ITS EXTRA BUT YOU KNOW ME AND I LOVE EXTRA, XD.

Е, СЪРАТНИЦИ ВЕЧЕ НАИСТИНА И ТОВА ВРЕМЕ ДОЙДЕ И Е ВРЕМЕ ДА ИЗПРАТИМ И ТАЗИ ИСТОРИЯ КАКТО ПОДОБАВА.

НАДЯВАМ СЕ ЕПИЛОГЪТ И РАЗБИРА СЕ ИСТОРИЯТА НА АДО И ИВИ ДА ВИ Е ХАРЕСАЛА, КОЛКОТО И ТРЪНЛИВИ ДА БЯХА И ДВАМАТА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТА КАКТО ВСИЧКИ БЯХА В ЕУФОРИЯ ПРЕД БОЛНИЦАТА, ХД.

*Адеан*

*Седем месеца по-късно*

-      Това което се опитвам да кажа е, че – рингтонът на телефона ми прекъсна мисълта ми и името на жена ми освети екрана. Проклех под нос и побързах да вдигна, защото иначе ме чакаше пак скандал. Бранимир просто се разсмя срещу мен, а аз завъртях очи и притиснах телефона до ухото си.

-      Много ти благодаря, че благоволи да си вдигнеш телефона. – упрекът в гласа ѝ беше първото нещо, с което се срещнах щом вдигнах проклетият смартфон.

-      Перличке, зает съм малко в момента. – промърморих. – Какво има?

-      Ами, щях да те питам дали искаш бургер, но щом си зает не ми  е проблем. Ще си ги изям.

Уф, мамка му!

-      Бебе, не ме се ядат сега бургери, имам работа.

-      Бургери ли? – Бранимир се включи и аз го изгледах лошо. – Идваме, шеф! – глупакът даже не ме и изчака преди да лапне цигарата и да излезе от офиса. Това му беше грешката!

-      Идваме. – въздъхнах на жена си и затворих преди да последвам Бранимир отвън.

-      Take that fucking cigarette out of my fucking house before I stick it up your ass, you moron! – както и предположих жена ми изпадна в истерия щом видя Бранимир да пуши вътре.

(Разкарай шибаната цигара от къщата ми преди да ти я завра в задника, идиот такъв!)

-      Dobro, dobro. Samo nemoj me ubiti!

(Добре, добре. Само не ме убивай!)

-      Абе, не ми говори на сръбски и не ми се прави на интересен, защото ти просто не знаеш аз коя съм, аз колко съм луда и какви умения с ножове брутални притежавам.

Можех само да седя отстрани и да гледам с усмивка как го нареждаше. Вярно, още не го харесваше, но поне вече не я беше толкова страх от него. Не е за вярване колко много бременността променяше хората...

Ивалина по принцип беше трудна за управление, но бременната Ивалина...майко, бременната Ивалина! Сякаш седем дявола се бяха вселили в нея и ми изпиваше животеца, защото каквото и да правех абсолютно никога не можех да ѝ угодя. Гледах да не ѝ обръщам внимание, защото бременността разказа играта на хормоните ѝ и наистина виждах че не знае къде се намира. Бях снизходителен и помагах с каквото можех, все пак това беше най-малкото което можех да направя. Бяха тежки почти девет месеца и за двама ни, особено със загубата на едното дете, но както и бях казал и на нея колкото и болно да ни беше трябваше да се радваме на това, което имаме особено след всички гадости през които бяхме преминали.

И двамата очаквахме синът ни с огромно нетърпение и вече брояхме дните до терминът. Бяха пет – малкият Велев се очакваше да бъде роден на шестнадесети февруари и датата седеше оградена в календара ни и чакахме да дойде заветният миг, в който щяхме да го гушнем.

...

-      Искам диня. – Ивалина обяви след като се бяхме нахранили и с Бранимир тъкмо обмисляхе да се върнем в офиса ми за да продължим с обсъждането на новата ни сделка.

-      Каква диня, бе бебе? Февруари е, да ти я нарисувам ли?

-      Ама, не ме интересува! Искам диня! – беше непоклатима и аз просто въздъхнах. Беше ми ясно, че нямаше да му видя края освен ако не отида, защото все пак познавах жена си и знаеше че нямаше да миряса докато не изляза и не ми звънне, че иска нещо друго.

-      Ох, добре. – просто въздъхнах отново и се изправих от стола си, а тя ми се усмихна.

-      Обичам те! – нацупи устни и вдигна лице към мен за целувка и просто нямаше как да не ѝ се усмихна и да не се наведа, за да я целуна. Погалих и вече голямото ѝ красиво коремче, казвайки „Чао" на синът ни и ѝ прошепнах „И аз те обичам" в отговор. – Пази я докато ме няма и не ѝ давай да прави глупости. – погледнах към Бранимир цветът се отдръпна от лицето му щом му го казах.

-      Ma brate –

Стрелнах укорителен поглед в негова посока, който не остави място за никакъв спор и съдейки по физиономията на Ивалина и тя не беше особено доволна.

-      Бебе, това не е нужно.

-      Нужно е.

...

*Ивалина*

Не можех да повярвам на този глупак, съпругът ми! Остави ме сама с него! От всички възможни хора на тази земя и тук той трябваше да ме остави сама с...Бранимир. Това беше подигравка спрямо мен и нямаше да оставя нещата така. Така и така не си говорех с него реших да си направя педикюр, защото не се знаеше кога малкият звяр щеше да реши, че му се излиза. Разбира се, не бях луда...вече и леля  успя да ме спре от това да си лакирам ноктите на краката и ръцете, защото се оказа че не е хубаво докато раждам  и щях да се задоволя само с вана за крака, за да не бера срам пред хората че краката не са ми идеално меки.

-      Какво правиш? – Бранимир ме попита на английски с доста твърд сръбски акцент и насочи орловите си очи към мен. Странно как вече не беше толкова страх от него, а просто не го харесвах. Беше ми странен, а аз със странни хора не разговарях.

-      Вана за крака. Не е ли очевидно? – водата във ваничката изплиска щом ударих камъка в пластмасовите стени без да искам.

-      Аха. – кимна и отпи от енергийната си напитка, като дори си качи краката на холната ми масичка, карайки ме да спра всичко което правех и окото ми започна да трепти в нервен тик. Някой да ми напомни този папагал какво изобщо правеше тук и защо си мислеше, че може да си слага миризливите крака на моята маса!

В момента в който обаче видях краката му тази мисъл остана на заден план. Този кога за последно беше ходил на педикюр?

-      Пич, кога за последно си ходил на педикюр?

-      Ами, честно да ти кажа този месец не ми остана много време. Защо?

-      Краката са ти като на влечуго...как изобщо жените ти връзват? Лельо, моля те дай един леген с вода и морска сол!

...

Никога през живота си не си бях представяла, че ще имам домашни спа/педикюр процедури с Бранимир при това докато съпругът ми още обикаляше, за да ми търси диня. Дори не бях подозирала, че с мъжът до мен бихме могли да водим нормален разговор и ето ни сега гледахме списания с дрехи и козметика и коментирахме ползите на маслото от канабис за кожата.

-      Междудругото с какво си мажеш лицето? Толкова е чисто и гладко. И блестящо.

Малко дори завиждах, ако трябва да съм честна.

-      Ооо, всяка вечер се мажа с кръвта на бебета, ама кръвта е източвана точно на четиридесетият ден, по новолуние. Ако не е на новолуние има обратният ефект и кожата се свлича. – отвърна напълно сериозно и аз кимнах очаровано.

-      А, тази кръв...от къде я взимаш?

Щом зададох този си въпрос той се взря в мен и тъмните му очи се разшириха в неразбиране.

-      Ама, ти наистина ли се върза? Майтапех се, по дяволите.

Ооооо!

-      Наистина ме мислиш за някакво чудовище, а?

-      Е, не е сякаш си напълно нормален.

-      То пък ти защото си много нормална. – изгледа ме високомерно, точно като някоя жена и дори преметна въображаемата си коса преди разтвори списанието си шумно.

Засмях се на това му действие и веднага съжалих. Глътката въздух ми беше спряна заради острата болка която разцепи сякаш горната половина на тялото ми на две. Изохках от болка и в този момент усетих как от мен се стичаше нещо. Мамка му, или се бях напишкала от болка или Велев младши идваше!

-      Какво – Мамка му, защо си мокра! – Бранимир разкара списанието и вече беше на крака, бял като платно.

-      Раждам, идиот такъв! Обади се на Адеан и ме карай към болницата преди да се наложи ти да израждаш бебето!

-      Добре, добре, така. Дишай само. Запази спокойствие. Сега звъним на Адеан. – явно се вразуми и аз реших да се слушам в съвета му. Дишай – издишай. Дишай – издишай. – Дишай, Бранимире, дишай, човече!

Моля? Зяпнах насреща му и изпищях от болка. Не можех да повярвам! През цялото това време идиотът бе говорел на себе си!

-      Halo, bre! Gde si se zagubio, konju jedan? Zena ti rađa! Ма ne me pitaj kako! Ne znam sta da radim! Pa kakvu bolnicu, bre, pio sam! Vidi se kako si smotan! Vidi!

(Aло! Къде си изгуби, бе кон такъв? Жена ти ражда! Не ме питай как! Не знам какво да правя! Каква болница, бре, пил съм! Виж се какъв си смотан! Виж!

Поредната вълна болка ме връхлетя и извиках отново, а това прикова вниманието на глупакът който Адеан бе оставил да ме гледа. Адеан! Исках си Адеан!

-      Адеане, идиот такъв! Ако не дойдеш до пет минути ще те убия с нож за филетиранеее!

...

*Aдеан*

Ако мислех, сватбата ми беше най-щастливият ден в живота то това щастие днес беше придобило съвсем нови висоти, защото днес беше денят в който можех най-накрая да прибера вкъщи жената си и детето си. Бях баща! Най-накрая след толкова много време бях баща на прекрасно момченце, което вече обичах повече от всичко.

Още с приятелите ни не бяхме слезли от колата, когато оркестърът който бяхме поръчали засвири. Подсвирквах си заедно с тях и както винаги започнах да пъхах банкноти в инструментите докато свиреха. Колкото и студено да беше, на мен ми беше  жега. Бях загрял и дори ми идеше да съдера ризата от себе си, макар че Ивалина нямаше да е много доволна от това. А, факта че моите хора в момента свиреха любимата ми песен изобщо не помагаше и дори забързваше и съвсем скоро идваше най-бързата и моята любима част. В ръката ми бе набутана пластмасова чаша уиски и не мислих много преди да я обърна на екс и в това време дойде и най-бързата част от песента. Хвърлих чашата на земята, а Виктор ме хвана за яката на ризата и с общи усилия я съдрахме от мен.

-      Idemoooo!

-      Айдеее! – изкрещяхме и двамата и аз завъртях плата във въздуха сякаш беше перка на хеликоптер и подскачахме всички заедно под ритъма на духовата музика  в паркинга на болницата. Аз, Бранимир, Стефан и Виктор бяхме сложили ръце на рамената на рамената ни и все още пияни от снощи се веселяхме,  а кумата ни ръкопляскаше до нас.

-      Cepaaaaj!

-      Ама, моля ви се, какъв е този шум? Това е болница! – някаква възрастна, кисела жена излезе и се опита да надвика музиката. Момчетата понамалиха малко децибелите и аз и другите се взряхме в очилата дребна жена.

-      Роди му се син!

-      Господине, честито, но все пак ще ви помолим да прекратите този цирк.

-      A moras li da ti jebe – Бранимир заваляше пияно към нея, но аз и Виктор бяхме една идея по-адекватни и го хванахме преди да направи нещо което ще привлече ненужно внимание.

-      Momci, svirajte mi Dokaz na Ceca!

Момчетата си поеха въздух преди отново да вдигнат инструментите си и тъпанът да забие, както и медените звуци от тромпетите и басфлигорните.

-      Господине, ако не престанете, ще се наложи да извикам полиция!

-      Викай ако искаш и дедо ми! Роди ми се принц! – изкрещях и хванах Виктор за яката на ризата, разклащайки го. – Принц!

Погледнах нагоре и се нахилих целият, когато видях красивата си съпруга през прозореца ѝ пратих една въздушна целувка. Около нас проехтяха щастливи изстрели и преди да се усетя и аз вече бях извадил моят пистолет и стрелях за пореден ден във въздуха в пълна еуфория.

...

Ивалина ми беше леко сърдита за целият този цирк  по нейни думи, но това се промени в момента в ме видя да поемам малкото парче месо, синът ни, на ръце. Почти нищо не се виждаше от малкото меко, синьо одеалце но знаех че това беше моето дете. Усещах го някак си, мамка му. Беше сложно за описване, самото усещане беше странно, но го усещах. Можех да го позная малкият дори и със затворени очи. Приближих го до лицето си и вдишах ароматът на бебе, който беше напълно непознат за мен, но пък странно успокояващ.

-      Я, се погледни, тате, сиеяеш. – кадифеният глас на майката на малкото човече погали ушите ми и преместих поглед от малкото човече, само за да го вперя в красивата му майка. Тя се надигна на пръсти и съвсем нежно с пръст го докосна по малкото личице и той се размърда и измрънка нещо на бебешки. Наблюдавах напълно заслепен как малките пръстчета се размърдаха под бебешките сини ръкавички и за пръв път отвори очички, а под гъстите му мигли надникнаха две светли очички и те блуждаеха между мен и майка му. Усетих моите как плувнаха в сълзи и в този момент дори не им се противих.

-      Добре дошъл, наш малък Илия-Борис. – прошепнах, а гласът ми се пропука от емоция и лицето ми вече мокрееше от сълзи. Сълзи породени от радост, защото държах моят първороден син в ръце, сълзи породени от тези две шепи щастие.