*Дарина*

Едвам дочакахме звънецът да бие и да прекъсне поредната лекция на класната, за това как може грам да не се вълнуваме от Историята и училището като цяло и ако сме продължали така от нас нямало да стане нищо. Реално Историята не беше за всеки, а когато всяка година учиш едно и също нямаше как да ти бъде интересно. Още повече, че никой от нас нямаше да стане историк. Бяхме тук просто колкото да учим или защото само тук имаше свободни места - какъвто беше и моят случай. Нямах нагласата нито да ставам журналист, нито пък историк - но ето учех го, а дори си нямах и на идея какво ще запиша след това. Нямах идея дори какво искам да правя с живота си реално. Преди исках да се занимавам с музика, но много хора се бяха погрижили да подтиснат това мое желание, защото единственият ми шанс да просперирам в това нещо беше ако станех чалга певица, а това беше нещо в което аз самата не се виждах. Никога не съм била привърженик на чалга обществото и всеки, който беше запознат с творчеството ми, пардон това на Моли, го знаеше. Реално бях една объркана подрастваща, едва навършила деветнадесет, лишена от родителски контрол, която решаваше проблемите си като се напуши и бях попаднала в една доста лоша среда и тя още повече изкриви представите ми за света.

Налапах цигарата още с излизането от входа и наведох глава, за да предпазя огънчето от поривите студен вятър.  Заковах се на място щом излязох от училищният двор и вдигнах глава, когато видях познатата мъжка фигура на няколко метра от мен. О, мамка му, това не беше на добре! Тръгнах да се обръщам веднага, но той видя това и прескочи с лекотата и грацията на котка предпазното заграждение. О, да ти се невиди! Как пък само аз бях навън по това време? А, да може би, защото само аз идвах за първи час и си тръгвах след втория, а навън беше такъв студ, че пушилнята беше преместена в тоалетните.

- Какво правиш тук? Не, зарежи това. Как изобщо ме намери? И стой настрана! - сложих ръце пред мен, въобразявайки си че това създаваше щит около мен.

- Искам да поговорим.  - приближи се, а гласът му излезе много по-нежен отколкото го помнех. Той самият беше много по-различен. Нямаше го онова зловещо изражение и сега бе просто заменено от безизразна физиономия.

- Аз пък не искам. - сопнах му се.

- Дарина! - каза предупредително и направи една заплашителна крачка към мен. Какво по дяволите си позволяваше! Аз не бях някоя, на която можеше току-така да казва какво да прави!

- Изобщо не ми дръж такъв тон, а се качвай в колата и си ходи там откъдето си дошъл.

- Идваш с мен. Ще говорим. - изкърца със зъби.

- Ти от дума не разбираш ли? - зяпнах на среща му. - Като съм казала, че няма да идвам- значи няма.

- Идваш с мен и точка! - хвана ме за ръката, взе чантата ми и се опита да ме завлече към черния си джип.

- Пусни ме! - изпищях.

- Стига си викала. Привличаш ненужно внимание! - просъска в ухото ми.  Ей, само това не биваше да ми казваш, пич! 

Отворих уста с предумцията да викам, но той разбра за плана ми в момента в който го направих и побърза да покрие устата ми с огромната си длан и да ме вдигне от земята оставяйки ме напълно сразена. Защо по дяволите нямаше никого?  Отвличаха ме,а никой не забелязваше. И после ми разправяха, че изключително много държали на безопасността ни и затова ни искали баджове дори и на малко междучасие. Да ви имам и охраната, да ви имам!

Отвори пасажерската врата на черният G-wagon и ме набута вътре преди да заобиколи и да се качи и самия той, а аз вече дишах като огнедишащ дракон.

- Какво изобщо си позволяваш, шовинсит такъв! Това, че си  шибан мобстър изобщо не ти дава правото да си правиш с мен каквото си пожелаеш! - развиках се.

- Сложи си колана. - бе отговорът му и аз зяпнах насреща му.

- Калояне, казах ти нещо! Какво правиш тук? Защо всъщност си тук? Всъщност, как изобщо знаеш къде уча? - въпросите валяха един след друг и бях като заредена.

- Учех тук. - отвърна монотонно. Я, пак!

- Това изобщо не отговаря на въпроса ми. Питах те как разбра къде уча, а не ти къде! - отново повиших тон и явно вече търпението му сериозно започваше да се изчерпва. 

- Ама, много си цапната  устата нещо, а? Какво, пак ли искаш да ти я затворя? - обърна се към мен щом спряхме на светофара на булевард Коперник.

- Ама, много си оригинален. Браво. -  измерих го със страничен поглед.

- Ако съм на твое място бих млъкнал. - вените по ръцете му изпъкнаха щом стисна кормилото.

- Ама, не си.

- Дарина! - острата, силна челюст се напрегна

- Колко пъти да ти казвам, че този тон ще си го използваш само на мафиотчетата?  Към мен ще се отнасяш с уважение и ще ми говориш нормално!

- Божичко, жено! Ще вземеш ли да млъкнеш вече? Обещавам ти, ще поговорим щом стигнем, само моля те, спри да викаш.

Искаш да спра да викам? Сигурен ли си, пич, защото обикновено става много по-лошо ако млъкна?

- Извини ми се. - нацупих се и скръстих ръце пред гърдите си.

- За? - вирна една от перфектните си светли вежди.

- За начина, по който се държиш. Първо онова в Oxygen, сега това. Трупаш сериозни черни точки, пич.

- Виж, съжалявам, окей? - накрая просто въздъхна и аз не можах да прикрия изненадата си. Знам, че си изпросих извинение, но определено не очаквах да го получа толкова бързо. Още повече пък точно от него. -  Още ли ходиш с онзи филмар?

- Кой? Огнян ли?

- Да. - каза през стиснати зъби и се напрегна само при изричането на името му, карайки ме да вирна вежда. Какво го беше обзело?

- Не, разкарах го. - въздъхнах и подпрях глава а ръката си, която почиваше върху вратата.

- Хубаво. - опита се да звучи нормално, но една доволна нотка се прокрадна в гласа му, макар и да беше изключително лека. Я, гледай ти.  Хммм, интересно. Ревност ли надушва носът ми?

- И мога ли да попитам защо?

- Няма реална причина. - сви рамена, а очите му останаха фокусирани върху пътя.

- Дали?

- Аха. - кимна, но все пак вече не можеше да ме заблуди.

- Ревност ли усещам? - реших да го подразня и щом го направих забелязах как се напрегна.

- Няма защо да ревнувам. - отвърна спокойно, карайки ме да вирна вежда в негова посока. Мхммм, да, добре. Вярвай си.

Не можах да скрия изненадата си от това, че чух моята нова песен да започва след като свърши предишната.

- Слушаш рап?

- Не слушам рап. Слушам една зеленоока красавица, която се изявява като столична мутреса. - крайчеца на устните му се повдигна нагоре и в кафевите му очи проблясна палаво пламъче.

- Ама, ми отива. Признай си. - подсмихнах се.

- Няма друга жена на света, на която да ѝ отива повече отколкото на теб. - каза сериозно и аз повдигнах вежди и прехапах устни. Не знам от къде се бе взела тази внезапна искренност и още повече не знаех как да се чувствам. Прочисти гърлото си - Гладна ли си? Искаш ли да спра да ни взема нещо? - попита, сменяйки темата докато завивахме по Еминеску и както винаги бях запленена от гористата местност. Винаги съм я обичала, защото когато минах оттук имах чувството, че дори не бях в София.

Всъщност, бих могла да хапна.

- Може, да. Тук наблизо има дюнери, не са лоши. - отвърнах.

- Аз ли няма да знам дюнерите на Плиска? Не се излагай, моля те.  - излязохме отново на Цариградско и настъпи повече газта,  а аз се облегнах на седалка, мъчейки се да си намеря място и изпуфтях. Не знам кой се возеше с толкова изправена седалка, но явно не беше в час.

- Какво има? - това привлече вниманието му.

- Не ми е удобно.

- Е, оправи си седалката. Кой те е спрял?

- С всички които отвличаш ли си толкова либерален?

- Не съм те отлякъл. - видях го да върти очи докатo боравех с копчетат на вратата и се опитвах да я наглася по мой вкус, което означаваше почти изцяло назад и с облегалка в почти легнало положение. Ей, това беше нещо друго. Облегнах се назад с доволна въздишка.

...

- Уау, красиво е. - възкликнах щом спряхме и той угаси двигателя. Пред мен се разкри красивата гледка на цяла, побеляла София. Беше уникално.

- Вечерта е още по-красиво. - осведоми ме и махна колана си, а аз направих същото и се облегнах назад. Е, отвлече ме, взе ми храна (което до една степен правеше ситуацията по-лека) и сега оставеше само да ми каже за какво беше всичко това и да разбера защо все още не се бях обадила помощ. Всеки един номрмален човек би го направил, но не, аз все пак бях Дарина Ковачева и винаги успявах да попадна в бърлогата на звяра.

- Е? - подхванах темата докато разопаковах божеството наречено дюнер.

- Е? - повтори изнервено и едва не се засмях. Калоян Илиев "Гробаря" беше изнервен пред ученичка. Колко сладко! И какво любовно клише само...

- Говори де. Нали искаше да говорим и затова ме отвлече? - облизах малкото бял сос, който се бепе стекъл отстрани.

- За Бога, Дарина! Колко пъти да ти казвам, че - прекъсна се по средата на изречението и аз стрелнах поглед към него без да прибирам езика си. Физиономията на лицето му беше простоко комична. Какво? Той не облизваше ли соса от дюнера? Не? Негова загуба.

- Какво? - изфъфлих.

-...не съм те отвлякъл?

Моля? Прибрах езика си обратно.

- Пич, метна ме през рамо и ме натовари в колата ти като чувал Самоковски картофи. - запримигах на среща му, озадачена от непукизма му.

- И все пак си още тук и не си звъннала за помощ, въпреки че телефона ти е у теб, нали?

Добре, тук ме хвана.

- Преценявам ситуацията. - свих рамена и отхапах една определено не дамска хапка от дунера и питката изхрупа приятно. Как да не ги обичаш пичовете от Плиска? Дори запичаха съвсем леко дюнера, а сосът предизвикваше най-силните душевни оргазми познати на света. - Е, слушам ви, господин Илиев. Каква е причината да нямате приятели, та трябва да си отвличате такива?

- Пак казвам не съм те отвлякъл. - въздъхна докато разопаковаше и собственият си дюнер. - Добрее, явно е че ще се изложа и ще изглеждам като пълния тъпак.  Не ми излизаш от главата, ясно? Два месеца. Цели два месеца се опитвам да си те избия от главата, Дарина. Но не става! Не искаш. - изтреля на един дъх и аз зяпнах. Каза го нали? Не ми се причу? Деиствително го каза? Някой да ме ощипе, май сънувах. Нямаше никакъв начин мъжът за когото не спирах да мисля вече втори месец да ми е казал, че ме харесва също. Да, бях си представяла този сценарии в главата неколкократно, но никога не бях си и мислила че ще се сбъдне. Не казвах, че се съмнявам в себе си или нямах нужното самочувствие, защото не беше така. Нямах перфектното тяло, но се чувствах комфортно в него. Това което ме спираше от това да повярвам, че това действително е истина е това, че той беше Калоян Илиев, а аз бях...аз бях тази която продаваше крадената му стока и не спираше да му се репчи.   -  Дойде ти в повече, нали? - гласът му ме сепна от мислите ми и аз се обърнах към него.

- Кало-

- Не е нужно да казваш нищо. Просто...просто исках да го кажа. Да, ти си всичко, за което мисля, Дарина. Не знам как и какво се случи, но мамка тази целувка, тези устни, тези очи...не ми излизат от ума. Има нещо в теб, харесвам огънят в теб. Харесва ми това, че не те е страх от мен дори и когато знаеш кой съм.

- Значи ти...ти ме харесваш? Мен? Момичето, което разпродаваше стоката ти за двеста за грам?

- Колко?! - възкликна, но после ме изненада когато отметна глава назад и искрен смях изкънтя от него. Никога, абсолютно никога не бях чувала по-секси смях от неговият. Добре, вече ставах жалка. Беше ли възможно човек да бъде чак толкова хлътнал?  - Знаех, че има защо да съм толкова хлътнал по теб. E, какво ще кажеш?  Ще ми дадеш ли шанс? - ръката му потърси моята и преплете пръсти в моите. Изненадващо не се отдръпнах, ами дори приветсвах тръпките, които ме полазиха и най-вече усещането да държи ръката ми. Не беше като нищо друго, което да съм усещала досега.

- Калояне...какво...какво означава всичко това? Защо ми го казваш чак сега?

- Защото...защото искам да бъда с теб. Да, знам че съм просто един непознат за теб, но те моля. Да, моля те, само за един шанс. Нищо повече. Никога досега не съм се чувствал така. Не мога да го опиша. - нервна усмивка намери мястото си на лицето му. - Сякаш...сякаш нещо пърха в мен само при мисълта за теб. Обсебила си съзнанието ми, Дари. - обхвана лицето ми и се взря в очите ми сякаш търсеше отговора ми в тях. - Бъди моя. Само моя.

- Но..но - започнах да заеквам. Всъщност дори не знаех какво щях да кажа... Можех ли да говоря изобщо?

- Шшш. - провлачи нежно и се приближи към мен, а мен ме беше страх да мръдна. Какво, по дяволите се случваше с мен? Обяснение! Обяснение исках!

Устните му погалиха моите съвсем нежно; в такъв контраст с предишната ни целувка. Затворих очи, напълно губейки се в усещанията, които само той можеше да ме накара да изпитам. Тази целувка беше толкова мека, мъчително мека, че даже се чудех дали мафиотите изобщо бяха способни да се целуват по този начин - толкова чувствено, с такава нежност и нещо друго;нещо дълбоко, което не можех точно да определя. Единствено знаех, че стомахът ми бе хем на възли, хем кълна се сякаш отглеждах гълъби в него. Погалих го по наболата с брада буза и драснах почти голата му глава и тих гърлен звук се изтръгна от него и едва не простенах.  Отдели се от усните ми и двамата бяхме запъхтяни и се опитвахме да нормализираме дишането си. Мисля, че тази целувка току-що ми показа какво решение трябва да взема. Можех да продължа с живота си без повече да усещам неговите сладки целувки или...или да им се наслаждавам докато мога.

- Да. - прехапах устни, а погледът ми бе прикован върху неговите подпухнали и зачервени такива.

- Да? - очите му се разшириха в изненада.

-Да. - повторих още веднъж, кимайки и широка момчешка усмивка зае място на лицето му.

ИСКАТЕ ОЩЕ ОТ ЦЕЛУВКИТЕ НА КАЛОЯН? ТОГАВА ГЛАСУВАЙТЕ И КОМЕНТИРАЙТЕ, ЗАЩОТО В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ ЩЕ ИМ ЗАБРАНЯ.