Е, СЪРАТНИЦИ И ТОВА ВРЕМЕ ДОЙДЕ...ОСТАВА САМО ЕДИН ЕПИЛОГ И ОПАКОВАМЕ И ТАЗИ ИСТОРИЯ. СЪЛЗЛИВИТЕ НЕЩА ГИ ОСТАВЯМЕ ЗА ОТДЕЛНА ЧАСТ КАКТО ЗНАЕТЕ И СЕГА ЕДИНСТВЕНО МОГА ДА ВИ КАЖА, ЧЕ СЕ НАДЯВАМ ГЛАВАТА ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА, ТО ТОГАВА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО МИ Е ТЪЖНО, ЧЕ СЕ РАЗДЕЛЯМ С ЕДИНИЯТ ЕДИНСТВЕН ЦАР (ТОВА Е ПРЕПРАТКА КЪМ "НОВА" И ПО-КОНКРЕТНО КЪМ  ИВО ФОТЕВ), ЛУДАТАТА ШЕФ АНДОНОВА И КОМПАНИЯ. НАУ ЕКСКЮЗ МИ УАЙЛ АЙ ГО АНД КРАЙ ИН Д КОРНЕР

*Ивалина*

Да си бременна имаше своите предимства. Като например това че получавах абсолютно всичко, което поисках и Адеан дори нямаше право да мрънка. Като например сега – издействах ли си почивка на Слънчев бряг? Издействах си. Като изключим това иначе бях една от късметлийките, на които не ѝ беше лошо и нямаше смяна в настроенията, но пък извърших нещо което може би никога нямаше да си простя и то е да ям пица с кечуп. Беше толкова грешно, но толкова вкусно, мамка му! После цяла вечер правех френски омлети, за да изкупя този грях пред Кулинарният Бог.

Днес беше първият ни ултразвук и с Адеан бяхме останали без абсолютно никакво търпение. Е, вярно бебето не беше точно планирано, но пък хей, винаги сме искали деца а и Господ си знаеше работата все пак. Все още ми странно, че бях действително бременна, но пък по-щастлива и ужасена не мисля да съм била някога. Самата мисъл, че в мен растеше живот и може би вече биеше сърце колкото ме караше да летя от щастие ме и ужасяваше, защото си нямах никаква идея как ще се справя с отглеждането на това дете. Добре, че поне леля Кремена беше тук за да ми помага, защото иначе си умът ми не го побираше как ще се оправя и ще жонглирам между работа и семейство, но щях да се оправя някак. Не мислех да зарежа нито едно от двете и Адеан беше предупреден. Щях да работя докато можех, бяхме се разбрали че в никакъв случай нямаше да се претоварвам. Това беше единственото ми условие, за да продължа да работя.

- Ивалина Велева? – вратата на кабинета се отвори и медицинската сестра излезе, а аз и Адеан вдигнахме глави. – Доцент Владимирова е готова да ви приеме.

Доцент Владимирова ми беше препоръчана от управителката на ресторанта ми, която беше доста доволна от нея тъй като е следяла и двете ѝ бременности и тъй като Ваня едва ли щеше да ме излъже реших да ѝ дам шанс. Пък и беше в най-модерната болница с града и отзивите ѝ в БГ Мама хич не бях лоши, тъй че реших да дам шанс на жената. И ето така с мъжа ми се озовахме тук в чакалнята пред кабинета ѝ. Адо взе чантата ми и ми подаде ръка и заедно влязохме в кабинета.

- Я, да видим сега какво имаме туук. – жената на средна възраст прокара трансдюсера по голият ми корем, който вече си давах сметка защо изглеждаше пораснал. Сега осъзнавам колко тъпа бях, за да мисля че е защото прекалявах с храната веднъж щом сватбата мина. До нея се поставила на режим, но мина ли сватбата и той замина. – Ммм, добре изглежда сте точно в пета седмица. Ето го и плодъ- О, уау! – възкликна с усмивка на лице и аз надигнах глава, а Адеан беше над главата ми и си ядеше кожичките на палците. Доцент Владимирова завъртя екрана към нас и увеличи картината. – Изглежда бебето няма да е само. Ще си имате близнаци.

Какво?! Очите ми се изпълниха със страх докато съпругът ми спря с нервните си тикове и клекна над главата ми.

- Как така близнаци?

- Ами така. – лекарката се засмя. – Ето, вижте сами. Бебе номер едно. – посочи към малката бяла точица. – И бебе номер две. – после посочи до другата до нея. – И ще бъдат еднакви, така че късмет с различаването им.

...

Бях в шок. Просто умът ми не го побираше. Бях бременна при това не с едно, ами две...Като малка си мечтаех за този момент, а сега просто си нямах и на идея как в мен ще успеят да се развият цели две бебета, а после ще ги и родя. Беше плашещо, мамка му! Радвах се, наистина се радвах, но ме беше и страх.

Избърсах корема си от гела и оправих дрехите си преди да се изправя. Минаха всички други процедури като мерки и други простотии и вече бяхме готови да си ходим.

- Ще се видим отново след две седмици. Гледай да не се натоварваш много, хапвай си каквото поискаш, но все пак е препоръчително да се храниш пълноценно.

- Това ли е всичко, доцент Владимирова?

- За сега да. – русата жена ми се усмихна любезно и ми подаде един лист. – Това са витамините, които е хубаво да приемаш. Дневната доза е посочена. Чакам ви на седемнадесети.

- Благодарим. – Адеан отвърна заедно с мен и излязохме от кабинета ръка за ръка в пълна тишина. Мисля, че и двамата не знаехме как реагираме на новооткритата информация. Излязохме от болницата през въртящата се врата и чак тогава се намерих рязко вдигната във въздуха и завъртяна. Засмях се и се хванах здраво за него, за да не падна.

- Ей! – изписках през смях, но той така и не ме пускаше, а просто спря да ни върти и опря чело в моето.

- Обичам те. – прошепна, гледайки право в очите ми а аз се усмихнах на щастливото пламъче в обсидиановите очи.

- И аз те обичам. – отвърнах и го целунах докато стисках снимките от ехографа в една ръка.

...

*Две седмици по-късно*

Ако до преди две седмици мисълта за две бебета ме плашеше то вече мога да кажа, че свиквах и се радвах. Да, грижите щяха да бъдат двойни, нервите повече но пък и щастието беше двойно и вече нямах търпение да дойде време за часът ми защото днес е очакваше да чуем сърчицата и с Адеан отново бяхме пред кабинета и чакахме докато аз проследявах с показалец линията на живота му, а той потропваше нервно с крак по плочките на пода.

- Успокой се де.

- Не мога. Нещо не е окей.

- Това са само глупости, Адеане. Не се филмирай. – отвърнах с подигравателен тон, казвайки му това което той казваше на мен до миналата година всеки път когато имах някакво странно усещане. Странното беше, че и аз го имах но гледах да не мисля много по този въпрос, защото достатъчно бременността ми цедеше силите, че да се занимавам и с това сега. Ако някои жени бременността ги побъркаше – то на мен ми действаше обратно явно.

Дойде време за часа ни най-накрая и ни приеха в кабинета. Легнах на обичайната кушетка и доцент Владимирова разнесе затопленият гел върху корема ми и прокара трансдюсера, а Адеан седеше на стола до мен и държеше ръката ми и двамата затаили дъх в очакване на момента, в който ще чуем двете сърчица да огласят помещението. Доцент Владимирова беше смръщила вежди и присвила очи и с всяка следваща секунда става все повече и повече притеснение у мен.

- Доцент Владимирова, всичко наред ли е? – надигнах се в опит да погледна в екрана, но разбира се нищо не разбирах и дори не знаех какво да гледам. Какво се случваше, мамка му?

- А, ето го! – отдъхна си и в същият този момент съвсем тихичко тупкане погали ушите ми и аз си отдъхнах. – Хмм. – това беше краят на краткото ми спокойствие и отново се надигнах. Адеан стисна ръката ми по-силно и с поглед ми каза да стоя мирно. Въздъхнах и отново отпуснах глава, но така и не можех да се оттърва от неспокойствието. Нещо не беше наред. Нещо изобщо не беше наред.

- Да си изпитвала болки наскоро или кървене? – въпросът ѝ ме озадачи, но въпреки това се опитах да запазя спокойствие. Издишах през устата на нервна струйка. Какъв беше този въпрос, мамка му и защо ме притесни?

- Не. Бях си наред. Какво се случва, докторе? Всичко наред ли е с бебетата?

- Миличка, съжалявам че ще ти го кажа но отчитаме само една сърдечна дейност.

Какво?

- Тоест? – вече не можех да издържам и се надигнах отново на лакти.

- Тоест изглежда имаме случай на фетална резорбция.

Мамка му, кукувица такава, казвай вече какво се случва защото съм на ръба да загубя и малкото останали ми нерви!

- Какво ще рече това? – Адеан попита преди мен.

- Синдром на изчезващия близнак. Доста често срещан е при многоплодната бременност. Но сте само в първи триместър и не представлява опасност нито за другият плод, нито за майката.

- Значи съм загубила едното бебе? – прошепнах. Легнах отново, забождайки поглед в тавана. Умът ми не можеше да го регистрира. Как по дяволите беше възможно да съм загубила едното бебе без дори да усетя? Божичко, каква майка щях да бъда?

- Общо казано да.

- Но аз не съм усетила нищо...как е станало?

- Не се влияе от външни фактори в повечето случаи...еднояйчните близнаци делят обща плацента и постоянно се борят за надмощие, а в природата по-силният надделява винаги. Обикновено резорбцията протича без никакви симптоми, но не е изключено майката да има симптоми на спонтанен аборт, затова и попитах.

- Но всичко е наред с другото бебе, нали?

- Да. Бебе А е напълно добре. Ето вижте, дори мърда. – увеличи картината и посочи към малкото петно в десният ъгъл, а сърцебиенето беше доста по-отчетливо вече. Дори не разбрах кога сълзите ми ме бяха преборили и се стичаха от лицето ми, но ръката която в момента стискаше моята ми помагаше да успея да запазя поне малко самообладание.

...

Пътувахме в мълчание. Изпитвах смесени чувства – от една страна ми беше болно за загубата на едното бебе, но от друга просто бях благодарна, за това че другото си беше наред.

Адеан беше притихнал подобно на мен с безизразна физиономия на лице докато аз просто се взирах в снимката от днешният ехограф и усещах празнота в себе си. Умът ми не го побираше как бях загубила едното бебе и единствената мисъл, която ме крепеше до известна степен беше че Бебе А беше живо и здраво и се развиваше добре. Беше с размерът на боровинка. Нашата малка боровинка, която изяде братчето си...или сестра си. Миризмата на парфюма на Адо ме лъхна и вдигнах поглед, за да го видя да наднича през рамото ми право в снимката. Погледите ни се засякоха за секунда, но покер физиономията му се пропука и лека усмивка заигра на устните ми. Положи длан на корема ми и дори не осъзнавах каква огромна нужда имах от допира му. Облегнах глава на рамото му, а той облегна неговата върху моята и с другата си ръка погали лицето ми. Тихото ми подсмърчане не остана незабелязано от него.

- Не тъжи, перличке. Винаги можем да си направим още.

- Знам, но...болно ми е.

- Знам, на мен също, но...няма какво друго да направим освен да пазим това и да си го отгледаме.

- Не се сърдиш, нали? – вперих поглед в него и въпросът ми накара веждите му да скочат до челото.

- Що за въпрос е това? – отдръпна се. – Мислиш ли, че наистина бих те обвинил за нещо такова?

- Просто...беше толкова притихнал...и в кабинета и сега.

- Съжалявам, просто...не знаех как да реагирам. От една страна бях шокиран от новината, а от друга се радвах че имаме поне едно останало. Не знаех дали беше уместно да показвам която и да е от двете емоции и предпочетох да си мълча. Съжалявам.

Стиснах устни щом той въздъхна.

- Никога, поради никакви обстоятелства не бих те обвинил за нещо подобно. Обичам те, перличке. – погали скулата ми с кокалчето на показалеца си, бършейки сълзите които бяха опетнили страните ми.

- И аз теб, Адо. – прошепнах и отново облегнах глава на рамото му, отчаяна за комфорта който само любимият ми мъж можеше да даде.