуете или от мен? - младата директорка вдигна вежда и по всичко личеше, че ѝ беше адски неудобно. Ами, то и на мен щеше да ми бъде ако съм на нейно място. 

- Изобщо искам ли да знам? 

- За това не съм сигурна, но знам че в длъжеството си на неина майка сте длъжна да знаете.

Не думай...къде я намериха тази остроумна кифла? Най-много обичах някой, който още дори родителите му не са се познавали когато аз съм се родила да ми се прави на интересен. 

- Сбих се с Роксана. - дъщеря ми реши да се отвори устата.

- Какво си направила?! - стрелнах поглед към нея светкавично и примигах. 

- Ивайло ме заряза заради нея. 

- Миличка, колко пъти да ти казвам? Мъжете не ни заразват, тръгват си от нас защото ние така сме решили. Пък и плюс това, съжалявам но Ивайло никога не е бил мъж на място. Не че нещо, но леля ти Василена може да удря по-добре от него. 

- Ъъъъъ....

- Това ли е всичко, госпожо Иванова? 

- Амии...

Ще приема това за "Да". 

- Не се притеснявайте, ще говоря с дъщеря си, ще се погрижа това да не се повтори и да не се виждаме отното, което и двете знаем че няма да се случи. Довиждане, приятен ден. - направих знак на Ванеса да се омитаме и затворих вратата след нас. 

- Мамо, аз... - имаше няколко възможни варианта какво ще каже. Като започнем от едно половинчато "Съжалявам", след това се прехвърляме на "Ти не ме разбираш." и накрая кучешка муцунка и "Моля те, не казвай на тати. Нали знаеш колко много те обичам? Ти си най-добрата майка на света." 

- Тихо, вкъщи ще си говорим. И не, не съм казала на баща ти и няма и да му казвам, а сега върви. 

...

- Добре, кажи ми какво не ти дадох? Умна си, красива си, гледана си като писано яйце. Какво не ти стига? Защо трябва да се съмняваш в себе си? 

- Ти сериозно ли, мамо? Сериозно? - сочеше церемониално към гърдите ми. - Сериозно ли питаш какво не си ми дала? Абсолютно всичките ми коплекси идват от там. 

- Божичко, Ванеса не може да си сериозна! - възкликнах невярващо към дъщеря си след като ми изцепи защо мъжете не я харесвали. -  Всичко това е заради едни цици? Онзи тъпак те е заразял, защото си "нямала цици"? Циците не движат света. 

- Ти точно не казвай това, защото си с шибана Д чашка!

- Да му беше казала, че не всеки може да има като неговите. - Юрош се намеси в разговора ни докато минаваше покрай нас, за да отиде до хладилника.  - Не се впрягай толкова, lutko. И без това нямаше да издържите дълго с този педал. Има къде-къде по-красиви и мъжествени от него. А, иначе, казваш и го бия на момента. - намигна ѝ  и кълна се дъщеря ми се разтопи на мига. Боже, вземи ги събери тези двамата защото вече никой не издържа.  Кълна се, ако някой от тях не направеше първата крачка накрая аз щях да го направя, а тогава щеше да бъде страшно. Нямаше нищо по-лошо от това да гледаш как дъщеря ти се залъгва с грешните момчета, когато правилното за нея беше право пред нея, но тя се беше метнала на баща си и си падаше леко сляпа на моменти за да го види. А

- О, и междудругото имаш цици. И то какви. - усмихна ѝ се мазно, а не мен кръвта ми закипя докато дъщеря ми...още малко ѝ трябваше и щеше да започне да се лигави по него като пудел. Можеше да го искам за зет, но такива коментари пред мен щеше да си помисли преди да прави, но...бащичко. Приличаше толкова много на баща си, че беше плашещо. Само ако можеше да го види...

- Юроше! - ударих го зад врата и той просто се разсмя. Добре, връщам си думите назад. Можех да го обичам като син и да се молех за деня, в който ще ми стане зет но да прави такива намеци пред мен нямаше как да стане. 

- Какво? Просто ѝ приповдигам духа. Не се сърди де, лельо Дарче.

Защо това момче толкова обичаше да ме дразни, бе да му се невиди?

- Нека се престорим, че това никога не си го казвал и аз никога не съм го чула.

- И аз те обичам. И аз, и аз. - целуна ме по бузата преди отново отиде към всекидневната.

- Та, така. Сега е момента, в който се правя на строга майка и ти казвам това повече да не се повтаря, защото ще има санкции под формата на отнемане на кредитните ти карти. 

- Спокойно, Неси. Ще ти дам моите. - Юрош я успокои и Алекс го изгледа злобно. Сине, ако ти не вземеш да му фраснеш една, аз ще го направя.

- Юроше! - креснах. 

- Млъквам де, лельо Дарче. 

- Ако още веднъжми кажеш "лельо" и Дарче в едно изречение ще кажа на чичо ти че сваляш Ванеса!

- А, да да. Я вземи кротни малко! - дъщеря ми веднага взе отношение и вдигна длани за "По-спокойно". - Кажи му и аз ще му кажа как ожули калника на Ферарито. 

- Заплашваш ли ме, момиченце? - вирнах веда. -  А, искаш ли да кажа на баща ти, че това беше третият път този месец, в който ме викат при директорката?

- Ей, тая критическа яко те тресе. Сменяш си настроенията през пет минути. Вземи се успокой малко, моля ти се. Започваш да ме плаши. 

- Ще ти дам аз една критическа на теб. Качи се в стаята си и се прави на наказана, аз имам работа. 

- Не знам защо си мислите, че да кажете на тийнейджър да се качи в стаята си е наказание. Кажете му да седи долу с вас, като има гости примерно или просто да седи с вас и да гледа смотани филми. Това е наказание, а и, мамо, да клюкарстваш с леля Васи и леля Дея докато се наливате с коктейли или вино изобщо не е работа.