*Ивана*

Едва ли беше много уместно от моя страна да пусна дъщеря си навън и то с гаджето ѝ след като баща ѝ изрично забрани да се вижда с него, но не беше сякаш можех да спра и да исках. Тя отдавна беше пълнолетна, по дяволите, след още половин година щеше да навърши и двадесет и явно само аз осъзнавах това. Не можех да я спра и да искам, защото бях наясно с мисълта че тя можеше да си стегне багажа във всеки един момент и  да се изнесе. Била съм в неините обувки и ако познавах дъщеря си, то знаех че беше наследила моят инат.

- Трябваше ли да бъдеш толкова груб с нея?До преди малко се късаше от плач в стаята си. Защо ѝ го причиняваш, по дяволите? Та ти го харесваше. Той е добро момче, Игор и го знаеш. - върнах се във всекидневната при съпруга си. Направих физиономия, когато видях че навън все още беше светло, а той пиеше и нещо ми подсказваше че това няма да свърши добре. 

- Може и да е добро момче, но никога няма да позволя тя да бъде ходеща мишена. Да не мислиш, че и на мен ми е приятно да ме мрази и да плаче заради мен? Това ме убива, Иванам, но го правя за нея. Никога няма да позволя нещо да ѝ се случи, не и след като толкова много опитвахме за нея. 

- Той я пази. Никога не би позволил нещо да ѝ се случи. По-скоро би умрял преди да го позволи. Назначил ѝ е собствена охрана. Дал ѝ е оръжие. Мислиш, че някога ще я пусне сама някъде?

- Не зависи от него, Ивана. Знам, че я пази но постоянно ще има хора, които за да стигнат до него ще й посегнат. Така е устроен техният свят. Сама видя какво стана в Русия. Жената на Авдонин я простреляха насред Червения площад. Сериозно ли искаш и с дъщеря ни да се случи същото? Бил съм там и много преди това и знам за какво иде реч. Роден съм там, татко години наред беше довереник на Андрей преди да го убият. 

- Познавам дъщеря си, тя няма да се откаже от него дори и някой да ѝ опре пистолет в главата. 

- Сгодени са. 

- Какво?! 

- Имаше наглостта да ми го каже в очите. Негодникът я е  представил като негова жена, официално е. 

Поех си дъх. Дарина беше пропуснала да ми сподели тази информация, жизненоважна информация. 

-  Това прави ситуацията още по-зле. Тогава пък хептем няма да те послуша. Хлътнала е до уши и ако познавам дъщеря си по-скоро би минала през деветте кръга на ада преди да се откаже от единствената си любов.

- Знам и затова се надявам поне той като мъж да ме разбере. - подпря се на бара и въздъхна. - Правя го за нейно добро, нали знаеш? Знам, че го обича, знам че е щастлива с него. Виждам го, не съм сляп. Но нейната безопастност винаги ще бъде на първо място. Ако ще и да ме мрази, вярно ще ме боли, но поне ще знам, че е жива и здрава. - виждах болката в очите на съпруга си и очите ми се насълзиха.Прегърнах го и той зарови лице във врата ми. Болеше ме. Болеше ме за него. Болеше ме и за дъщеря ни.

Болеше ме, че трябваше да изтърпи всичкото това викане от баща си просто, защото той беше от другата страна на закона. Но колкото и да не исках да го призная - Игор беше прав. Аз самата бях ставала свидетел на това. Бях само на осемнадесет, когато застреляваха тогавашняит ми приятел пред очите ми насред Борисовата градина. Бях млада и влюбена точно като нея и ми отне толкова много да го преживея, всъщност все още не го бях преживяла напълно просто защото беше първата ми любов и част от него все още живеееше в мен, но Игор сега беше всичко за мен. Обичах го, все пак беше и баща на децата ми и бях с него вече двадесет години. Помня баща ми също беше против, когато го доведох вкъщи и имах странното чувство, че сега същото нещо се повтаряше. Само се надявах да не завърши отново с нечия смърт. 

- И знаеш ли от кое ми е най-гадно? От това, че трябваше да разбера от някакви снимки кой точно е баща му, а не от собствената си дъщеря. 

- Не ти каза, защото знаеше как ще реагираш. Аз ѝ казах да почака да свикнеш с него преди да ти каже. 

- Значи ти си знаела? - отдръпна се от мен и ме изгледа невярващо, а аз проклех наум. - Ти си знаела и не си ми казала? Не знаех, че крием неща един от друг, Ивана.

- Нямах друг избор. Обещах ѝ. Да не мислиш, че на нея ѝ беше лесно? И двете искахме да избегнем армагедона, който се разигра тук преди малко. 

- Имам нужда да изляза. Не знам кога ще се прибера, но ще ти звънна ако ще закъснея. - взе телефона си и се запъти към входната врата, оставяйки ме сама и зяпаща в една точка. 

- Пази се. - най-накрая се окопитих и тръгнах след него. - Обичам те! - целунах го и всячески се опитвах да пропъдя сълзите, които заплашваха да потекат цял ден. Честно казано дори още не знаех как ги държах. Явно имах някаква желязна нервна система. 

- Аз също, скъпа. - целуна ме и тръгна. Звукът от стъпките му ставаше все по-отдалечен докато накрая не отихна съвсем и аз опуснах чело върху черното дърво, въздъхвайки. Божичко, как да поправя всичко това? Семейството ми както изглежда беше пред разпад...

*Дарина*

- Не искам да си тръгвам от тук. - признах, нарушавайки комфортната тишина която се бе разтлала над нас в последният половин час. Калон бе отворил шибидаха на джипа и в момента се излежахме по гръб наблюдавайки звездите от нашето място. 

- Аз също. - призна и скочи в изправено положение, което ме стресна а очите му проблясанах.- Имам идея. 

- Слушам. 

- Хайде да избягаме. Да отидем някъде. Където поискаш. - хвана ръката ми в неговата и се взря в очите ми. 

- Ами, бизнеса ти? 

- Иван ще бъде начело и ще се погрижи за всичко. Хайде, Дари. Нека отидем някъде само двамата. Без родители, без никой. Само ние двамата. Ще правим, каквото си пожелаем.- гледаше ме умолително и аз се заиграх с пирсинга на езика си. 

Знаех, че ще ни излезе през носа, но честно казано нямаше да съжалявам. 

- Добре. - въздъхнах и широка усмивка процъфтя на лицето му и ме прегърна, сливайки устните ни. 

- Хайде да тръгваме. Трябва да вземеш каквото ти трябва и ще се обадя да подготвят самолета. Къде ти се ходи? 

- Няма значение. - усмихнах му се. Стига ми само да бъдем двамата. 

- Нямаш си и на представа колко много те обичам! 

...

- Карай, карай, карай! - скочих вътре в колата и се обърнах назад, за да видя дали мама ни беше последвала и за моя най-голяма изненада видях че я нямаше. СЛожих ръка на гърдите си, опитвайки се да успокоя препускащото си сърце.ю

- Правиш го да изглежда все едно е Мисията невъзможна. - Калоян ми хвърли един поглед. 

- Това е защото е. - хвърлих сака си на задната седалка. - Взех стълбите дори. 

- Всичко ще бъде наред. Ще видиш. Самолетът е готов и ни чака. 

- И в крайна сметка къде отиваме. 

- Санторини как ти звучи? 

- Идеално. - усмихнах му се. 

Пътят до летището беше сравнително къс и се качихме в самолета му. Излетяхме и щом лампичката за коланите изгасна аз го махнах от себе си все едно беше самият Антихрист.

- Отпусни се, бебе. Скоро ще сме в Гърция и всичко ще бъде наред. - седна до мен и ме дръпна в обятията си. Легнах в скута му и погалих лицето му. 

- Знаеш ли, ако до преди четири месеца, че дори и шест някой ми бе казал че ще хлътна до уши в мафиот и ще бягам с него щях да му се изсмея в очите. 

- Ако до преди няколко месеца някой ми беше казал, че ще се влюбя в столична дилърка, която краде от мен щях да го застрелям. - засмя се. 

- Още ли мислиш за тази проклета кока? 

- Еби я коката. Ти открадна нещо съвсем различно и ценно за мен от тази кока. Ти открадна сърцето ми, Дарина. Без дори да го имаш за цел.