*Дарина*

- Ебахти гларусите! Не ме оставиха да дремна. - разфуках се веднага щом Калоян ме разръчка да съм ставала, а за какво така и не разбрах. А, да за да съм била яла. Е, добре значи му беше простено.  - Мразя ги тия изчадия! Разбираш ли? Първо, че и в хотела не мога да се наспя от тях защото само крякат, ами и сега тука на плажа! Да ме беше завел в Черна гора.

- Защо си мислиш, че там няма гларуси? - Андреа ми се засмя. 

- И там има гларуси, бебе. Иначе и там ще отидем нали сме се разбрали с Бранко и Милица. 

Обичах морето, наистина го обичах, обожавах го дори, но гларусите - ей тях ненавиждах.

- Изобщо не ми философствай, а ми дай бирата и цацата, че съм гладна вече. Картофки взе ли? - надигнах се на шезлонга си и скръстих ръце пред гърдите, а Василена единствено се разсмя. 

- Взел съм, Дарина. - отвърна с досада и аз го погледнах из под очилата си. Я пак? Ей, са ако не го завлека отвъд скалите и не го удавех да не се казвам Дарина. 

- Брат, ей сега я закъса. Само по погледа ѝ знам, че в момента си представява всеки възможен начин, по който те убива. - Марсел се засмя докато гушкаше Васи. 

- За момента е удавяне...

- Е, защо сега? Какво направих? - Калоян отваряше и затваряше устата си като риба на сухо.

- Отвръщаш ми с досада. - нацупих се. 

- Знаеш, че не е било нарочно. Слънцето ме напече и затова. 

- Абе, ще ти дам на тебе аз едно слънце! - просъсках и го ударих в малкта възглавничка, а той единствено се засмя и бръкна в плика с цацата. 

- Хайде, лапай рибката. Отвори устичка. Плува към теб. - успя да я набута в устата ми и аз сложих ръка пред устата си докато дъвчех. Поне беше от онези дребните, защото аз едра цаца не ядях. Виждаха й се очите по дяволите. - Ето, ти и бир. - отвори кенчето Бургаско и то изсъска и ми го подаде. - Ето и картофки. Само мир да е. - остави пластмасовата чиния с пържени картофи на малката масичка. 

- А, цигари взе ли ми? 

- Не, забравих. Сега отивам да ти взема. Пуши от моите. - целуна ме и се изправи отново. Взе чантичката си на Адидас и на сложи на врата си. 

- Леле, още не мога да повярвам в какво го превърна. - Марсел изкоментира и аз се обърнах към тях с Васи и повдигнах вежда докато си палех цигара. 

- И в какво съм го превърнала? 

- Няма нищо общо с Калоян, който познавах преди. Сега...сега сякаш слуша повече хората. А, пък и няма да позволи на никого другиго да се държи така с него.

-Аз съм му годеница, какво очакваш? - отпих от бирата си и дръпнах от дебелия Дънхил, който изгори всичко надолу по гърлото ми, ама нямаше какво друго да се пуши. Аз като съм била на зор и червено Боро съм пушила, та това ли ще ме спре?

След няма и пет минути Калата се бе върнал и аз се дръпнах напред за да може да легна в него. Поднесох една рибка към устата му и той я прие, като дори и ръфна пръстите ми. Засмях се отметнах глава назад и го дръпнах за една целувка. 

- Имаш вкус на бира и цаца. - засмя се. - Ако довечера гледаш и мача с нас ти си жена мечта. 

- А, ако си облека твоята стара тениска на Левски с фамилията и номера ти отзад? 

- Къде е най-близката бижутерия? - Калоян се засмя,  а на мен очите ми светнаха. 

- Междудругото чакам. Балът ми мина, сега е ред на сватбата. 

- Ще имаш и сватба, спокойно. Обещал съм ти. - засмя се и ме целуна по челото. 

...

Никога не бях подозирала, че на деветнадесет вече ще планирам сватбата си. Е, планирах я в главата си и на думи с Калоян, но пак беше нещо. 

- Бебе, ние хубаво мислим за сватба, но кои ще са ни кумове? 

- Иван и Андреа? 

- А, не може ли Василена? 

Той се намръщи. Не ѝ беше особено фен, никак при това ако трябваше да бъда максимално честна, но се държеше добре заради мен. Така и не знаех какъв точно му беше проблема с нея, защото всеки път като го питах просто казваше че не я харесва и дотам. 

- Или Иван и Андреа или Бранимир и Милица, но Василена в никакъв случай. Не стига, че сега едвам я издържам, само ми пищи на главата пък и кума да ми е на сватбата абсурд. - А, и като казах Бранимир и Милица, не е лошо да ставаш да се оправяш защото те са тръгнали насам вече. 

...

- Батееее! 

- Ооо, друже. - Калоян разпери ръце и гушна малкият, който се затича към него. - Какво си правиш? Ама, много си пораснал! Леелеее, с какво те хранят? 

- Татко ти дава мене кия пийем и ястем. - от казаното единствено разбрах, че беше пораснал. 

(Тате ми дава да пия ракия и растем.) 

- Малее, как само лъже. Това от майка си го е взел, тези двамата и в затвора ще ме вкарат. - Бранимир се засмя. - Никаква ракия не съм му давал. 

- Малеее, ама ти верно си много пораснал. Явно много ракия пиеш. 

- Много. 

- Мхммм. Водите ме са с кака на кукулед? 

- Е, какъв сладолед сега? Не сме вечеряли още. Не ти ли се яде рибка? 

- Неее! - изписка и набръчи сладкото си носле. - Не бицам иба. Мазим иба. 

(Не обичам риба, мразя риба.)

- Добрее, и какво ще ядеш тогава? - намесих се аз. 

- Бапиии. 

- Приятелю, тук няма чевапи.

- Има ли пицка? 

Какво дали имаше? Обърнах се към майка му за съдействие, а онези глупаци мъжете ни не спираха да се заливат от смях. То не беше путкан, сега пицка, с какво ли още щеше да ни изненада? 

- Пица иска, пица. - Милица въздъхна. Ахаааа. 

- Еми, хайде тогава да те водим на пица. 

- Йеееее! 

...

- Оо, Бебе! Ох, да! Толкова е хубаво. - стенех и придържах главата му докато той се любуваше на гладката и чувствена кожа между краката ми. Целуваше, лижеше и засмукваше че дори и захапваше и с всяко едно нежно докосване на езика и устните му ме отвеждаше все по-близо и по-близо. Раздвижих бедра, триейки се в него и това го накара да изстене и вибрацийте ме разтърсиха. Застинах и се разлях по лицето му и  писъкът на името му огласи помещението. Зрението ми се замъгли и цялата изтъпнах заради всички усещания, които преминаха през тялото ми. Изправи се и избърса устата си, а на лицето си имаше малка доволна усмивка. Нападна устните ми без да ми даде предупреждение и ето в този момент забравих за глупавите гларуси, които отново се бяха разкрякали и в момента даже имитираха кокошки и по едно време мисле, че чух и котка...

Телефонът ми иззвъня и аз се отдръпнах от него, за да видя кой по дяволите ми звънеше в осем часа сутринта. Видях, че беше мама което ме накара да свъся вежди и избутах Калоян от себе си. 

- Ало? Какво има, бе маме? Защо ми звъниш толкова рано? - казах щом видгнах и се надигнах в седнало в положение. 

- Трябва да се приберете възможно най-скоро. Баща ти разбра. Дарина, бесен е.