*Дарина*

Мразех болниците дори и в червата си, а още повече мразех факта, че Калоян никакъв го нямаше. Не отговаряше на обажданията ми и който да питах все свиваше рамена. Никой не искаше да ми каже нищо. Бях меко казано притиснена и единственото нещо, което знаех беше че не е в болница, което ме успокои но само за момент. Днес ме изписаха и вече можех да се прибера вкъщи. 

- Хайде, миличка внимателно тук сега. Иии готово. - тате ме сложи да седна на дивана. 

- Тате, ще ми дадеш ли телефона? - попитах го  и той го извади от задния си джоб и само по тъжното му изражение знаех, че знаеше защо го исках. Набрах го и отново ме изпрати директно към гласовата му поща. 

- Миличка, ето ти да хапнеш. - мама сложи една порция с бъркани яйца пред мен, но аз поклатих глава и постаивих ръка на корема си. Беше свит на топка и не можех нищо да хапна. - Дарина, трябва да хапнеш нещо. Не става така. Кой знае от кога не си яла? - мама ми се скара с типичния майчински тон. 

- Не съм гладна. - казах без да отделям поглед от телефона си, понеже пишех на Калоян, че вече съм си вкъщи да ако иска да мине. 

- Би ли оставила телефона за малко? Бих искала да поговорим. - мама ме изгледа със съжаление е очите и точно това ме издразни. Ако имаше нещо, което мразех и в дъното на душата си то беше съжалението. 

- Няма какво да говорим. Каквото се случи там си остана там. 

- Дари, миличка...

- Стига. Остави я да си почине. - тате сложи ръката си на рамото й, а на мен ми изпрати една тясна тъжна усмивка. - Хайде, моля те хапни поне малко. Не е хубаво да си с празен стомах. Ще ти падне кръвното, а това не е добре. 

...

Мина и поредният ден, в който нямах абсолютно никаква връзка с Калоян. Василена мина до нас да се видим, но отново си тръгна не особено щастлива, че изобщо не я изслушвах. Бях ужасна приятелка - знам това, но нямаше как да се насиля да се държа нормално, когато не знаех какво се случва с него и къде е. 

Стоях под силните струи вода докато не се превърнаха в ледено студени. През цялото време размишлявах за живота си през последната половин година. 

Бяха се случили толкова много неща. Срещнах Калоян и той преобърна живота ми, след това започнахме да излизаме. Казахме си "Обичам те" и никога не съм била по-щастлива да чувам тези две думи от колкото бях, когато ги чувах от него. После се сгодихме за пред хората както обичах да казвам, а истината беше че не беше просто за пред тях. По душа аз вече отдавна бях не само сгодена, но и омъжена за него. После татко разбра и ние избягахме. Върнахме се и ме отвлякоха. А, нещата които се случиха там ми се щеше да можех да забравя и да не ги виждам всеки път щом затворя очи.  Все още виждах как Огнян и Жорж ме удряха и ритаха, както и да правят други неща върху мен, все още усещах и изгарящото усещане на водата с която се бяха напълнили дробовете ми. А, после Калоян ме спаси и  сякаш потъна в дън земя.  Какво се случваше си нямах и на идея, но единствено знаех че исках да го чуя, да го видя и да разбера случващо се. 

Най-накрая се реших да изляза от душа и пристъпих извън душ кабината. Облякох си халата и увих косата си в кърпа. Излязох от банята до хола и се завлачих към стаята си, но в момента в който чух телефона ми да звъни сякаш нов вид енергия ме облъчи и се затичах към стаята си. Отворих вратата батерно и това стресна Хера, но нямах време да ѝ се извинявам. Грабнах телефона ми и си отдръхнах щом, видях името и номера му да осветяват екрана ми. 

- Ало? Къде се губиш, по дяволите? Знаш ли колко се притеснявах за теб? 

- Бебе...съжалявам. Можеш-можеш ли да дойдеш от вън за малко? Трябва да поговорим. Моля те, важно е. - гласът му бе отчаян и нещо ме жегна в гърдите. 

- Трябват ми само пет минутки, за да се облека. Кажи какво има? 

- Ще ти кажа като дойдеш. 

- Добре, бебе. Обичам те! 

- А-аз с-същ-о! - каза на пресекулки, сякаш се затрудняваше да говори и затвори. Хвърлих телефона си на леглото и се отблякох светкавично бързо, като трябваше да се съобразявам и с факта, че имах синини за криене. Слава богу носът ми го наместиха ръчно и да чукна на дърво беше започнал да зараства в нормално положение и нямаше да се налага да прибягвам до ринопластика. Покрих синините си с грим, понеже не исках да ме вижда така. Отокът в лявото ми око беше спаднал още онзи ден и сега единствено имах синка със жълто-зеленикав отенък. 

- Мамо, тате излизам за малко. 

- С кой? - мама нададе глава. 

- С Калоян. Чака ме долу. - казах докато обувах сандалите си. 

- Прати му поздрави. - каза и аз и отвърнах с едно "Добре." Слязох долу и видях добре познатият ми черен джип. Седеше с отпусната назад глава. Забеляза ме чак след като наближих. Усмихнах му се, но той не реагира. Добре, това беше странно. Обикновено усмивката му стигаше до ушите щом ме види. 

- Кала? Бебе, какво има? - попитах веднага щом се качих, а от моята усмивка вече нямаше и следа.

- Нищо. Малко съм отвеян. Как си ти? - насили се да се усмихне.

- По-добре съм. Защо те нямаше? Липсваше ми....

- Изкочи ми работа в последния момент, съжалявам. И ти ми лиспваше. - наведе се и ме целуна по усните, но този път целувката беше различна. Не беше щастлива целувка, ако това изобщо имаше някакъв смисъл. Беше тромава, всичко в нея крещеше съжаление и тъга. 

- Стой, стой, стой! Кажи ми веднага какво се случва. Това не си ти, Кала. 

- Може ли да поговорим някъде другаде? Тук не е мястото. - гледаше ме като сгафило куче и вече ми идеве да заплача от нерви. Какво по дяволите се беше случило, че той да се държи така? - Гладна ли си? Искаш ли да мина до Чикън Шак-а? 

- Добре. - кимнах. 

Взехме си бургери и тръгнахме към нашето място. 

- Ще ми кажеш ли вече какво има или ще продължиш да овърташ? 

- Виж, не знам как да ти го кажа, но...

- Но? - повдигнах вежда и хванах ръката му. 

- Не можем повече да сме заедно, Дарина. 

Той не каза това, нали? Причу ми се. Трябваше да ми се е причуло. Нямаше как да го е казал наистина. Нещо в мозъка ми вече не беше както трябва или имах прищипан нерв, защото нямаше как съм чула това. 

- Извинявай, би ли повторил? Причу ми се, че...

- Трябва да скъсаме. Не можем повече да сме заедно. - повтори и аз отскубнах ръката си от неговата. Съдбата си играеше доста жестоки номера с мен. 

- Заради баща ми е, нали? Промил ти е мозъка и понеже не успя да ме накара да скъсам с теб, реши да пробва с теб? 

- Не, не е това. Не искам да говориш така за баща си. Той е невероятен човек. 

- Стига си лъгал! - повиших тон. - Знам, че баща ми е виновен. Той не ни иска заедно. - сълзите потекоха от очите ми. 

- Дари, стига. - въздъхна. - Моля те, не го прави по-трудно отколко е. Нека сложим край без излишни драми. 

Да сложим край без излишни драми? Не обещаваш цяла вечност на някого без да очакваш той да реагира по този начин щом му кажеш, че искаш да се разделите, по дяволите!

- Не мога, Калояне! Искаш невъзможно от мен. Обеща ми, че няма да ме пуснеш. Обеща ми. Каза, че виждаш бъдеще с мен, че искаш деца от мен. Обеща ми цяла шибана вечност заедно!

- Дари...

- Не, остави ме да довърша, Калояне! Искам да ми дадеш една адекватна причина, поради която ме късаш!

- Така трябва! Беше грешка от самото начало! Пострада заради мен! Това нито ще бъде първият нито последният път! Затова слагам край сега. Ако нещо ти се случи заради мен няма да го понеса. - очите му плуванаха в сълзи. - Моля те, разбери ме. Правя го за твое добро и заради родителите ти.  Те не заслужават болката да те загубят, това би бил края за тях. 

Не исках да го пускам, мамка му! Не исках! Отказвах! Но какво можех да направя? Да го моля, да го умолявам на колене? 

- Наистина ли го искаш? - погледнах го в очите и се молех да каже "Не". За пръв път в живота си се молех да чуя тази шибана дума. 

- Така е правилно. - отвърна. 

- Не те питах дали така е правилно, а дали го искаш. - погледнах го настойчиво. Преглътна и си пое дълбоко въздух. 

Моля те, кажи "Не"! Моля те, кажи "Не"! Моля те, моля те, моля те, моля те!

- Да. - отвърна без да се замисля. Потърсих очите му, но не можех да прочета нищо в тях. - Искам го. 

Господи, защо ми го причиняваш? Защо ми отнемаш единственият човек, който някога съм обичала толкова много? 

- Подари ми една последна нощ заедно. Само това-само това искам и после ще си тръгна обещавам. 

- Дари....- въздъхна. 

- Кала, моля те. Само това искам. - поех лицето ми в шепи, а той всячески се опитваше да отбегне погледа ми. 

- Това е ужасна идея, Дари. - поклати глава. 

- Кога двамата с теб сме се славили с разум? Ние сме царят и царицата на лошите идеи. И това е доказателство. - показах му дясната си китка. King and Queen of Bad Decisions бяха изписани върху китките ни и над тях вместо корони имаше по едно израелско узи. 

- Ти ще си смърта за мен, надявам се да знаеш това. - изръмжа и сля устните ни в изгаряща целувка. 

...

Ръцете ни, устните ни бяха навсякъде по телата ни. Потни, зачервени, изморени, не си давахме почивка. Желаех го, копнеех за него. Той беше единственият, който можеше да махне миризмата на онези от мен, да ме накара да забравя. Той беше всичко. Всичко за мен. Изпълваше ме идеално, двамтас него си пасвахме точно там където трябваше. Сякаш бяхме създадени един за друг. Имаше нещо специално в начина, по който ме любеше

Не исках да го пусна, ала трябваше. 

- Обещай ми, че няма да тъжиш и ще намериш щастието отново. - отпусна чело върху мен и сълзите му, изгарящи капки пропити с очтаяние паднаха върху лицето ми. 

- Не мога. - поклатих глава през сълзи. - Ти си единственият. Винаги си бил и винаги ще бъдеш.

- Не говори така, злато мое. Ще видиш ще мине време и аз ще бъда само спомен. 

- Но аз не искам това, Калояне. Аз искам теб, не го ли разбра досега? Искам единствено и само теб. Ти ми показа какво е да обичаш някого истински. Накара ме да се влюбя в теб само с една единствена целувка. Макар и да не исках да си го призная в началото аз се влюбох в теб още на първата ни среща. Цели два месеца не можех да си те избия от главата. Преследваше ме къде и да. С теб всичко беше толкова различно...хубаво различно. С теб се чувствах себе си. Беше до мен, насърчаваше ме, дори направи човек от мен.  - гърлото ми гореше заради сълзите. Сърцето ми се бе свило болезнено в гърдите в размерите на грахово звънце и не ми позволяваше да дишам. Нали това уж беше нашата приказка? Това ми шептеше почти всяка нощ след като ме любил до припадак. Нали уж приказките завършваха със хубав край? Тогава защо ние не можахме да имаме нашето "И заживели дълго и щастливо"? Защо, мамка му? Защо? Какво толкова бяхме направили, за да вбесим съдбата? 

- Шшш, не плачи, моля те. Убиваш ме така. Всяка твоя сълза е като коршум в сърцето ми. Не искам да плачеш. - лицето му бе обляно в собствените му сълзи. Никога досега не бях виждала мъж да плаче и да го видя сега в това състояние бе повече от това, което можех да понеса. Болеше, мамка му! Болеше като кучка! 

- Не искам да заспиваш. - казах му през сълзи. 

- Защо? 

- Защото заспиш ли ще си тръгна. А, аз не искам. Не искам, Калояне. Бих предпочела да умра. 

- Никога повече не го казвай. Никога. Някога ще разбереш защо го направих, но тогава сигурно ще бъде твърде късно. Обичам те, Дарина! Ти си първото момиче проправило си път в сърцето ми и ще бъдеш последната. Първата и последната. Единствената. 

...

Когато се събудих беше около пет часа. Макар и със сълзи на очите го погалих любящо и го целунах по бузата, вземайки своето "Довиждане", макар и да приличаше повече на "Сбогом". Не беше Сбогом, щяхме да се виждаме. Това си казвах на ум, за да се успокоя. Най-трудно беше да се отлепя от него и да стана. Облякох се и наизлизане от стаята му му хвърлих един последен поглед. Лицето му беше в цялото в засъхнали сълзи. 

Не исках да си тръгвам. Не исках да си тръгна от тук никога. 

Искаше ми да остана и утре да се събудя отново в топлите му обятия. Обятия, които някога наричах мой дом. Топли обятия, в които се чувствах в безопастност и недосегаема. Но този дом рухна....рухна в момента, в който суровата реалност ни застигна и се оказа, че трябва да се откажа от любовта на живота си. Махнах ключовете му от ключедържателя си и ги оставих на бара. Извадих телефона си и набрах човека който рискува всичко за да ми помогне. Вдигна телефона си на петото позвъняване и чух съненото му "Ало."

- Ем-мо, можеш ли да ме вземеш? В Калоян съм.Моля те, ела. - сподавих през сълзи.