*Калоян*

Да изчакам да се съмне преди да ударим беше по-трудно отколкото предполагах. Оказа се, че е била точно под носът ни. Държат я в Царската гара в Казичене. 

- Добре, момчета. - разтлах плана на гарата на капака на колата. - Ние сме тук. - посочих главния вход, а според Пашата Дарина е тук. - оградих таванското помещение. - Не ми пука колко тела ще заровим, важно е единствено да я измъкнем невредима. Разбрано? - всички кимнаха и извадиха пистолетите си; включително и баща ѝ. 

- Хайде, момче! Дарина ни чака. - Игор ме потупа по рамото. 

- Дарина ни чака. - повторих думите му сякаш бяха някаква мантра и поех дълбоко дъх преди да извадя пистолета си и да дръпна предпазителя. Дръпнах слайда и заех бойна позиция. Игор и другите направиха същото. - Отваряйте си очите на четири! 

Коршумите сякаш валяха като дъжд, но никой от хората ми се даваха лесно. 

- Признавам, доста подрани. Бързо се усети къде я крием. - чух познат глас и ръкопляскане. 

- Илияне! - изръмжах щом се обърнах. - Ей, сега ти ебах майката, копеле мръсно! - хукнах към него. Юмрукът ми се заби в ребрата му и той изсумтя. - Трябваше да те убия още онзи ден. Кажи ми, Жорж знае е ли че през цялото време е хранел убиецът на собствената му жена? А, педал такъв? Ти си мишка. Това си ти. Една мишка, която цял живот се е борела за удобрение и такъв ще си останеш. Шибан гъзолизец. - удрях го бесно, искравах целият си гняв върху него. Бях го съборил на земята и го удрях, а той ставаше все по-окървавен и по-окървавен. Плюеше кръв, но на мен ми пукаше. Исках го мъртъв!

- Спри се! Имаме по-важна работа. - Игор ме дръпна за ръката и разтърва. 

- Прав си. Няма повече да си губя времето с отрепки като него. - насочих пистолета си към него и дръпнах спусъка един, два, три, безброй пъти. Признавам унесох се, но поне останах доволен от творението си. - Гори в Ада, копеле мръсно! - изплюх се върху трупа му. 

Коршумите не спираха да свистят из въдуха, но след от Жорж и онова другото копеле Борис нямаше. Криеха се мишките. Игор падна на земята и се бореше с една от горилите на Жорж, който го душеше с желязна тръба. Изритах мазния талибан от себе си, като му пратих един силен ритник в топките и вдигнах един винкел от пода. Ударих кучият син върху Игор и той падна на земята и локва кръв започна да се оформя около главатата му. Подадох му ръка и той я прие. Помогнах му да се изправи и той ме потупа по рамото. 

- Хайде, синко, отиди да намериш момичето. Ние ще одържим фронта. Вярвам в теб. 

Синко. Не бях чувал тази дума от повече от десет години. Очите ми се насълзиха и аз го потупах по рамото. Не мисля, че знаеше какво тази дума означаваше за мен.  Отгоре се чу вик и аз наострих уши. Викът се чу отново и вече нямах никакви съмнени, че беше Дарина.

- Върви! - извика и аз кимнах преди да хукна нагоре като попарен. Гепих се за пожарната стълба, а един се покатери след мен и се  опита да ме свали. 

- Мама ти деба! - ритнах го по главата и той падна долу. Покатерих се и след това използвах стълбите. Игор ме настигна точно преди да стигнем до стаичката. И аз погледнах към него сякаш го питах дали бе готов. Той кимна и влязохме вътре с ритник. Вратата падна от пантите и гледакта, която видях накара кръвка ми да закипи.

- Ей сега ти ебах майката! - насочих пистоелта към маскирания, който бе опрял пистоелт в главата на Дарина, но тя просто поклати глава хлипайки. Сърцето ми се разби на хиляди парченца щом я видях вързана и със запушена уста. 

- Човече, аз съм. Пашата. Това беше само за пред тях. - този, който я държеше махна маската си и прибра пистолета си. Втурнах се към момичето си и махнах гнусната кърпа от устата ѝ преди да я развържа и да я огледам цялата. 

- Кала! - тя проплака,а това беше най-ужасяващият звук който някога бях чувал през живота си. 

- Шшш, стига, стига. Тук съм, злато.Тук съм. - прошепнах и я целунах по челото, давайки си обещание че щях да заколям собственоръчно всички копелета, които бяха отговорни за това.  Цялата беше в синини. Окото ѝ беше посинено, имаше пукната устна и както изглеждаше дори носът ѝ бе счупен. Единствено можех да се моля това да бъдат единствените травни нанесени по нея. Можех да преживея тези по тялото ѝ, но не и тези който бяха нанесли психически. От едните можеше да се излекува, но не и от тези. - Добре си, нали? Моля те, кажи ми че си добре. 

- Добре съм.- отвърна, но не беше убедителна. 

- Хайде, любов моя! Трябва да тръгваме. - помогнах ѝ да се изправи. 

- Дължа ти всичко, да знаеш. - погледнах към Пашата, който ни гледаше със сълзи на очи. 

- Просто я изведи невредима от тук. Това ми стига. 

Изведохме я от сградата почти без проблеми с изключение на едното копеле, което се бе събудило от дрямка и беше доколкото накой наблизо лежащ пистолет. Закрих я с тялото си и с баща й стреляхме по него, този път пращайки го във вечен сън.

- Илиев! - чух Жорж да крещи и последва изтрел. Обърнах се и го видях да седят на входа с онова неговото протеже Огнян, но Игор ме натика в колата преди да успея да кажа каквото и да е и отпрашихме по каменистия път. Не видях кога успяха да се качат в колата, но бързо ни настигнаха. 

Подпряха ме за бронята и аз ускорих, но тези не се даваха и минаха до нас, за да ме подпрат отново.Този път обаче ми замина огледалото. Щях да им избягам, беше лесна работа. Само трябваше да изчакм подходящия момент, за да ги изблъскам от пътя. Излязохме на околовръстното и нарочно набрах скорост, като те направиха същото, но нарочно намалих и минах от другата им страна. Блъснах се в тях и ги приковах към мантинелата. Отдръпнах се и повторих същото нещо, но по-силно и вече мантинелата поддаде и тя излетяха през моста над езерото право към ЖП линията. Дарина гледаше с ужас цялото това нещо, което се разви а аз единствено отпуснах глава на седалката. Свърши се...вече имах една война по-малко.

...

Първата ни работа щом се отървахме от тях бе да закараме Дарина в болница, за да я прегледат. Обадихме се на майка ѝ и на Василена, за да им съобщим новината и за по-малко от половин час най-близките ни бяха в болницата.  Слава Богу нямаше сериозни наранявания. Имаше няколко натърпени ребра, което обясняваше болката в гърдите ѝ и хриптенията ѝ, имаше счупен нос и мозъчно сътрсение и трябваше да остане поне една нощ под наблюдение. 

- Благодаря ти, момче! Каза, че ще я намериш и го направи. - баща ѝ дойде до мен докато я наблюдавах как си говори в приятелите си.

- Това нямаше никога да ѝ се случи, ако не се беше забърквала с мен. Беше прав да ѝ забраниш да се вижда с мен. Донесох  единствено и само разруха в живота ви. Трябваше да стоя на страна, но не можах...беше по-силно от мен. Влюбих се. 

- Разбирам това. 

- Никога нямаше да си го простя, ако нещо ѝ се беше случило. Никога...

- Не мисли за това сега. Тя е добре, това е от значение. 

- Не мога. Кошмарите все още са в главата ми. Това не беше първият и няма да е и последният път, в който някой ще използва нея за да се добере до мен. 

- Знаеш ли, когато тя избяга с теб...се чувствах предаден. Още от тогава ми се щеше да проведа този разговор с теб. Знам, че я обичаш но искам да в момента да помислиш като бъдещ баща. Ако дъщеря ти се забърка с човек от твоите среди ти как би го приел? 

- Дори и да знам, че се обичат ще ѝ забраня. Познавам този свят по-добре от всеки друг. Казах  го и на нея - наистина те разбирам. 

- Надявам се да знаеш, че го правех не защото имам личен проблем с теб. Ти си добро момче. 

- Знам. - въздъхнах. - Не мога да ѝ го причинявам повече. Трябва да се махна от живота ѝ. 

- Ще бъде трудно, нали знаеш? - погледна ме. Знаех ли го? Да, по-добре от всички. Бях прекарал два месеца далеч от нея и те бяха чисто мъчение, но бях готов да мина през същия ад отново само и само, за да може тя да бъде в безопастност и да не бъде засегната в боя срещу албанците. Затова предпочитах да бъде далеч от мен. Колкото по-далеч беше толкова шанса да не се намесва растеше. А, познавайки я тя отново щеше да се опита да ме предпази и да си навлече неприятности. Говорих с Пашата, той ми разказа всичко. Бяха опитали всичко, за да я накарат да проговори и да им каже къде съм, но тя бе стискала зъби и отказвала до последно. Беше изтърпяла всичко това само и само, за да не ме предаде. Любовта ми към това момиче граничеше с безкрайност и бих направил всичко това заради нея, но факта че я бяха подложили на всичко това караше стомахът ми да се свива, а сърцето ми да се сковава и да излиза от ритъм. Знам, решението беше мое и никой нямаше да ми е крив когато започнех да мрънкам за нея, но беше наложително. Беше наложително, ако исках тя да остане жива и някога да можех да поправя случилото се между нас.

- Знам, но поне ще бъде в безопастност. А, нейната безопастност винаги ще бъде на първо място.